Моят живот в Плейбой

юни 6, 2008

Третият Playmate-конкурс

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:59 pm
Tags: , , ,

…И тази година, както и миналата, когато снимахме в „Русалка“, не липсваха драми от типа „Защо съм по-лошо гримирана от еди-коя-си?“, „Защо моята прическа не е така хубава?“, „Какво правя аз тук, сред всичките тези хубави момичета?“, „Какво правят всичките тези грозни момичета около мен…“ и други в същия дух. Аз обаче имах сериозна закалка от предишните сезони, затова умело парирах още в зародиш всякакви склонности към драматизиране на ситуацията. В крайна сметка се разминахме без проливане на сълзи, ако не броим депресията на Николета заради критиките на фризьора Данчо към поддръжката на косата й.

На тръгване от „Елените“ отново се появи онова вече познато чувство на меланхолия и съжаление, че животът не е постоянно такъв, какъвто е бил през последната седмица.

Прибрах се в София в носталгично настроение, но и доволен. Тази година плеймейт-конкурсът се очертаваше още по-успешен от предишния.

 

 

Третият Playmate-конкурс

 

Playmate of the Year 2006 се проведе в киноцентъра в Бояна в една гореща юлска нощ. Признавам, че бях подценил колко впечатляващо място е това. До последния момент подозирах, че сме избрали рискована локация за третия си конкурс. Опасявах се не само от дъжд и вятър, от каквито страдахме година по-рано на жълтите павета. Не ми харесваше тази отдалеченост от центъра на София и цивилизацията. Въобще усещах един такъв необясним дискомфорт.

Римският декор, който американците бяха построили за суперпродукцията „Спартак“, обаче се оказа внушителен и много ефектен. Идеално място за такива мероприятия. Колко мъдро бяха решили да не го унищожават, а да печелят от даването му под наем.

Самият сценарий, написан от Иван Ангелов от „Глобал филмс“, бе изцяло в древноримски стил. Облеклото на момичетата – също.

Кетърингът беше на ниво, въпреки че в последния момент се оказа, че нямало кой да отваря бутилките с вино, които бяхме осигурили допълнително на бартер. Цяла вечер по масите циркулираше един-единствен тирбушон, с който жадната за течности и зрелища публика отпушваше шишетата с бяло и червено, замезвайки с луканки и френски сирена.

 

По онова време вече бях наясно, че Николета има най-големи шансове да спечели. Тя си беше откритието на годината. Звезда, която нямаше да залезе току-така. Стараех се обаче по никакъв начин да не намеквам, че тя е фаворитка, както и да демонстрирам предпочитанията си. Не исках някакво усещане за предрешеност, както обикновено става по другите конкурси, да убие амбицията на момичетата и да съсипе доброто им представяне на сцената.

Помежду си девойките инстинктивно търсеха предварително набелязаната връзкарка-фаворитка и се чудеха коя ли може да е тя. Ситуацията приличаше на телевизионната игра „Долен мръсен лъжец“, която вървеше доскоро по TV2 – знаеш, че не си ти лъжецът и подозираш всички останали. Или пък знаеш, че си лъжецът, но ловко пунтираш, че не си. Само дето на Playmate 2006 лъжец нямаше.

И наистина, всички се представиха отлично. Бяха много красиви, излизайки пред публиката в римски туники само с една презрамка, закривайки другата си гърда с ръка. Маниакалната перфекционистка Зорница, шефка на балет „Дива“, отново беше направила невъзможното, за да има налице пълен синхрон между девойките и прилична хореография.

Николета, като най-малка измежду всички, се притесняваше най-много. В единия от туровете профуча по сцената като моторетка. Секундите с музикален фон, отредени за дефилето й, бяха едва преполовени, когато тя вече беше готова да се скрие зад кулисите. Наложи се Зуека и Рачков да я молят да врътне още едно кръгче.

Освен че аз и Къркеланов харесвахме най-много Николета, на същото мнение беше и шефът на журито Мартин Захариев. А пък преди самия конкурс Валери Божинов, който също бе в комисията, си каза директно: „Най-хубавото момиче е ето това. Приятелите ми от националния отбор говорят само за нея“. И я посочи на съответната страница в списанието. Може би очакваше да тръгна да споря с него или да му намеквам да гласува за някоя друга. По същия начин две години по-рано и Венета Райкова ме питаше за кого трябвало да бъде нейният глас и не можеше да повярва като й казах „за която искаш“.

Имаше и членове на журито, които предпочитаха Мина или пък лъчезарната Илияна. Техните точки обаче бяха недостатъчни, за да конкурират русото барби от Пловдив.

Дойде време да се обявяват победителките. Няма по-интересно нещо за наблюдаване от лицата на кандидатките в конкурс, който не е нагласен предварително. Приготвих се да гледам голямото риалити-шоу. Още когато беше обявено, че Мина е на трето място, видях как физиономията на Николета буквално се вкамени. Това сигурно е бил моментът, в който е почувствала, че може и да спечели. Минута по-късно наградиха Илияна. Сладката Ники още повече се паникьоса, че и този път не са извикали нейното име. Сега вече хем се притесняваше, че може изобщо да не е в тройката, хем беше в шок от мисълта, че като нищо големият победител ще стане именно тя. Без никой даже да й е намеквал, че това може да се случи. Без да й е поставял условия, да се е опитвал да се пазари с нея или поне да е спал с нея…

Когато видях притеснената й усмивка при обявяването на нейното име, не можех да не изпитам умиление към това момиче. Както и миналата година, сега отново имахме повторение на приказката за Пепеляшка. Красавицата от малкия град, която през целия си кратък досегашен живот е мечтала да бъде забелязана, оценена и популярна, щеше да го постигне като на кино…  

Advertisements

май 17, 2008

Пляс-пляс, „Елените“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 6:44 am
Tags: , , , , , , ,

Пляс-пляс, „Елените“

 

„Браво, много добре позирате. Точно така, прегърни я. Играй си с косата й. Добреее… Гледайте се предизвикателно. С възхищение. Такааааа. Сега малко и към камерата. Ръцете да не ги виждам вдървени и в неясна позиция. По-интимно, момичета, по-интимно… Много добре. Абе Жоро, тези наште девойки сякаш са любовници, толкова освободено позират…“

– А ти откъде знаеш че не са, бе, Василе!

– Хаха, не бих се учудил…

Нито пък аз.

Снимките в курорта „Елените“ вървяха много добре – като изключим наплива от англичани, които ни откриваха даже и на най-отделечените плажове. Хем зяпаха като невидели, с увиснали ченета, хем после се оплакваха на управата на хотелите си, че се нарушавал моралът и че трябвало да получат компенсация за това – някаква отбивка в цената, например.

Още когато пристигнахме се почудих как така иначе гостоприемните ни домакини ще успеят да се справят с този проблем. В хотел Royal Park и околностите му имаше прекрасни места за снимки, но навсякъде гъмжеше от курортисти!

Някои от тях стигнаха във фантазиите си дотам да решат, че в „Елените“ се снима някаква порнографска продукция. Нищо че нито Къркеланов, нито асистентите му (с изключение на секссимвола Ванката) и редакторите на списанието приличахме на актьори от този бранш. Но може да са си мислели, че снимаме строго определен жанр – лесбо-еротика, в която ролята на мъжете се свежда до поднасянето на чаша кафе и нищо повече.

Стигна се даже до публикации в британския печат – „Българи снимат порно под носа на почиващи англичани!“. И прочие в този стил.

Наложи се, като се прибрахме в София, да пиша и разпространявам прес-релийз, с който да давам обяснения и да спасявам репутацията на „Елените“ сред британската пуританска общност.

Ето какво публикува един от най-големите български уеб-портали – Netinfo – на 15 юни 2006-а:

 

От редакцията на „Плейбой България“:

Не се занимаваме с порнография

 

Редакцията реагира на публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в курорта „Елените“

 

Редакцията на „Плейбой България“ реагира късно вечерта в сряда с обяснение във връзка с някои публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в хотел „Роял парк“ в курорта „Елените“.

„Плейбой България“ не е бил ангажиран и никога няма да бъде ангажиран с каквито и да било снимки и сесии с порнографско и експлицитно еротично съдържание, се казва в писмо до медиите, подписано от главния редактор Георги Неделчев.

Подчертава се, че „всякакви интерпретации на отделни курортисти и туроператори, касаещи работата и екипа на списанието, си остават изцяло субективни или плод на някакви меркантилни странични интереси“.

Георги Неделчев обяснява, че присъствието на екипа на „Плейбой“ и 12-е финалистки от конкурса „Playmate България 2006“ в курорта „Елените“ е било свързано с реализирането на кадри за корицата на предстоящия юлски брой, както и със заснемането на фотосесии, представящи кандидатките за третата поредна титла Мис Плейбой.

