Моят живот в Плейбой

юни 4, 2008

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 2

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:37 pm
Tags: , , , ,

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна?

(продължение)

………………

…Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

– Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате…

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

– Какво стана, момичета, приключихте ли?

– Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим – не бях наясно коя точно от трите ми говори.

– Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

– Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

– Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

– Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал…

– Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те… Не мога да се оправям с тях, наистина.

– Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

– Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

– Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш – отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

 

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници – с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на „Биг Брадър“. Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

 

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на „Плейбой“. Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

– Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа – и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

– Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

– Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от „Биг Брадър“, за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата…

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

– Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

– Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките… От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим…

– Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на „Биг Брадър“. Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел „Амбасадор“. Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място – благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

 

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив…

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой – Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

 

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си „Феймъс“ от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата…

………………………………..

Advertisements

май 17, 2008

Пляс-пляс, „Елените“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 6:44 am
Tags: , , , , , , ,

Пляс-пляс, „Елените“

 

„Браво, много добре позирате. Точно така, прегърни я. Играй си с косата й. Добреее… Гледайте се предизвикателно. С възхищение. Такааааа. Сега малко и към камерата. Ръцете да не ги виждам вдървени и в неясна позиция. По-интимно, момичета, по-интимно… Много добре. Абе Жоро, тези наште девойки сякаш са любовници, толкова освободено позират…“

– А ти откъде знаеш че не са, бе, Василе!

– Хаха, не бих се учудил…

Нито пък аз.

Снимките в курорта „Елените“ вървяха много добре – като изключим наплива от англичани, които ни откриваха даже и на най-отделечените плажове. Хем зяпаха като невидели, с увиснали ченета, хем после се оплакваха на управата на хотелите си, че се нарушавал моралът и че трябвало да получат компенсация за това – някаква отбивка в цената, например.

Още когато пристигнахме се почудих как така иначе гостоприемните ни домакини ще успеят да се справят с този проблем. В хотел Royal Park и околностите му имаше прекрасни места за снимки, но навсякъде гъмжеше от курортисти!

Някои от тях стигнаха във фантазиите си дотам да решат, че в „Елените“ се снима някаква порнографска продукция. Нищо че нито Къркеланов, нито асистентите му (с изключение на секссимвола Ванката) и редакторите на списанието приличахме на актьори от този бранш. Но може да са си мислели, че снимаме строго определен жанр – лесбо-еротика, в която ролята на мъжете се свежда до поднасянето на чаша кафе и нищо повече.

Стигна се даже до публикации в британския печат – „Българи снимат порно под носа на почиващи англичани!“. И прочие в този стил.

Наложи се, като се прибрахме в София, да пиша и разпространявам прес-релийз, с който да давам обяснения и да спасявам репутацията на „Елените“ сред британската пуританска общност.

Ето какво публикува един от най-големите български уеб-портали – Netinfo – на 15 юни 2006-а:

 

От редакцията на „Плейбой България“:

Не се занимаваме с порнография

 

Редакцията реагира на публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в курорта „Елените“

 

Редакцията на „Плейбой България“ реагира късно вечерта в сряда с обяснение във връзка с някои публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в хотел „Роял парк“ в курорта „Елените“.

„Плейбой България“ не е бил ангажиран и никога няма да бъде ангажиран с каквито и да било снимки и сесии с порнографско и експлицитно еротично съдържание, се казва в писмо до медиите, подписано от главния редактор Георги Неделчев.

Подчертава се, че „всякакви интерпретации на отделни курортисти и туроператори, касаещи работата и екипа на списанието, си остават изцяло субективни или плод на някакви меркантилни странични интереси“.

Георги Неделчев обяснява, че присъствието на екипа на „Плейбой“ и 12-е финалистки от конкурса „Playmate България 2006“ в курорта „Елените“ е било свързано с реализирането на кадри за корицата на предстоящия юлски брой, както и със заснемането на фотосесии, представящи кандидатките за третата поредна титла Мис Плейбой.

„Резултатът от едноседмичната ни работа в курорта ще може да бъде видян след 24 юни, когато брой 52 ще бъде на пазара. Смятаме, че всякакви спекулации и псевдосензационни обобщения по темата „Плейбой България“ и неговия екип са напълно неоснователни и излишни“, пишат от редакцията и напомнят, че според тях българският „Плейбой“ е най-популяното и четено месечно списание в страната.