„Резултатът от едноседмичната ни работа в курорта ще може да бъде видян след 24 юни, когато брой 52 ще бъде на пазара. Смятаме, че всякакви спекулации и псевдосензационни обобщения по темата „Плейбой България“ и неговия екип са напълно неоснователни и излишни“, пишат от редакцията и напомнят, че според тях българският „Плейбой“ е най-популяното и четено месечно списание в страната.

По аудитория, обществен авторитет и рекламни постъпления списанието далеч изпреварвало много други издания, чиито имена са смятани за по-популярни и престижни в държави като Великобритания или други страни.

„Ако някои граждани на кралството, където „Плейбой“ няма свое собствено издание, живеят с предразсъдъци и погрешни представи спрямо една от най-добре познатите и уважавани издателски и лайфстайл марки в света, това си остава изцяло за тяхна сметка.

Също така за сметка на техните автори остават всички журналистически интерпретации със съмнителна стойност и непроверена достоверност, зад които прозират нечистоплътни търговски или други интереси. Спрямо тях ние не бихме могли да реагираме другояче, освен със снизхождение и съчувствие“, пише Георги Неделчев.

 

Ми ще пиша, къде ще ходя. Слава Богу, след този прес-релийз страстите се уталожиха, а за протестиращите англичани останаха само един куп незабравими спомени и гледки от ранното лято на 2006-а.

 

В „Роял парк“ две от потенциалните фаворитки – Николета и Мина – бяха настанени заедно в стая. Реших, че е добре да са съквартирантки, защото и двете бяха от Пловдив и бързо щяха да намерят общ език. Което и стана. Тяхната красота и чар обаче, съчетана с леката дистанция, която поддържаха от останалите момичета, бързо стана повод за интриги. Веднъж докато вечеряхме Даниела Арнаут (същата, която 2 години по-късно гръмна с аферата „Бербатов“ и за която вече писах) дори директно обяви, че според нея Мина и Николета са фаворизирани от екипа на списанието. Основният й аргумент беше, че се държали надменно и не купонясвали с останалите момичета.

– Бейби, подозренията ти са абсолютно неоснователни. Тяхна си работа дали ще купонясват с тебе или не, и дали ще ти казват добър ден. Проявяваш излишна мнителност в момента.

– Добре бе Жоро, мое право си е да мисля каквото си искам.

– Да, скъпа. Мисли каквото си искаш. Подозренията ти донякъде имат логика, защото тези мацки наистина са много готини. Но кой ще победи – това ще се разбере чак след конкурса. Сама разбираш, че не може да има 12 победителки. Искаш ли да ти донеса още бяло вино от бара?

 

С Николета също имаше драма, в една от другите вечери. Докато й правел прическата за сесията през деня, фризьорът Данчо Петров-Майната я нахокал, че не си поддържа косата както трябва. Казал й, че я е съсипала с някакви евтини шампоани. Което сигурно е било точно така, но въпросът беше, че по-късно Николета се разстроила не на шега.

Аз съм в един от баровете на „Елените“ – единственият, в който можеш да пиеш марков алкохол, срещу заплащане. Навсякъде другаде се пие безплатно, но само българско производство. Та наливам се аз с „Гинес“ и гледам някакъв мач в английска компания, когато изведнъж Мина ми звъни по телефона.

– Жоро, добре е да дойдеш в нашата стая.

– Защо бе,бейби?

– Ами ще видиш. Николета цяла вечер плаче, много е разстроена. Данчо й наговорил някакви неща докато й правил косата днес…

– Ок, идвам.

Преди това минавам през стаята на стилиста.

– Майна, разбрах, че се е разстроило момичето. Вече му се извиних. Извинявам ти се и на тебе. Не съобразих, че това може до такава степен да я засегне.

– Данчо, разбирам те, че си го казал от загриженост към нея. А и тя наистина изглежда като разглезена принцеса, задоволена от всичко и лекомислена. Всъщност, не е от чак толкова богато семейство, колкото изглежда. Съвсем обикновено момиче е.

– Осъзнах го това, майна. Сега плаче, защото се чувства непълноценна спрямо останалите. Ще й се извиня още веднъж.

Качвам се горе при Николета. Захлупила се на леглото си и реве. Каквото и да й кажа в тази ситуация, едва ли ще помогне много. Но все пак появата ми в стаята я кара да се мобилизира и да спре с хлипането.

Мина седи на стола до нея и ме гледа лошо.

По-късно двете пловдивчанки неминуемо щяха да развалят добрите си отношения. И нямаше как да бъде другояче – титлата беше само една, а и двете имаха достатъчно качества, за да я спечелят. Също така и двете имаха достатъчно роднини, познати и доброжелатели, които да ги противопоставят завинаги оттук нататък.

 

Но да се върнем към хотел „Роял парк“ на Елените и към нашето роялско съжителство и трудово ежедневие с 12-те плеймейтки от 2006-а.

Тази Даниела Арнаут наистина е голям образ. Като я опознаеш по-отблизо, виждаш че е много симпатичен, „народен“ човек, със силно развито чувство за самоирония. Обаче на първо четене изглежда някак си недружелюбна, сприхава и крива. Има ясно изразени лидерски и организаторски качества. Но същевременно е момиче, което не е много наясно какво точно иска от себе си и от света наоколо. Модел, танцьорка, промо-гърла, звезда от клип на Устата и Софи Маринова, дизайнер, стилист… Даниела е всичко това едновременно…

………….

април 12, 2008

Трети Playmate-кастинг – откъс от книгата „Моят живот в Плейбой“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 6:15 am
Tags: , , , , ,

Трети Playmate-кастинг

 

Той беше в два тура и категорично най-добре организиран измежду всички досега. И логично – от година на година трупахме все повече опит, а и вече се готвехме отдалеч за този кулминационен момент на плеймейтска селекция. Наясно бяхме, че от този кастинг до голяма степен зависи нивото на фотосесиите, които ще предлагаме на читателите до следващата пролет.

В продължение на цяла година трупах в компютъра си снимки и координати на кандидатки. Стремях се да поддържам контакт с повечето от тях. Периодически им давах напътствия как да се готвят за кастинга, къде да си правят пробни фотосесии и как точно да се снимат, после коментирахме заснетото. Публикувахме някои кадри в станалата вече култова рубрика „Бъдещи звезди“.

Много сериозен фактор бяха и конкурсите Miss Flirt Playboy. Техните организатори от едноименната водка си вършеха работата доста съвестно. Неуморно осъществяваха селекция на потенциални наши модели – не само от София, но и от Пловдив, Варна и Бургас. Правеха кастинги, плащаха хонорари, измисляха интересни сценични костюми и хореография за конкурсите. Въобще караха момичетата да се чувстват по някакъв начин значими, звезди.

 

В уречения ден всичко бе налице. Прашки и потници Flirt за момичетата, за да бъдат поставени при еднакви условия. Съблекалня-гримьорна с всички удобства. Напитки, солети и любезност от вездесъщата Чая. Списания, от които девойките да гледат и да се учат. Специални бланки, където журито да попълва точки и предпочитания. Редакционният DVD-плеър въртеше нонстоп диск с клипове от предишния конкурс. Бях подготвил дори музикална компилация от стотина парчета, които създаваха подходяща за позиране атмосфера. Мадона, Майкъл Джексън, „Енигма“, Ар Кели, „Готан Проджект“, „Морчиба“… Такива неща. Да позираш и да пееш.

На този кастинг дойдоха най-колоритните кандидатки в цялата досегашна история на Playmate-конкурса. Тук беше синеоката габровка Даниела Арнаут, която две години по-късно щеше да стане герой и на британската преса покрай разкритията за връзката си с Димитър Бербатов. Тя беше бивша участничка и призьорка в конкурса „Мис България“ и това бяха първите й изяви без дрехи. Направи ми много добро впечатление – хем артистична и екстравертна като характер, хем много дисциплинирана и отговора, когато става дума за поет ангажимент. Умееше и да бъде лидер, да поема инициатива. Претенциите й към нас бяха много малки.

– Жоро, от днес нататък искам да ме пишете навсякъде не Даниела Димитрова, както ме знаеш досега, а Даниела Арнаут. Искам да рекламирам тази своя фамилия, която ми е наследство от майка ми.

– Добре, нямаш никакви проблеми.

– Пускам се на този конкурс, за да имате и една по-фешънска участничка като мене. Ще докажа, че и такива типажи имат място в челните места на плейбойските класации. Виж, наясно съм, че едва ли ще спечеля, но съм амбицирана за влизане в тройката.

– Даниела, ще ти стискам палци най-искрено, както и на всички останали.

 

На същия кастинг се яви и бъдещата прелъстителка в „Островът на изкушението“ Мариела Маврова. Русокосата бургазлийка ни впечатли с разкрепостеното си и непринудено поведение. Имаше някакъв много симпатичен провинциален чар в нея. Аз като чуя мек говор, направо се разтапям от кеф, не знам защо.

Тя не се взимаше прекалено насериозно, въпреки че би могла – при тази визия, увенчана с два много сполучливи образеца на пластичната хирургия. Когато застана пред журито в редакцията и си махна рекламния потник, оставайки само по прашки, един от колегите ми възкликна:

– Мариела, ти току-що влезе в Плейбой-историята.

По-късно същата вечер се случи така, че попаднахме с нея в „Планет клуб“. Първо се наложи да отскоча с колата до хотела й, за да й занеса нещо, което беше забравила в редакцията след кастинга. Тя беше отседнала в „Амбасадор“ на „Симеоновско шосе“.

– Мога да те метна към центъра, ако възнамеряваш да слизаш надолу.

Шестте тонколоните на лексуса огласяха пространството пред входа на хотела. Чувствах се почти като мутра, макар и без ланец.

– Не съм планирала засега нищо, Жоро. Но ти ме заведи някъде. Глупаво е да си стоя в хотела при единствената си вечер в София.

– Добре, качвай се. Може да се каже, че имаш късмет. Само че ще си оставя колата на паркинга пред нас и ще продължим с такси.

Това се прави, за да мога да пия. Никога не карам пил. Превъзбуден от нещо – да, но пил – никога. Разочаровал съм доста катаджии с дрегери по нощните софийски улици.

Таксито, което ни кара към „Планет“, буквално се изпълва с цици. Наистина една от най-добрите изработки, с които съм се сблъсквал. Осмисляме смяната на шофьора. Както после и на доста зяпачи в „Планет“. Мариела е нова звезда сред тамошния контингент. Пристъпва плахо, но с изпъчени напред гърди и зърна, скрити само зад някакъв оскъден копринен потник, а аз я водя за ръка със самочувствието на адвокат от застрахователна компания.

По-късно тази наша среща с Мариела щеше да породи напрежение сред някои от останалите кандидатки. Възможно ли е конкурсът да е нагласен и русата ат Бургас да е фаворитка на журито и главния редактор? Какво се крие зад близостта, която двамата показват помежду си? Говорят за излизане в София, за някакви забавления, уискита в „Планет“… Хм, хм, хм. Дали не съм пропуснала нещо. А и защо не са ми предложили и на мен?

Самата Мариела се държеше с леко снизхождение към по-младите си съпернички – като някаква кака, която показва хем готовност да ги отрака на каквото пожелаят, хем надменност, че те, каквото и да правят, никога няма да я достигнат.

От това най-много се притесняваше малкото сладко барби Николета, чието самочувствие тогава беше далеч-далеч под сегашното. Но за нея ще пиша отделно.

 

На същия този трети плеймейтски кастинг дойде и Роси, брюнетката с лице на холивудска звезда, за която вече разказах. Същата глезла, която в последния момент, след като я бяхме одобрили, се отказа от участие на финала. Искала само да провери дали ще я харесаме. Какво ли проверява сега, точно в този момент? Със сигурност пак тества нещо.

В офиса ни, по прашки и бял потник, е и ослепителната чирпанлийка Мина. Едно от най-красивите лица, които някога съм виждал и които сме снимали в списанието. Плюс пищен, плътен, тежък бюст, опакован в млечнобяла кожа и неподатлив на никакво земно притегляне. Тя е пристигнала със самочувствието на победителка от пловдивски конкурс Miss Flirt Playboy, но гледа леко навъсено, с типичната за провинциално момиче мнителност към всичко и всички. Има нужда от малко упражнения във фитнес залата. В лицето ми напомня за Ася Ардженто.

Тук е и жизнерадостната варненка Илияна, която съм открил след ровене в сайта на тамошната агенция „Рос моделс“. От снимките в него ме гледаше начумерена брюнетка с големи вежди и цици, а в офиса изведнъж изгря истинско слънце. Илияна моментално се превърна във всеобща любимка и талисман – не само на редакцията, но и на повечето от останалите кандидатки. Тя беше „новата Деница Стоянова“ – неприлично красива и чаровна, но абсолютно немотивирана да печели каквито и да било конкурси и награди. „Коя съм аз, какво правя тук, какво искат тези хора от мене? Е щом толкова искат да се съблека, ще се съблека, дано това ги направи щастливи“. Ето това излъчваше сладката Илияна и на кастинга, и на снимките и конкурса след това. В крайна сметка се класира втора, с почти равен брой точки с Мина.

 

И, да, тук е и Николета. До последния момент съм бил несигурен в появяването й. Ще пуснат ли семейство Лозанови своята прелестна дъщеря, ученичка в местната гимназия „Константин Величков“, да се яви на кастинг за нашето списание? Успял ли съм да им вдъхна доверие след поредица телефонни разговори, че с това мило Бритни няма да се случи нищо лошо? Ще се окаже ли достатъчно сериозна тази сладка блондинка, която никога досега не е имала подобна изява в живота си?

Слава Богу, Ники е в офиса – с безсрамно къса жълта пола и сподавена, но дяволита усмивка на лицето. Аз вече съм гледал нейни голи снимки и съм подготвен за това, което предстои да видим. Но колегите ми не са. В момента, в който Николета с нетърпелив жест съблича потника си и застава пред обектива на Къркеланов, аз гледам не нея, а техните увиснали ченета.

Гърдите й подскачат като топки за тенис. Всъщност, малко по-големи са. Това не са идеалните гърди, които сме видели този ден. Във всеки компонент от тялото е имало поне по една или две по-красиви от Николета. Но чарът на това момиче е толкова завладяващ, че за всички ни е ясно – пред нас е една бъдеща звезда. Наистина прилича малко на Бритни Спиърс, но също така и на Шарлиз Терон.

Най-милото в нея е, че изобщо не се държи надуто. Свикнала е да е център на внимание и да я ухажват, но не се смята за нещо повече от останалите. През цялото предстоящо лято на 2006-а това момиче нямаше да престане да ме изумява. Възможно ли е такава холивудска визия и такъв неземен чар да вървят ръка за ръка с толкова истинска непоквареност? Как е израсло това усмихнато същество дотук, как се е опазило от разврата, в който живеят повечето й връстнички в градовете?

От първата секунда, в която я видях, за мен Николета бе олицетворение на голямото, истинско откритие. Заради момичета като нея си е струвало абсолютно всичко, което съм правил в списание „Плейбой“. Не говоря само за времето, прекарано в Интернет-сайтове, откъдето именно изскочи и сладката Ники. Беше готино, че по някакъв начин това списание бе успяло да стане мит за нея, цел, към която да се стреми. Тя харесваше всичко, което ние правим. Уважаваше ни като някакви свои учители. Попиваше всяка дума, която бяхме написали. Емблемата със заека беше нейният любим аксесоар. „Досега никога не съм позирала гола. Вие сте първите, за които ще го направя. Умирам от срам, но мечтата ми е по-силна от това“. Николета бе наистина трогателно мило същество. Мисълта, че оттук нататък ще мога отблизо да следя живота и развитието й, ме изпълваше с особена смес от пигмалионска гордост и възбуда.

 

И така, финалистките бяха определени и не криеха радостта си от направения избор. На мястото на отказалата се Роси после повикахме една от резервите и „сладката дузина“ беше напълно окомплектована. Имаше обаче поне 4-5 момичета, за които искрено съжалявах, че не са успели да се класират. Най вече за Тереза от Търново и Вяра от София. Те бяха готини, секси, амбицирани и симпатични, но по някакъв начин не се вписваха в цялостната 12-ица. От онзи специфичен тип жени, които харесваха повече лично на мен, отколкото на масовата плейбойска аудитория. Каква истинска драма, нали, драги читателю?

 

Тази година момичетата щяха да се возят към морето не с лимузините на Киро Скалата, а с автобус, изпратен от курорта „Елените“. Ние ги следвахме с няколко лични автомобила. На „хепито“ край Нова Загора спряхме за обяд и там с любопитство наблюдавах как девойките се опознават и сближават. В джоба ми вече имаше и разпределение по стаите – дълго бях размишлявал как е най-добре да се комбинират.

април 1, 2008

Вторият Playmate-конкурс – откъс от книгата „Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:47 am
Tags: , , ,

dscf0061.jpg  imgp4449.jpg  albena.jpg maria_celkinska_2nd.jpg doly_dimitrova_3rd.jpg denica_stoyanova_rusalka_prize.jpg dscf0267.jpg

Вторият Playmate-конкурс

13 юли 2005

Беше един доста дързък и амбициозен проект. На открито, в центъра на София, точно под кубетата на катедралата „Св. Александър Невски“. Периодът на дъждовете продължаваше и нямаше никакво намерение да спира. Щяхме ли да имаме късмет и да се радваме на поне няколко часа суша?

Подготовката, благодарение на домакините от „Планет“ и продуцентите от „Глобал филмс“, беше на ниво. Черното спортно „Субару“, предназначено за победителката, събираше погледите на всички. Зад него беше сцената, увенчана с прословутите заешки ушички, а най-отзад – осветената църква.