По аудитория, обществен авторитет и рекламни постъпления списанието далеч изпреварвало много други издания, чиито имена са смятани за по-популярни и престижни в държави като Великобритания или други страни.

„Ако някои граждани на кралството, където „Плейбой“ няма свое собствено издание, живеят с предразсъдъци и погрешни представи спрямо една от най-добре познатите и уважавани издателски и лайфстайл марки в света, това си остава изцяло за тяхна сметка.

Също така за сметка на техните автори остават всички журналистически интерпретации със съмнителна стойност и непроверена достоверност, зад които прозират нечистоплътни търговски или други интереси. Спрямо тях ние не бихме могли да реагираме другояче, освен със снизхождение и съчувствие“, пише Георги Неделчев.

 

Ми ще пиша, къде ще ходя. Слава Богу, след този прес-релийз страстите се уталожиха, а за протестиращите англичани останаха само един куп незабравими спомени и гледки от ранното лято на 2006-а.

 

В „Роял парк“ две от потенциалните фаворитки – Николета и Мина – бяха настанени заедно в стая. Реших, че е добре да са съквартирантки, защото и двете бяха от Пловдив и бързо щяха да намерят общ език. Което и стана. Тяхната красота и чар обаче, съчетана с леката дистанция, която поддържаха от останалите момичета, бързо стана повод за интриги. Веднъж докато вечеряхме Даниела Арнаут (същата, която 2 години по-късно гръмна с аферата „Бербатов“ и за която вече писах) дори директно обяви, че според нея Мина и Николета са фаворизирани от екипа на списанието. Основният й аргумент беше, че се държали надменно и не купонясвали с останалите момичета.

– Бейби, подозренията ти са абсолютно неоснователни. Тяхна си работа дали ще купонясват с тебе или не, и дали ще ти казват добър ден. Проявяваш излишна мнителност в момента.

– Добре бе Жоро, мое право си е да мисля каквото си искам.

– Да, скъпа. Мисли каквото си искаш. Подозренията ти донякъде имат логика, защото тези мацки наистина са много готини. Но кой ще победи – това ще се разбере чак след конкурса. Сама разбираш, че не може да има 12 победителки. Искаш ли да ти донеса още бяло вино от бара?

 

С Николета също имаше драма, в една от другите вечери. Докато й правел прическата за сесията през деня, фризьорът Данчо Петров-Майната я нахокал, че не си поддържа косата както трябва. Казал й, че я е съсипала с някакви евтини шампоани. Което сигурно е било точно така, но въпросът беше, че по-късно Николета се разстроила не на шега.

Аз съм в един от баровете на „Елените“ – единственият, в който можеш да пиеш марков алкохол, срещу заплащане. Навсякъде другаде се пие безплатно, но само българско производство. Та наливам се аз с „Гинес“ и гледам някакъв мач в английска компания, когато изведнъж Мина ми звъни по телефона.

– Жоро, добре е да дойдеш в нашата стая.

– Защо бе,бейби?

– Ами ще видиш. Николета цяла вечер плаче, много е разстроена. Данчо й наговорил някакви неща докато й правил косата днес…

– Ок, идвам.

Преди това минавам през стаята на стилиста.

– Майна, разбрах, че се е разстроило момичето. Вече му се извиних. Извинявам ти се и на тебе. Не съобразих, че това може до такава степен да я засегне.

– Данчо, разбирам те, че си го казал от загриженост към нея. А и тя наистина изглежда като разглезена принцеса, задоволена от всичко и лекомислена. Всъщност, не е от чак толкова богато семейство, колкото изглежда. Съвсем обикновено момиче е.

– Осъзнах го това, майна. Сега плаче, защото се чувства непълноценна спрямо останалите. Ще й се извиня още веднъж.

Качвам се горе при Николета. Захлупила се на леглото си и реве. Каквото и да й кажа в тази ситуация, едва ли ще помогне много. Но все пак появата ми в стаята я кара да се мобилизира и да спре с хлипането.

Мина седи на стола до нея и ме гледа лошо.

По-късно двете пловдивчанки неминуемо щяха да развалят добрите си отношения. И нямаше как да бъде другояче – титлата беше само една, а и двете имаха достатъчно качества, за да я спечелят. Също така и двете имаха достатъчно роднини, познати и доброжелатели, които да ги противопоставят завинаги оттук нататък.