За щастие, дъждът спря точно навреме, за да започне конкурсът и телевизионният му запис. След миналогодишния токов удар в „Макси“, този път си бяхме взели поука и нямахме никакво намерение да излъчваме директно в ефира.

Мадлен, в качеството си на миналогодишна „Мис Плейбой“, трябваше да седи до мен в журито. Закъсня ужасно. Шоуто вече беше започнало, камерите снимаха, Зуека и Рачков обявяваха един по един журиращите. Скоро щяха да стигнат и до Мадлен, а столът й зееше празен.

Ето, обявяват и моето име. Аз кимам с глава и в този момент тайно се надявам да снимат в едър план, за да не се вижда празното място до мен. Вече си мисля как ще се наложи спиране на записа, или просто ще обявят името на Мадлен без да я показват по телевизията.

Но ето я, тя връхлита, в същата секунда в която Зуека казва „Мадлен Пенева!“. Облечена е в шармантна червена рокля, къса и с деколте. Маха към водещите и към камерите, широко усмихната и люлееща цици така както само тя умее.

– Хайде бе Мими, къде се бавиш… – гълча я после полушепнешком.

– Ох, Жори, задръствания, а и докато намеря къде да паркирам…

– Еми ти не се отделяш от тази кола. Мислех че така и няма да дойдеш. Много хубава рокля, браво.

– Харесва ли ти? Специално си я купих днес за конкурса, от Morgan.

– Харесва ми естествено. Ех, Мими, Мими, къде те намерихме такава…

– Ех, Жори, Жори. Поръчай ми едно мохито…

Конкурсът протича според очакванията ми, но все пак и с някои изненади за мен. Албена, която е с номер едно заради подреждането по азбучен ред на имената, се представя триумфално. Няма по-амбицирана участничка от нея. За сметка на това шматките Деница и Ивета дефилират като паднали от Марс. Те са две от най-хубавите и чаровни момичета, но някак си не се усеща мотивация да спечелят. Две истински гостенки от Космоса. Особено Деница, която изглежда по-дългокрака и красива отвсякога.

Впрочем, с тоалетите, които им е измислила стилистката Кремена Халваджиян, всички изглеждат много добре -високи, стройни и спортни.

Голямата изненада е миньончето Мария. На сцената, качена върху високи токчета и отделена от останалите участнички, не си личи нито че е по-ниска от тях, нито че не впечатлява с гръдна обиколка. Усмивката й е ослепителна, а контактът с публиката – като на холивудска звезда. Намигва наляво, намигва надясно, извива тялото си като професионална танцьорка, каквато всъщност не е и никога не е била. Марийка е от Видин, но е студентка във Варна. На финала попадна в последния момент, след като една от другите одобрени участнички се отказа от участие.

Повечето членове на журито са запленени от сладката Мария и така тя се издига чак до второто място в крайното класиране. Трета остава софиянката Доли – с пищен естествен бюст, малко дупе и обиграни маниери на стриптийзьорка, каквато всъщност и е.

Моята Деси е някъде в златната среда. Представя се добре, със самочувствие. Хубава стойка, уверени жестове, арогантна усмивка. На фона на останалите момичета изглежда повече като екстравагантна манекенка, отколкото като модел от „Плейбой“.

След конкурса се събираме в „Шугър“ под колоните на „Графа“. Само там ще се намерят достатъчно места за голямата компания, която се очертава да сме.

Има и сърдити момичета. Едната от трите стриптийзьорки ми се обажда по телефона, за да ми каже, че е разочарована от класирането. Според нейните приятели тя заслужавала да е поне в тройката.

– Муци, а ти какво очакваш да ти кажат твоите приятели? Че не си заслужавала ли? Приятелите са точно затова.

– Според тях съм се представила много добре.

– Така е, но и другите също се представиха. Никой не е казвал на журито как да гласува, така че не виждам на кого можеш да се сърдиш.

– Разочарована съм. Няма да идвам в „Шугър“. Приятно прекарване.

– Ами добре тогава, съжалявам.

В клуба е полупразно, което ни позволява да окупираме изцяло единия бар и да се развихрим. Поръчал съм един литър „Джак“, един литър „Джони“ и един литър „Абсолют“, плюс мартинита и шаркове за някои от девойките.

Къркеланов също е тук, и той като мен си е отдъхнал след напрежението около конкурса. Видимо доволен е от избора на победителката, аз също. Самата Албена все още не може да повярва какво се е случило. Гледа ме с някаква смесица от уважение, възхищение и неудобство. Също така и прелива от любов към Деси, която, о каква изненада, не е била фаворизирана от главния редактор и журито.

– Видя ли сега, Албенски – ти, дето се съмняваше, че конкурсът ще е обективен?

– Кога съм се съмнявала бе, Жоре?

– Хайде, хайде. Съмняваше се, знам аз. Мислеше си че има някаква шашма, понеже никой не те закача и никой не води тайни преговори с тебе.

– Ха ха.

– Смей се, смей се. Сега ще пиеш по един шот за всеки път, в който през главата ти се е прокрадвала мисълта, че победителката е нагласена. Предстои ти да изпиеш доста шотове!

Напиваме се зверски. Мадлен прави снимки с нейното апаратче, Деси – с моето. Къркеланов позира с предишната и новата „Мис Плейбой“. После аз, после и колегите ми от списанието. Пристига и някакво гадже на Мадлен. Този не се задържа много дълго при нея, а и не заслужаваше.

По някое време излизам навън да търся банкомат, понеже в клуба не приемат кредитни карти. Олюлявайки се по тротоара на „Графа“ усещам, че отдавна не съм се натрясквал така…

………………………

март 24, 2008

5 дни на „Русалка“, с 12 подобни – откъс от книгата „Моят живот в Плейбой“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 5:55 pm
Tags: , , , , ,

6.jpg  5.jpg 4.jpg 1.jpg  2.jpg 3.jpg

С деца на море

Е, не са деца де. За моделите в списание „Плейбой“ си има долна възрастова граница от 18 години. Но това не значи, че на моменти в „Русалка“ не се чувствах като чичо Манчо, героя на Парцалев от класическата българска комедия.

След като откъса от официалния репортаж за този Playmate-camp, сега малко задкулисна информация и спомени.

Това беше нещо средно между командировка, пионерски лагер, студентска бригада и лятна ваканция. На моменти имах чувството, че снимаме не фотосесии за списание, а някаква поредица от филмчета тип „Скрита камера“. Забавните и куриозни ситуации с 12-те плеймейтки се нижеха една след друга. В поддържащите роли се изявяваха хора от персонала на курорта, случайно срещнати знаменитости като Ники Кънчев или просто обикновени летовници от страната и чужбина.

За тези момичета аз и колегите ми от списанието (общо петима журналисти и още толкова фотографи, асистенти и прочие екип) в продължение на пет дни бяхме едновременно учители, възпитатели, началници, колеги, братя, бащи и любовници.

Отначало ми се струваше, че ще се справим много лесно, но на втория ден разбрах, че събирането на 12 жени накуп за повече от едно денонощие е изпълнено с рискове и напрежение начинание с неизвестен край.

Още първата вечер разбираме, че имаме проблем – невинните жабчета, които подскачат между бунгалата в „Русалка“. Оказва се, че една от блондинките има фобия от тези земноводни. Та представете си ситуация, в която аз съм на единия край на курорта, а тя на другия. Звъни ми по телефона. Отначало не се чува нищо друго, освен хълцане.

– Жоро, къде си?

– Ами в ресторанта съм, а ти къде си, секси?

– Аз… съм пред бунгалото си… не мога да се прибера вътре… На пътеката точно срещу мен има една жаба! Стои и ме гледа!

– Опитай се да я заобиколиш или прескочиш.

– Как така ще я прескачам! Не мога и да я заобикалям – по другите пътеки също може да има! Моля те ела да ме заведеш до стаята ми!

– ОК, само се успокой. Сега идвам.

Няколко минути по-късно блондинката вече е спокойна – жабката е заобиколена и пътят към бунгалото е извървян благополучно.

– Ще дойдеш ли при нас като се преоблечеш? Ние ще сме в барчето, ще слушаме музика и ще се черпим.

– Жоро, страх ме е да изляза пак оттук. Ако някой дойде да ме вземе и придружи – ще дойда…

– Добре, не се притеснявай. Само се обади когато си готова.

Връщам се в бара до ресторанта, където се оформят леки спорове каква точно музика да се слуша. Повечето девойки настояват за поп-фолк, но има и такива, които категорично бойкотират този стил. След кратка совалка от преговори е сключено примирие и веселбата започва. Момичетата все още се опознават, не са се разделили на групички и лагери. Единственото разделение е по бунгала, тъй като са настанени по двойки в тях. Пристига дори и блондинката, която мрази жаби. Излязла е с придружител.

Къркеланов разпределя фотосесиите за следващия ден. Една от девойките трябва да стане рано, около 5 часа, за да я гримират и фризират и да започне да позира най-късно в 8 на плажа.

Доброволката е Деси от Габрово, с която аз тепърва ще изживявам любовен романс, но все още не знам това.

На другата сутрин се събуждам малко преди 9. Минавам набързо през мястото за закуска и се спускам към плажа. Екипът на Васил вече работи по сесията на Десисислава. Гледката наистина е красива – пясъкът, скалите, заливът и атлетичното тяло на Деси, около което се суетят стилистката и асистентите на фотографа. Докато Къркеланов щрака с огромния си апарат, постепенно започват да прииждат и други момичета – гримирани, фризирани, нагласени. Повечето изглеждат щастливи от външния вид, в който са приведени. Това щастие, разбира се, е съчетано с типично женското подозрение и ревност, че може би някоя друга все пак изглежда по-добре.

Времето е чудесно, за разлика от цялата останала България, където вали и трещи. Обстановката на плажа е направо холивудска. Снимачният ден е перфектен като в песен на Лу Рийд. Наближава кулминационният момент – колективната снимка на 12-те девойки за корицата. Напрежението не е малко, защото Васил ще разполага само с около половин час за това, точно преди залез слънце. Резервен шанс няма да има, тъй като е невъзможно да се отдели втори ден, в който да бъдат гримирани и фризирани цяла дузина жени една след друга. А и не се знае дали ще имаме такъв късмет с времето – може и да завали. Така че ако сега не се получи достатъчно хубав кадър, просто изгаряме.

Юнското слънце е слабо и към 19 часа вече е доста хладно. Кратките индивидуални сесии са приключили. Сега всички момичета трябва да позират за корицата и плаката. Събличат се безстрашно и започва голямото подреждане и чупене на стойки. Няма по-добро фотографско осветление от слънцето при залез. Въпросът е, че то ще се скрие зад скалата след броени минути.

Васил щрака като луд, с два фотоапарата, за всеки случай. Единият е дигитален, а другият – с широкоформатен филм-плака. Снимам и аз с моето пентаксче, за да видя как горе-долу ще изглежда корицата.

Композицията от женски тела е окей, въпросът е дали ще уцелим кадър, в който всичките им физиономии да са достатъчно хубави – без нито една да е мигнала, погледнала накриво или Бог знае какво. Дано да не се налага да взимаме някоя глава от друг кадър и да я пришиваме към тялото, както направи Андрей с фотошопа миналата година.

Приемаме, че корицата е готова. Остава да се заснеме плакатът. Слънцето вече е зад скалите. Асистентите на Васил подреждат и импулсно осветление, с което да компенсират липсата на директна светлина.

Момичетата вече зъзнат, но няма как. Подреждаме ги в редица една до друга. Идеята е всяка да е в различна и непринудена поза, за да не са като аптекарски шишета. Да накараш трепереща от студ девойка да заеме секси стойка и да се усмихва – който си мисли че е лесно, нека да пробва.

Представям си каква гледка сме от горе от скалите. 12 чисто голи девойки, нагазили до глезените в студената вода, и държащи се взаимно я за циците, я за дупетата, я просто за ръце. Срещу тях – екип от десетина човека, повечето мъже и добре облечени, които дават наставления, държат осветителни тела и светлоотразители, и снимат с фотоапарати.

Последните кадри малко преди плажът да потъне в сумрак, са колективни – голите момичета плюс облечения екип. Аз съм с фланелка, ознаменуваща историческата победа на „Ливърпул“ над „Милан“ в Истанбул месец по-рано, и ухилен до уши. Щом кадрите за корицата и плаката са готови, нататък вече ще е по-лесно.

По-лесно друг път. Следващите три дни не са толкова слънчеви и топли и намирането на подходяща локация за всяка сесия се оказва сложна работа. А на нас ни трябват цели 12 големи пикториъла, които не бива да си приличат един с друг. Благодарение на желязната организация в екипа на Васил обаче, всичко върви по график.

На третото вечерно парти в бара на „Русалка“ настроението е видимо приповдигнато, защото снимките напредват успешно. Напрежение има само у онези момичета, които все още не са заснели големите си фотосесии. Вече започвам да свиквам с тази особена ревност и несигурност. Дали ще изглеждам толкова добре като останалите? Моята прическа ще бъде ли толкова хубава? Дали няма да ми направят някакъв безумен грим, който не ми отива? Какви дрехи и аксесоари ще ми се паднат? Дали вече не е ясна победителката и коя ли ще е тя? Не ям ли прекалено много и как се отразява това на корема ми?

Моя първостепенна редакторска задача е да се боря с всички тези въпроси – методично, неуморно, последователно. Да, ще изглеждаш достатъчно добре. Да, прическата ти ще е хубава. Никой от нас няма интерес да изглеждаш зле. Не, победителката не е ясна предварително. Нямаме интерес да нагласяваме конкурса. Имаме интерес да продаваме списанието добре. От него се печели повече, много повече, отколкото са наградите за един такъв конкурс. Ако се изложим пред читателите ще загубим повече, така че се успокой, бейби.

Алкохолът, който се пие, е мое изобретение, нещо като пунш. Барманите са смесили в голяма купа водка, два вида ликьор, сок и плодове. Наливаме си с черпак в пластмасови чашки, след третата от които всички вече са доста развеселени.

……….

(продължението четете в книгата „Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“)

март 17, 2008

Албена, една Playmate от „Хепи“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:36 am
Tags: , , , , ,

  Албена, една Playmate от „Хепи“

Албена на плажа в “Русалка”  Албена на корицата на септемврийския Playboy #42, 2005 г.

Тук е и бъдещата „Мис Плейбой“ Албена. По онова време, разбира се, не знаем, че ще бъде новата победителка. Но още в първите секунди на кастинга Къркеланов много я хареса. Албена се превърна в негова любимка и имаше защо – не само заради уникалния си естествен бюст.

Тя се беше кандидатирала за снимки в списанието още миналото лято – малко след първия Playmate-конкурс. Беше изпратила снимки от морето, снимана по прашки сред едни камънаци. Кадрите бяха с много добро качество, почти професионални. Както разбрах по-късно, Албена помолила свой далечен познат фотограф да й ги направи специално за списанието.

Наистина впечатляващи гърди. За всичко останало мога просто да кажа, че беше ок. Повече от приемливо. Да кажем, че имаше нужда от малко фитнес.

Извиках я в офиса да поговорим. Трябва да е било някъде през септември 2004-а. Тоест, до въпросния втори Playmate-кастинг имаше почти 9 месеца.

– Албена, ти имаш сериозен потенциал за наш модел и те съветвам да се прицелиш по-високо. Да не избързваме засега с публикуване на твои снимки. Вярно е, че вторият ни конкурс е още далече, но ако започнеш да се готвиш за него още отсега, имаш всички шансове да се представиш много добре.

– Ами добре, аз също си мислих за този конкурс, след като гледах тазгодишния…

– Не очаквай да ти кажа нищо повече. Не зная какви са точно шансовете ти. Нямам представа какви други кандидатки ще се явят на кастинга. Може да има и много по-хубави от тебе. Ще кажа само това, че ако намерим цели 12 по-добри кандидатки от теб, значи ще се получи един наистина световен конкурс. Не се смей. По моя преценка си напълно достойна да бъдеш една от финалистките, а оттам нататък всичко е Божа работа…

– Добре, нави ме. Ще се готвя за кастинга за плеймейт-конкурса.

– Не е зле малко да наблегнеш на фитнеса.

– Да, знам, ще тренирам, обещавам.

– Откъде си и какво работиш?

– От Силистра съм. Работя като сервитьорка в „Хепи“, тук, в София.

– О, така ли? В кой ресторант? Ще дойда някой път да те видя.

– Ами заповядай. В ресторанта на „Раковска“.

През следващите месеци ходих няколко пъти да вечерям там. Не мога да кажа, че Албена се открояваше особено сред останалите сервитьорки. Почти всичките бяха много хубави. Но все пак бях доволен, че за разлика от останалите клиенти, бях добре информиран за богатствата, скрити под нейната келнерска униформа.

На 4 април Албена дойде и на рождения ми ден в „Брилянтин“. Носеше метафорично-плейбойски подарък – плюшен заек. Дори и тогава обаче тя си оставаше за мен не някаква близка приятелка, нито протеже. Просто една потенциална финалистка от плеймейт-конкурса. С нито една своя дума не съм я карал да смята, че има сериозни шансове за нещо повече.

И ето я вече на кастинга, заедно с останалите кандидатки. Ниските удобни обувки от „Хепи“ са заменени с изящни високи чехли. Ходила е на солариум и има убийствен тен.

Моментът, в който застава само по прашки на маркираното с розова лепенка място, за да позира пред Васил, е съпроводен с масово възклицание в офиса. На фона на досегашните кандидатки Албена е като някакъв завършен секссимвол от западно списание. Позира с предизвикателна усмивка – не като манекенка (повечето манекенки всъщност така и не се научават да се усмихват), не и като стриптийзьорка, не и като сервитьорка. Позира точно като модел на „Плейбой“. Къде се е учила на това не зная. Сигурно си купува списания момичето.