 

Но да се върнем към хотел „Роял парк“ на Елените и към нашето роялско съжителство и трудово ежедневие с 12-те плеймейтки от 2006-а.

Тази Даниела Арнаут наистина е голям образ. Като я опознаеш по-отблизо, виждаш че е много симпатичен, „народен“ човек, със силно развито чувство за самоирония. Обаче на първо четене изглежда някак си недружелюбна, сприхава и крива. Има ясно изразени лидерски и организаторски качества. Но същевременно е момиче, което не е много наясно какво точно иска от себе си и от света наоколо. Модел, танцьорка, промо-гърла, звезда от клип на Устата и Софи Маринова, дизайнер, стилист… Даниела е всичко това едновременно…

………….

март 24, 2008

5 дни на „Русалка“, с 12 подобни – откъс от книгата „Моят живот в Плейбой“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 5:55 pm
Tags: , , , , ,

6.jpg  5.jpg 4.jpg 1.jpg  2.jpg 3.jpg

С деца на море

Е, не са деца де. За моделите в списание „Плейбой“ си има долна възрастова граница от 18 години. Но това не значи, че на моменти в „Русалка“ не се чувствах като чичо Манчо, героя на Парцалев от класическата българска комедия.

След като откъса от официалния репортаж за този Playmate-camp, сега малко задкулисна информация и спомени.

Това беше нещо средно между командировка, пионерски лагер, студентска бригада и лятна ваканция. На моменти имах чувството, че снимаме не фотосесии за списание, а някаква поредица от филмчета тип „Скрита камера“. Забавните и куриозни ситуации с 12-те плеймейтки се нижеха една след друга. В поддържащите роли се изявяваха хора от персонала на курорта, случайно срещнати знаменитости като Ники Кънчев или просто обикновени летовници от страната и чужбина.

За тези момичета аз и колегите ми от списанието (общо петима журналисти и още толкова фотографи, асистенти и прочие екип) в продължение на пет дни бяхме едновременно учители, възпитатели, началници, колеги, братя, бащи и любовници.

Отначало ми се струваше, че ще се справим много лесно, но на втория ден разбрах, че събирането на 12 жени накуп за повече от едно денонощие е изпълнено с рискове и напрежение начинание с неизвестен край.

Още първата вечер разбираме, че имаме проблем – невинните жабчета, които подскачат между бунгалата в „Русалка“. Оказва се, че една от блондинките има фобия от тези земноводни. Та представете си ситуация, в която аз съм на единия край на курорта, а тя на другия. Звъни ми по телефона. Отначало не се чува нищо друго, освен хълцане.

– Жоро, къде си?

– Ами в ресторанта съм, а ти къде си, секси?

– Аз… съм пред бунгалото си… не мога да се прибера вътре… На пътеката точно срещу мен има една жаба! Стои и ме гледа!

– Опитай се да я заобиколиш или прескочиш.

– Как така ще я прескачам! Не мога и да я заобикалям – по другите пътеки също може да има! Моля те ела да ме заведеш до стаята ми!

– ОК, само се успокой. Сега идвам.

Няколко минути по-късно блондинката вече е спокойна – жабката е заобиколена и пътят към бунгалото е извървян благополучно.

– Ще дойдеш ли при нас като се преоблечеш? Ние ще сме в барчето, ще слушаме музика и ще се черпим.

– Жоро, страх ме е да изляза пак оттук. Ако някой дойде да ме вземе и придружи – ще дойда…

– Добре, не се притеснявай. Само се обади когато си готова.

Връщам се в бара до ресторанта, където се оформят леки спорове каква точно музика да се слуша. Повечето девойки настояват за поп-фолк, но има и такива, които категорично бойкотират този стил. След кратка совалка от преговори е сключено примирие и веселбата започва. Момичетата все още се опознават, не са се разделили на групички и лагери. Единственото разделение е по бунгала, тъй като са настанени по двойки в тях. Пристига дори и блондинката, която мрази жаби. Излязла е с придружител.

Къркеланов разпределя фотосесиите за следващия ден. Една от девойките трябва да стане рано, около 5 часа, за да я гримират и фризират и да започне да позира най-късно в 8 на плажа.

Доброволката е Деси от Габрово, с която аз тепърва ще изживявам любовен романс, но все още не знам това.