Извършила е и чудеса с талията и корема си. Пиърсингът на пъпа много й отива. Като гледам реакцията на останалите от редакцията, бързо си давам сметка, че досега съм подценявал Албена повече, отколкото е трябвало. Това може би е и първият момент, в който у нея се прокрадва предположението, че шансовете й да спечели титлата „Мис Плейбой“ са съвсем реални.

Тя обаче се съмняваше до последно. И по време на фотосесиите в „Русалка“, и докато траеха репетициите след това. Може би защото никой не отиваше при нея с никакво „неприлично предложение“, никой не се опитваше да се пазари с нея, да й обяснява, че може да спечели колата, но при еди какво си условие… Нормално беше обикновено момиче като нея да смята, че нещата са предварително нагласени в нечия полза, а нейното участие в цялата работа е по-скоро за чест, слава и запълване на бройката.

март 16, 2008

Една нощ с Боряна

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 9:34 pm
Tags: , , , , ,

 Една нощ с Боряна

Вместо да намеря начин да изляза с габровката, възползвайки се от това, че е в София, реших да обърна внимание на една от кандидатките, която не успя да се класира на кастинга. Всъщност, „реших“ не е точната дума. Просто така се случи.

Боряна е от Добрич, на 20 и няколко години – фина блондинка с малък бюст и маниери на добре поддържана провинциална мутреса от по-високия ешелон.

Има такъв типаж момичета от по-малките градове. Те отдавна са надскочили местното ниво, прелъстили са всеки по-заможен и интересен мъж там и са осъзнали, че това не ги задоволява. Усещат, че заслужават много повече от живота. Знаят, че там някъде в столичния град, има хора, среди, общности, които биха ги оценили много повече. Неизвестността на шоубизнеса ги привлича. Тръпката, че ще попаднат на място, където не са номер едно, и където ще трябва да се потрудят, за да бъдат забелязани и оценени, ги завладява все повече и повече.

По правило този тип жени имат леко изкривено мнение за себе си и физическите си качества. Заобикалящата ги среда ги ласкае твърде много и те в един момент загубват адекватни критерии. Започват да си мислят, че циците им са перфектни, че дупетата им са перфектни, че краката им са перфектни, а за лицата и косите (най-често подпомогнати от „екстеншън“) да не говорим.

Ето как, полека-лека, списание „Плейбой“ се превръща за тях в институцията, от която трябва да получат така необходимото допълнително признание. От едно по-високо, далеч по-високо от местното ниво. Правят си голи снимки в домашна обстановка – обути с най-хубавите си дантелени чорапи, възкачени върху чехли с 10-сантиметрови токчета, с перлени гердани върху циците. После снимките заминават към списанието по електронната поща или в писмо, чиято хартия неволно ухае на скъп тежък парфюм.

И ето я двайсет и няколко годишната Боряна на кастинга, изживяваща тежък сблъсък с конкуренцията на дузина 18-19 годишни наточени момичета. Те имат по-големи и стегнати цици, по-дълги крака, по-вирнати дупета и по-малко самочувствие от нея. Защото не са получавали толкова много признания от регионални плейбои.

Боряна е хубава и секси, но бързо разбира, че е вън от най-добрите 12. Не й се иска обаче софийско-плейбойският експириънс в нейния живот да приключи току-така.

Аз, както винаги, съм подготвен за подобна ситуация. В края на краищата, плейбой-редактор ли съм или лукова глава. Осигурил съм студио и фотограф, изключително точният пич Даниел Рачев, който е и професионален гримьор. Там всяка от отхвърлените на кастинга кандидатки може моментално да си направи фотосесия, каквато е сънувала. Това ще им осигури поне една публикация в любимото списание, както и „фотосешън-експириънс“, който да запомнят за цял живот.

Към студиото на Даниел поемат няколко момичета, между които и Боряна. Междувременно аз се занимавам с инструктаж на одобрените финалистки – кога ще бъдат снимани, къде, какво трябва да знаят за плеймейт-конкурса и така нататък.

Вече е към 8 вечерта. С Андрей обичахме да оставаме да работим до по-късно. Междувременно момичетата са си тръгнали и сме само двамата, всеки в своята стая.

В този момент Боряна се завръща от фотосесията при Рачев. Носи диск със снимките, за да ми ги покаже и да изберем кои евентуално да се публикуват.

Гримирана е толкова добре, че буквално сияе от кеф. Може би никога не се е чувствала толкова привлекателна. Същевременно разочарованието, че не е класирана сред 12-те на кастинга продължава да витае из въздуха.

– Много добре изглеждаш, Боряна.

– Да, така е, много съм доволна от фотографа. Жалко, че не бях в този вид на кастинга…

– Е нищо де, не се ядосвай. Нямало е начин никой да бъде в този вид.

– Абе ядосвам се. Можеше да се представя и по-добре…

– Дай да видим снимките.

– Ето диска, и аз нямам търпение да ги разгледаме.

Зареждам кадрите на компютъра си, те са над сто, може би дори са двеста. Започваме да ги гледаме един по един. Сипал съм на мен и на Боряна по един 12-годишен „Феймъс“, както и на Андрей в съседната стая.

– Добре бе, Борянски, защо си толкова стресната на повечето кадри? Голямо притеснение, голямо чудо.

– Ох, май си прав, Жоро. Изглеждам леко неуверена…

– Ами да, погледни си и стойката – вместо да си изправена и изпъчена, на повечето кадри си отпусната и свита, сякаш някой те е съблякъл насила.

– Наистина така изглежда. Само на няколко снимки се харесвам.

– Има и хубави кадри, но са твърде малко на фона на общата бройка. Просто си личи, че нямаш никакъв опит в снимането и позирането… Което е жалко, защото си готина мацка иначе.

– Да, вярно е. Усеща се, че ми е за сефте. А иначе толкова обичам да се снимам. Но досега не бях влизала в професионално студио.

– Хайде да отидем да ги покажем и на Андрей и заедно с него да изберем 2-3 кадъра за публикуване.

На големия 23-инчов екран Lacie на арт-директора всичко изглежда още по-добре. Някои кадри с Боряна са убийствени. Тя е видимо доволна от начина, по който изглежда. Но има и доста разочароващи снимки, като поза и като изражение.

– Андро, виж я моля ти се нашта, как се е притеснявала тук. Погледни само как се е прегърбила, и как си е прибрала дупето навътре – сакън някой да не й го види… Или може би от страх да не й вкарат нещо изневиделица!

Сравнението е много точно и Боряна няма как да не се засмее, заедно с Андрей.

– Абе истината е че дупето ми е по-хубаво, отколкото е излязло тук. По-заоблено е. Искам да ви покажа, моля ви се.

И докато се усетим, тя вече е разкопчала дънките си и е извадила оттам дупето си, обуто в миниатюрни черни прашки. Стойката, която е заела, го прави закръглено като огромна праскова.

Дали само заради изпитото до този момент уиски смятам, че тази мацка не иска и няма да си тръгне току-така за Добрич?

– Ето, виждате как е.

– Ами да, по-различно е, отколкото на снимките. Доста по-секси стои сега. Много често става точно така, Борянски – като си видят фотосесията, девойките веднага искат да се снимат пак, за да се получат много по-добре нещата. Но не можем да си позволим студиото да работи нонстоп само за тази цел. Затова и не спирам да повтарям на всички кандидатки – снимайте се по-често, дори и с любителска техника, само и само да свикнете кои пози ви представят добре и кои – не толкова добре.

– Еми да, прав си, ама кой да ми каже на мен по-рано… – Боряна с мъка и едва ли не нежелание си закопчава обратно тесните дънки.

– Ще ви оставя с Андрей да доуточните кои кадри ще публикуваме, както и да им направите лека обработка на фотошопа. Аз отивам при уискито си в стаята, за да довърша онова, което пишех.

Половин час по-късно Боряна отново е при мен. Андрей си тръгва – отива на някаква вечеря. Аз съм приключил с работата и вече мисля как ще прекарам нощта след нервния кастингов ден.

Имам и чувството, че познавам блондинката в кабинета си от цяла вечност.

– Боряна, ти накъде си сега? Към гарата или някъде другаде?

– Ами и аз не зная. Не знам как са автобусите за Добрич по това време. Чудя се дали да не си тръгна утре. Излиза ми се някъде в София тази вечер…

– Нека позная. Толкова много се харесваш така гримирана, че ти се струва грехота да прекараш остатъка от нощта в автобуса или в хотел.

– Хаха, да. Как разбра?

– Не си първата, която се чувства така след професионална фотосесия. И какво смяташ да правиш?

– Ами не знам. Предложи ти. Мислех, че имаш нещо предвид. А и си нося в багажа още един тоалет, за вечерно излизане.