На другата сутрин се събуждам малко преди 9. Минавам набързо през мястото за закуска и се спускам към плажа. Екипът на Васил вече работи по сесията на Десисислава. Гледката наистина е красива – пясъкът, скалите, заливът и атлетичното тяло на Деси, около което се суетят стилистката и асистентите на фотографа. Докато Къркеланов щрака с огромния си апарат, постепенно започват да прииждат и други момичета – гримирани, фризирани, нагласени. Повечето изглеждат щастливи от външния вид, в който са приведени. Това щастие, разбира се, е съчетано с типично женското подозрение и ревност, че може би някоя друга все пак изглежда по-добре.

Времето е чудесно, за разлика от цялата останала България, където вали и трещи. Обстановката на плажа е направо холивудска. Снимачният ден е перфектен като в песен на Лу Рийд. Наближава кулминационният момент – колективната снимка на 12-те девойки за корицата. Напрежението не е малко, защото Васил ще разполага само с около половин час за това, точно преди залез слънце. Резервен шанс няма да има, тъй като е невъзможно да се отдели втори ден, в който да бъдат гримирани и фризирани цяла дузина жени една след друга. А и не се знае дали ще имаме такъв късмет с времето – може и да завали. Така че ако сега не се получи достатъчно хубав кадър, просто изгаряме.

Юнското слънце е слабо и към 19 часа вече е доста хладно. Кратките индивидуални сесии са приключили. Сега всички момичета трябва да позират за корицата и плаката. Събличат се безстрашно и започва голямото подреждане и чупене на стойки. Няма по-добро фотографско осветление от слънцето при залез. Въпросът е, че то ще се скрие зад скалата след броени минути.

Васил щрака като луд, с два фотоапарата, за всеки случай. Единият е дигитален, а другият – с широкоформатен филм-плака. Снимам и аз с моето пентаксче, за да видя как горе-долу ще изглежда корицата.

Композицията от женски тела е окей, въпросът е дали ще уцелим кадър, в който всичките им физиономии да са достатъчно хубави – без нито една да е мигнала, погледнала накриво или Бог знае какво. Дано да не се налага да взимаме някоя глава от друг кадър и да я пришиваме към тялото, както направи Андрей с фотошопа миналата година.

Приемаме, че корицата е готова. Остава да се заснеме плакатът. Слънцето вече е зад скалите. Асистентите на Васил подреждат и импулсно осветление, с което да компенсират липсата на директна светлина.

Момичетата вече зъзнат, но няма как. Подреждаме ги в редица една до друга. Идеята е всяка да е в различна и непринудена поза, за да не са като аптекарски шишета. Да накараш трепереща от студ девойка да заеме секси стойка и да се усмихва – който си мисли че е лесно, нека да пробва.

Представям си каква гледка сме от горе от скалите. 12 чисто голи девойки, нагазили до глезените в студената вода, и държащи се взаимно я за циците, я за дупетата, я просто за ръце. Срещу тях – екип от десетина човека, повечето мъже и добре облечени, които дават наставления, държат осветителни тела и светлоотразители, и снимат с фотоапарати.

Последните кадри малко преди плажът да потъне в сумрак, са колективни – голите момичета плюс облечения екип. Аз съм с фланелка, ознаменуваща историческата победа на „Ливърпул“ над „Милан“ в Истанбул месец по-рано, и ухилен до уши. Щом кадрите за корицата и плаката са готови, нататък вече ще е по-лесно.

По-лесно друг път. Следващите три дни не са толкова слънчеви и топли и намирането на подходяща локация за всяка сесия се оказва сложна работа. А на нас ни трябват цели 12 големи пикториъла, които не бива да си приличат един с друг. Благодарение на желязната организация в екипа на Васил обаче, всичко върви по график.

На третото вечерно парти в бара на „Русалка“ настроението е видимо приповдигнато, защото снимките напредват успешно. Напрежение има само у онези момичета, които все още не са заснели големите си фотосесии. Вече започвам да свиквам с тази особена ревност и несигурност. Дали ще изглеждам толкова добре като останалите? Моята прическа ще бъде ли толкова хубава? Дали няма да ми направят някакъв безумен грим, който не ми отива? Какви дрехи и аксесоари ще ми се паднат? Дали вече не е ясна победителката и коя ли ще е тя? Не ям ли прекалено много и как се отразява това на корема ми?

Моя първостепенна редакторска задача е да се боря с всички тези въпроси – методично, неуморно, последователно. Да, ще изглеждаш достатъчно добре. Да, прическата ти ще е хубава. Никой от нас няма интерес да изглеждаш зле. Не, победителката не е ясна предварително. Нямаме интерес да нагласяваме конкурса. Имаме интерес да продаваме списанието добре. От него се печели повече, много повече, отколкото са наградите за един такъв конкурс. Ако се изложим пред читателите ще загубим повече, така че се успокой, бейби.

Алкохолът, който се пие, е мое изобретение, нещо като пунш. Барманите са смесили в голяма купа водка, два вида ликьор, сок и плодове. Наливаме си с черпак в пластмасови чашки, след третата от които всички вече са доста развеселени.

……….

(продължението четете в книгата „Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“)

март 21, 2008

Януари-февруари 2005: нов дизайн и Венета Харизанова

Венета Харизанова фотографирана от Дилян Марков, 2004 г.  Венета Харизанова на корицата на Playboy

Нова година, нов дизайн

(редакционно интро от Playboy #35, февруари 2005)

През последния месец все важни събития. Даже и да не броим сред тях цунами-трагедията в Югоизточна Азия, която се очертава като най-голямото природно бедствие, сполетявало човечеството някога.

То, разбира се, не попречи на група българи да останат да се веселят в един местен „Хилтън“, че дори и на връщане да недоволстват, задето вместо да им сервират вечеря, келнерите ходели да помагат при събирането на труповете. Но да не се отплесваме по народопсихологически теми.

Завърши първият български сезон на „Биг Брадър“, при това с победител плейбой, когото не пропуснахме да включим в националната си класация миналия месец.

„Кемикъл Брадърс“ пуснаха убийствен нов албум.

Богдан Русев написа есето „О, братко, къде си?“ и го изпрати по електронната поща до редакцията на любимото си списание.

Брад Пит пък официално се раздели с Дженифър Анистън.

На фона на цялата тази брадър-мания българският Playboy излиза с нова графика – точно 15 месеца след последната подобна промяна в дизайна. Надявам се да останете доволни – постарали сме се списанието да изглежда по-модерно, атрактивно и приятно за четене.

Playboy #35 се гордее не само със секссимвола Венета Харизанова на своята корица, както и със спиращата дъха Мис Февруари Стефани Чао. Този месец публикуваме новата си класация на 50-те най-желани жени в България – с 21 нови имена в нея, уникални снимки, както и коренно различна челна тройка в сравнение с миналата година.

Сега ви пожелавам приятно разглеждане и четене. Не ми спестявайте никакви коментари, забележки и предложения. Жените, разбира се, е добре да придружават писмата си със снимки.

Георги Неделчев,

joro@playboy.bg

Февруарски революции

Януарският брой за 2005-а (онзи със Соня Васи и Марина Симеонова) беше излязъл още преди Коледа, имахме на разположение около седмица повече за подготовката на следващия.

Това ни позволи с Андрей да извършим драстична промяна в дизайна на списанието, както и да въведем няколко важни нови рубрики. Най-важната от тях бе „Give me Five! 5 причини да харесваме жените и този месец“, която просъществува дори цял месец след оттеглянето ми от „Плейбой“. В нея се поставяше акцент върху пет актуални секссимвола или звезди от шоубизнеса, задължително придружен с някаква ефектна снимка.

Във второто издание на класацията на най-желаните българки челната тройка образуваха Маги Вълчанова, Венета Райкова и първата „Мис Плейбой“ Мадлен. След тях бяхме класирали бигбрадърката Зара, адреналинките Теди и Ени и миналогодишната победителка Жени Калканджиева.

На корицата на февруарския 35-и Playboy блестеше Венета Харизанова. Всъщност, това беше и моят дебют като „главен преговарящ“ с cover stars. Тази промяна бе продиктувана от все по-явното оттегляне на Мартин Захариев от управлението на списанието. Това бе свързано не само с нашето преместване в новия офис, но и с тръгването под шапката на „Атика медия“ на новите списания Grazia и Maxim, с които основателят на българския Playboy не бе пожелал да се ангажира. Отношенията между него и гръцките мениджъри все повече охладняваха. Основната причина бе тяхната пословична подозрителност – те гледаха на Мартин не като на свой партньор, без който стъпването им на българска земя би било на практика невъзможно, а вече като на конкурент, едва ли не като на враг.