– Усещам, че трябва да ти се отправи предложение.

– Правилно усещаш.

– Ами добре, хайде да те водя на вечеря, тъкмо ще те запозная с приятелката си. Тя няма да има нищо против, мисля дори че ще си допаднете.

– Сигурен ли си? Неудобно се чувствам малко.

– По-неудобно отколкото днес на кастинга едва ли. Ей сега ще се обадя на Милена да се уговорим нещо. Ти през това време мисли къде ще нощуваш – в хотел, при познати или у нас.

Звъня на Милена. Тя изгаря от любопитство как върви кастингът – особено в качеството си на жена, която също е мислила дали да не се яви на него. Но в ролята на гадже на главния редактор сега не върви, нали разбирате.

–  Милена, отиваме на вечеря, ще мина след малко да те взема. Водя и компания – една от кандидатките. Тя е от Добрич и ще остане тази вечер в София.

– Охо, звучи интересно, дори доста интересно… – чувам отсреща, с характерното френско „р“ – Готина ли е?

– Ами да, готина е, нищо че не се класира. Ще видиш много скоро.

– Добре, хайде, след малко ще съм готова да ме вземете.

До мен Боряна е видимо въодушевена от телефонния ми разговор.

– Може би първо трябва да си намеря хотел.

– Не е проблем – стига да си убедена, че това искаш. Няма ли да ти е по-забавно да спиш у нас?

– А приятелката ти какво ще каже?

– Мисля че и на нея ще й бъде по-приятно да си при нас, отколкото да те оставяме някъде сама. Впрочем, ще се убедиш лично. Ако почувстваш някакво неудобство или отчужденост от нейна страна, отиваме и те настаняваме някъде, ок?

– Окей.

Взимаме Милена с таксито, запознавам ги. После вечеряме в един квартален ресторант. Разговорът върви в стил „Аз и гаджето ми открехваме Боряна как протича нощният живот в София“. Класическа сюжетна линия, която ще придобива все по-рутинен характер в запознанствата ми с нови и нови жени от провинцията.

Милена чисто по женски споделя на новата си приятелка какво е да си гадже на мистър Плейбой, който заглежда абсолютно всяка сервитьорка и минувачка. Прави и комплименти на Боряна колко добре изглежда в момента.

Знаейки добродушния характер на гаджето си, а същевременно и разкрепостените й разбирания по някои въпроси, изобщо не съм изненадан от подобен развой на събитията.

– Отиваме в „Брилянтин“ после, нали?

Гледам към Боряна, но тя мълчи с въпросителна физиономия. Милена отговаря вместо нея.

– Да, но първо отиваме у вас, за да й оставим багажа и да се понагласим…

Вече сме доста подпийнали, а нощта тепърва започва.

По време на „женската подготовка“ у нас вече не е ясно коя от двете ми е гадже и коя – гостенка, с която сме се запознали същия ден. Боряна се преоблича пред нас съвсем непринудено. Това е добре познатата лекота на жена, която вече е била виждана без дрехи от наблюдателите наоколо.

– Много готино дупе имаш, Боряна – женско признание от Милена.

– И твоето не е никак лошо, да ти кажа.

И се пръскат с парфюми, а аз се облизвам като котарак пред чиния сметана. Събитията се развиват толкова бързо, че нямам време да се замислям има ли нещо нередно в цялата работа или няма.

В „Брилянтин“ сме тройката на вечерта. На мен тук това ми е навик. Представям си какво си мислят барманките и сервитьорките за мене и то открай време.

Милена и Боряна се опознават все повече. Вече съм спрял да броя уискитата и шотовете.

– Купонът тук няма нищо общо с този в Добрич… – казва ми блондинката в ухото, докато я държа за задника.

Тръгваме си към 3 и половина. Навън плющи невероятен дъжд. Докато извикам таксито и го накарам да паркира пред самия вход на бара, съм мокър до кости. Момичетата – малко по-малко.

У нас мокрите дрехи са свалени много бързо. Боряна и Милена са облекли мои тениски, а аз съм навлякъл някаква омачкана риза и седя на любимото си място пред компютъра. Започваме да разглеждаме снимките на нашата гостенка от студиото. Тя ми е седнала на коляното, а Милена наднича иззад нас, излегната на голямото легло.

– Оф, не се харесвам на повечето кадри. Много дървени пози съм заела. А не съм такава в действителност, нали?

– Еми така е то, като не си тренирана… Но пак си достатъчно хубава, де.

– Миленче, я ме щракни сега пак, ето така както съм… – и й подава малкия любителски „Пентакс“.

Милена започва да я снима, така както е седнала на коленете ми. Боряна прави прелъстителни и самоуверени физиономии. Издава устни напред за целувка като истинска Мерилин Монро. Аз подсилвам ефекта, като надигам тениската й над гърдите. В момента изглеждат доста по-големи и хубави, отколкото на снимките. Може би защото у нас е значително по-топло от фотостудиото, а може би и заради нещо друго. В офиса на списанието зърната й не бяха твърди като сега.

Разглеждаме кадрите на дисплея на апарата. Боряна е доволна от себе си. После тя започва да снима Милена, която само това и чака. На голямото легло се позира доста по-удобно, отколкото върху кльощавите ми колене.

Помагам й да се съблече. Първо тениската. Щрак, щрак, щрак. На любителските апаратчета това им е лошото, че чакаш поне няколко секунди, докато презареди светкавицата.

Милена има перфектно дупе и го знае. Не пропуска да го изтъкне и в момента. Позата, която е заела, ме улеснява значително в свалянето на прашките й. Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

Колкото и да е странно, в момента ме привлича не „откритието на деня“ Боряна, а собственото ми гадже. Присъствието на друг човек наоколо усилва нагона ми към нея. Гледам я не само през своите, но и през още един чифт очи и си припомням нещо, което съм бил на път да забравя – че имам късмет с приятелката си.

Вече и аз съм на леглото, ризата е свалена от гърба ми, а Боряна продължава да снима. Нещата вървят към своята логична кулминация и завършек, по всички възможни начини и във всички нюанси на тези думи.

Най-готиното е, че Боряна се държи направо професионално. Тя явно си мисли, че за плейбой-редактора и гаджето му подобни изпълнения са ежедневие и затова поведението й е на същото ниво. От един момент нататък се оказва, че аз съм най-големият аматьор наоколо, но нямам време да се засмея на тази констатация.

Заспиваме към 6 сутринта. Само час по-късно Боряна трябва да тръгва към гарата.

Измъкваме се от къщи без да събуждаме Милена. Изпращам я с уговорката да се видим пак. Докато се прибирам към къщи си мисля, че май завиждам на блондинката, която пътува към Добрич в момента. Нещата, които е преживяла през последните 12 часа, със сигурност са я развълнували по начин, по който аз не съм се вълнувал от месеци.

Минути по-късно вече спя като труп до гаджето си. Леглото мирише на парфюма на неуспялата кандидатка за плеймейт Боряна, както и на други неща.

август 15, 2007

Първият Playmate-кастинг

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:25 am
Tags: , , , , ,

Първият кастинг за участнички в националния конкурс Playmate of the Year се очакваше от всички с обяснимо вълнение. Начело с мене, разбира се.

По онова време – пролетта на 2004-а, основната грижа за моделите все още падаше върху издателя Мартин Захариев. Той стана и председател на журито, което ще избира 12-те финалистки и първата българска Miss Playboy.

Самият кастинг също беше организиран най-вече от него. Аз имах грижата да подбера най-достойните измежду онези момичета, които бяха изпратили свои снимки и кандидатури на адреса на списанието. Мартин пък беше пуснал вездесъщите си връзки в някои модни агенции…

В деня на кастинга едно от момичетата беше пристигнало чак от Бургас с нощен влак. Беше престояло няколко часа по градинки и кафенета, преди да дойде времето да се събираме в НДК. Стана ми жал за нея, представих си с каква умора трябва да се яви на нещо подобно.

Към 10 сутринта бях започнал да звъня на кандидатките, които се очакваше да пристигнат от други градове и тогава разбрах, че тя отдавна е в София и се чуди къде да стои и какво да прави. Дадох си сметка с какво желание и нетърпение е дошла. Спомних си я от снимките, които беше изпратила – съвсем любителски кадри, заснети доста отдалеч с апарат тип “маймунка” и принтирани на най-малкия възможен размер фотохартия.

Побързах да отида в НДК и да я взема от кафенето където ме чакаше. Още в секундата, в която я видях, бях наясно, че безсънната нощ и това безумно пътуване с влак от Бургас до София едва ли ще се увенчаят с резултата, който това момиче очакваше. Макар и мила и симпатична, беше очевидно, че тя няма шансове да се класира като една от 12-те кандидатки за титлата. Просто на онези снимки, които бяхме получили в плик по пощата, изглеждаше по-добре, отколкото на живо.