Така в един прекрасен ден, заедно с изненадващо (и нетипично за гърците) предложение за увеличение на заплатата, бях натоварен с нови функции – да избирам кориците и моделите за списанието и да водя всички преговори с тях.

Не мога да кажа, че се стреснах особено, но все пак си беше притеснително. От този момент нататък заживях с едно напрежение повече. Вече мислех не само за съдържанието на списанието и дали всички сътрудници-звезди ще си предадат материалите навреме, но и за най-важното – кой, аджеба, ще бъде на корицата на мъжко списание номер едно…

За февруарския Playboy на 2005-а водех преговори с две потенциални cover stars паралелно. Едната беше фолк-певицата Пепа, наричана още Пепа Секса, или Пепа Синята прашка. По онова време въпросната песен беше тотален хит по чалга-баровете. От Драго Владов, водещ на новата музикална кабеларка „Веселина“, бях разбрал, че е склонна да приеме евентуална оферта от нашето списание.

Тя обаче започна да го увърта и усуква и в крайна сметка отказа. Хонорарът й се стори малък. Поне такова беше официалната причина за отказа. Може би си е мислела, че парите от „Плейбой“ ще й позволят да си купи нова къща или най-малкото нова кола. Може би е смятала, че ние ще я засипем с пари подобно на баровците, които всяка вечер й гледаха дупето и циците в „Най клуб“. Пепа Секса се оказа просто поредната българска псевдо-знаменитост, която така и не успя да проумее една елементарна истина – че парите са много по-маловажно нещо от популярността и славата. Когато второто нещо е налице, пристигането на финикийските знаци също не закъснява. Но Пепа явно не беше достатъчно уверена в перспективите пред кариерата си и в поредния ни телефонен разговор просто отказа.

Добре че Венета Харизанова прояви по-голяма далновидност. Тя се колебаеше до последния момент, имаше някакви сериозни семейни причини да се притеснява. Баба ми това, дядо ми онова, какво ще си помислят, аз съм добро момиче и т.н. и т.н.

В крайна сметка Харизанова подписа договора, поставяйки условието да не я снимат никакви видеокамери и да не бъде показвана гола по телевизията. Съгласих се.

Корицата с Венета се получи убийствена. Пищната й гарвановочерна коса се разпиляваше красиво по раменете и гърдите й. Беше застанала на турско-син фон, който много отиваше на мургавия й скиорски тен. А и този месец печатарите в Пловдив се бяха постарали и бяха сложили достатъчно лак върху корицата. Абе с две думи, Харизанова беше ослепителна.

Фотосесията вътре, честно казано, не беше на нивото на култовата корица. Усещаше се, че Венета се е притеснявала през цялото време. Личеше си, че това са първите голи снимки в бляскавата й кариера на модел. Една от най-добрите корици на „Плейбой“ водеше към една от най-колебливите фотосесии на страниците вътре. Понякога и това се случва. Оттогава Харизанова засне още няколко подобни пикториъла и с всеки следващ изглеждаше все по-самоуверена и секси. Ето защо ще повторя още веднъж нещо, което съм казвал многократно – в този тип фотография натрупването на опит е почти толкова важно, колкото красотата и сексапила.

март 5, 2008

Голата Жана

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:08 am
Tags: , , ,

(нов откъс от предстоящата книга “Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“)

Жана и Даниела    Жана на корицата на Playboy #47

С танцьорката Жана Йовчева, звезда от един купЖана Йовчева на корицата на Playboy #47, февруари 2006 видеоклипове, бъдеща корица на Playboy и модел на чуждестранни списания като Esquire, се запознах при куриозни обстоятелства. Когато я видях за пръв път, здрависахме се и чух името й, тя стоеше пред мен чисто гола. Забавно, нали?

Това се случи през ноември 2004-а по време на фотосесия в култовия Jim Beam club. Бях решил да поставя началото на една поредица под мотото “Playboy гостува на известни заведения и снима персонала им без дрехи”. Първата спирка беше именно тук, в най-големия български курорт – Студентски град. Идеята и реализацията бяха на фотографа Данчо Петков, с когото от този момент нататък щеше да ме свързва не само работа, но и едно хубаво приятелство.

В деня на фотосесията ми звъни от Jim Beam.– Жоро, не е зле да се появиш тук. За авторитет. А и аз самият съм малко напрегнат, все пак това ми е първа толкова сериозна работа за Playboy…

Добре де, ще мина надвечер да ви видя, малко преди да приключите.