В този момент си дадох сметка за един доста съществен аспект от женската психика. Жената, независимо как изглежда, непрекъснато има нужда от външни фактори, на които да опре самочувствието си. Нито едно момиче не осъзнава и цени красотата си сама за себе си. Затворете една ослепително красива жена някъде само с един мъж, ако ще и да е най-мечтаният от нея, и много скоро тя ще загуби каквато и да било увереност в себе си.

Тя има непрекъсната нужда от нови проверки дали е харесвана или не. Подчертавам – не просто хубава, а харесвана. Има разлика. За жената не е толкова важно да е сигурна, че е хубава. По-точно, тя никога не би могла да е сигурна и достатъчно убедена в това. Но за нея е важно да получава доказателства, че е желана, харесвана и най-вече – предпочитана.

Амбициите на една жена и нейният порив да търси себедоказване са особено силни, когато става дума за конкуренция с други жени. Именно затова думи като “Плейбой” и “кастинг” имат магическо въздействие върху всяка уважаваща себе си и сравнително добре изглеждаща млада дама. Изкушението да се яви на такова нещо – стига да няма някакви външни фактори, които да я спират – е огромно.

Но да се върнем към онзи исторически първи Playmate-кастинг от пролетта на 2004-а. Няма да скрия, че го проведохме полу-аматьорски. Кой да ни научи как се прави? Да дойдат от Америка специалисти да ни покажат? Ха-ха-ха.

Мартин беше уредил да използваме една от по-малките зали на последните етажи на НДК. Качихме се там и започнахме да разместваме маси и столове, за да се оформи нещо като “президиум”, където да седи “журито”. Подредихме и паравани, зад които момичетата да могат да се преобличат. Наредихме столове, на които да седят. После отидох до бюфета два етажа по-надолу и купих стекове с фанта и кока-кола. Не, не съм ги мъкнал на ръце, докараха ни ги с количка. Междувременно кандидатките бяха започнали да прииждат – някои с родители, други с гаджета подръка, трети – с приятелки, за кураж.

Да си призная, не се чувствах кой знае колко емоционално ангажиран с този кастинг. Гледах на него като на нещо, което касае повече други хора, не мене. Усещах се отговорен най-вече за момичетата, които бях извикал от различни градове на страната – как ще се представят, дали няма да останат разочаровани от отношението към тях и т.н. и т.н. Просто етика и нищо повече. Към останалите, които бяха дошли от модни агенции или поканени от Мартин, изпитвах необяснимо безразличие. Или може би бях притеснен от новата, необичайна ситуация, в която всички се намирахме.

Захариев раздаде на всички кандидатки по един примерен договор със списанието – в случай, че бъдат одобрени за финалистки на Playmate-конкурса и станат бъдещи “Момичета на месеца”. Всички кандидатки, родители, приятелки и гаджета насядаха по столовете и забиха носове да четат. Някои излязоха на спокойствие на терасата на НДК, гледаща към “Хилтън”.

Броени секунди по-късно част от момичетата троснато си взеха чантите и си тръгнаха.

Настъпи лек смут. Гръцкият мениджър Тананис Приоволос (човекът, който дефакто управляваше и продължава да управлява финансово българския Playboy) моментално попита какво се случва и защо. Изясни се, че кандидатките се отказват, защото в договорите не е споменато нищо за заплащане, за хонорар за участието.

Както веднага ми светна, гърците за пореден път искаха да минат метър. Тънко, както се казва. Според тях авторитетът на списанието беше достатъчен, за да служи като мотивация за участие в един подобен конкурс. Без хонорар за голите снимки. Просто така, за чест и слава. И затова не бяха предвидили в договорите нищо, свързано със заплащане.

За негова чест, Танос (съкратено от Танасис, занапред ще го наричам така) реагира светкавично. “Добре, обявете моля, че ще има хонорар за участие в конкурса от 500 лева”, леко притеснено каза той на английски, в характерния си невротичен стил. Мартин веднага го преведе на всички в типичния си, школувано императивен тон.

Това обаче не успя да върне повечето момичета, които бяха хукнали да си ходят. Някои от тях изглеждаха наистина впечатляващо. Но поне послужи като достатъчна причина за останалите да не ги последват.

И, да – сред тях, слава Богу, имаше доста перспективни модели, подходящи за страниците на списанието и за бъдещия ни конкурс. Именно на този кастинг се запознахме с блондинките Румяна и Александра, които впоследствие бяха сред най-добре представилите се плеймейтки. Тук беше и Яница от Габрово, момичето с късата коса и убийственото тяло, която се класира на трето място и спечели специална награда за най-добра фигура.

Подробности от този полу-комичен кастинг тук няма да разказвам. Не е интересно. Важната информация тук е, че той не успя да попълни необходимия брой от 12 финалистки. За мен подходящите участнички, които можеха да минат през ситото, бяха не повече от 8.

Танос обаче отсече – оттук взимаме само 6. Останалите ще ги търсим допълнително.

Казах му, че ще е глупаво да се откажем от някои подходящи кандидатки, само заради хипотетичната възможност, че може да открием и по-хубави. И че ако сега отхвърлим тези момичета, ще е трудно да ги мотивираме повторно да участват. Просто ги губим и това е.

Той обаче беше непреклонен. Не знам защо беше убеден, че хубавите момичета у нас се берат като портокали в гръцка градина – още повече, че току-що около дузина такива бяха напуснали демонстративно кастинга ни.

Решено бе Мартин Захариев да пусне допълнителни връзки и да осигури още 6 кандидатки до началото на снимките за предстоящата корица. А те бяха след броени дни.

Тогава все още бях доста неопитен – все пак бях главен редактор едва от няколко месеца, а и не се занимавах пряко с издирването на моделите за списанието. Още не осъзнавах в пълна степен каква е разликата между това да си имаш работа с достатъчно мотивирани за изяви в “Плейбой” момичета и с такива, които са там по силата на някакъв договор с модна агенция. Или само заради обещания хонорар. Или просто от скука и липса на по-полезни занимания.

По-късно многократно се сблъсках с това фундаментално различие. От една страна – жена, която може и да не е “10 по десетобалната система”, може дори да не е “осмица”, но иска да изяви в максимална степен красотата си. Научила се е да я представя по най-добрия начин, или се стреми да се научи, доколкото е възможно.

От друга страна – осмици, деветки и десетки по десетобалната, които смятат, че подаръкът от Бога и природата, наречен красота, е напълно достатъчен, за да се нареди животът им от само себе си.

Познавам доста въплъщения на понятието “кисела манекенка” и винаги съм недоумявал що за човек трябва да си, за да се прехласваш пред някаква геометрично правилна комбинация от черти, които не са подплатени от никакъв чар и маниери. Популярността на такива същества сред така наречения хайлайф е най-голямото доказателство, че нашият пол, господа, е пълен комплексари…

За съжаление, се сблъсках и с доста примери за трети тип жени – такива, които имат нереално високо самочувствие. Техният брой е относително малък, като имаме предвид и общоприетото схващане, че нежният пол е силно взискателен към външността си. Но когато се сблъскаш с такъв тип жена, наистина е доста трудно да запазиш джентълменския тон докрай.

Тя е способна да ти счупи телефона от звънене, да те затрупа с безумни свои снимки (които очевидно вижда с някакви различни, извънземни очи, щом като е единствената, която би могла да се хареса), да те атакува чрез твои приятели и приятелки. Готова е да седне на коленете ти, да те лъхне с ужасния си задушлив парфюм (например отвратителния Gucci Rush, и само не ми казвайте че при втората му версия се забелязвало известно подобрение), да говори на висок глас колко грозни са всички останали момичета, които някога са излизали в което и да било списание начело с “Плейбой”…

Но да не се отплесваме. За типовете женски характери ще продължа да пиша по-нататък. Тук исках само да обобщя как първият Playmate-кастинг премина при половинчат успех – поради лоша организация и византийско скъперничество. Това ни принуди да стискаме палци совалките на Мартин сред модните агенции да бъдат по-плодотворни, за да може втората шестица финалистки да е по-добра или поне да не отстъпва на първата – онази, която излъчихме в неуютната зала на НДК.

Много скоро стана ясно, че опасенията ми са били основателни. Да, трябваше да вземем поне 8 момичета от онзи кастинг, а не 6. Втората шестица, съставена от нещо като корпус за бързо реагиране на две модни агенции, не предизвикваше особен възторг. И то не защото момичетата не бяха хубави – повечето от тях бяха. Те просто не изглеждаха надъхани да стават звезди от “Плейбой”. С едно единствено изключение – Мадлен.

На нея ще трябва да посветя поне една глава от тази книга. Тя просто е една от най-забележителните жени, които познавам. Признавам си, че първоначалното ми мнение за бъдещата първа “Мис Плейбой” на България беше прибързано и дълбоко погрешно. Още се чувствам тъпо от този факт.

Мими, ти си истинска принцеса.

 

Create a free website or blog at WordPress.com.