– Окей, тук сме и те чакаме. Трябва да приключим преди 9, за да може после да разчистят и да отворят заведението. Момичетата са много хубави. Две барманки и две танцьорки…

– Супер. Звучи обещаващо…

 Няколко часа по-късно влизам в бара, пред който зорко бди охранител. Все пак вътре има голи жени. Първото нещо, което виждам, са четири момичета, застинали в пози като манекени от витрина. На няколко метра от тях Данчо нещо свещенодейства над суперскъпия си незнам-си-колко-мегапикселов Canon.

Едната от девойките веднага ми прави впечатление – хубави крака, малко дупе и най-вече уникално лице и поглед на холивудска звезда от 30-те. Това, както минута по-късно ще разбера, е Жана – мой бъдещ партньор в безброй партита, пътешествия из страната и какво ли още не.

– Жоро, седни на онзи диван, ей сега ще дойда с лаптопа да ти покажа какво сме заснели дотук! Надявам се да останеш доволен! – фотографът е видимо облекчен от появата ми.

Сядам на дивана в полумрачния бар. Носят ми питие. В този момент се приближава голата брюнетка, която толкова ме е впечатлила още от пръв поглед.

– Здрасти, аз съм Жана – казва ми тя с дрезгав нисък тембър, характерен за жените със силни характери.

– Аз пък съм Жоро. Мисля че съм готов да стана твой мениджър до края на живота ти. Какво ще кажеш?

– Готово. Навита съм. Само едно трябва да знаеш – секс за пари не правя. Иначе за всичко друго нямаш проблеми.

Разби ме. Бях зашеметен и от снимките. Но Данчо, в типичния си стил, проявяваше несигурност в качествата на фотосесията.

– Абе пич, страхотни са всички кадри. Погледни само какви стойки и погледи вадят… Браво, браво на всички.

– Ох, добре. Успокоих се. Още само един кадър мисля да направя…

Момичетата, които вече бяха доста изморени от дългото гримиране и позиране, се ободриха. Все пак това беше голямо изпитание за тях, особено за двете барманки Мария и Констанца, които нямаха никакъв опит в такъв тип занимания.

Фотографският стил на Данчо Петков е особен, силно повлиян от основната му работа в “Пайнер” – да снима плакати и обложки за албуми. При него моделите винаги трябва да позират напълно неподвижно, застинали, вкаменени. Снима само от статив, при перфектно нагласено осветление. В резултат на всичко това кадрите му имат съвършена острота, непостижима от нито един друг фотограф. Да, това често пъти е за сметка на атмосферата и живеца в кадъра. Няма ли движение и взаимодействие между моделите, понякога няма и сексапил. Но затова пък чистотата на снимките е направо нереална, като от един друг свят. Това беше може би първата българска фотосесия в списанието, която изглеждаше все едно е взета от някакво западно издание.

 Тръгвам си от Jim Beam в превъзбудено състояние, подобно на онова, в което бях след плеймейтските фотосесии на басейна Maxi.

С Жана и нейната колежка – не по-малко сексапилната танцьорка Даниела, се виждаме няколко дни по-късно. Идват в редакцията да видят подредената по страниците фотосесия и да дадат кратки интервюта. Малко преди тях същото са направили и двете барманки, които бързат за работа.

С Жана и Дани се заплесваме до късно в кабинета ми. След това отиваме да на вечеря в “Тамбукту”. Сервитьорът там ме гледа сякаш съм Хю Хефнър, току-що кацнал с частния си самолет.

– Ако ни хареса вечерята, заедно с бакшиша можеш да получиш и телефоните им – смигвам му свойски, сочейки към двете танцьорки, а той се усмихва съзаклятнически.

В следващите месеци с Жана ставаме комбина за чалга-партита, на които другата ми основна сподвижничка от нощния живот – Мадлен, не е фенка. За Силва пък да не говорим – тя е направо враг на тази музика.

Но с Жана, която иначе танцува на хаус-партита, сме на един акъл по отношение на запоите в БИАД. Казано накратко, нямаме нищо против тях. Оказва се, че тя се заплесва по хубави момичета не по-малко от мене. Успява да ги забележи по масите наоколо още преди аз да съм ги видял.

– Ще ти намеря един куп модели за списанието, ще видиш – едва дочувам дрезгавия й глас, заглушаван от един хит на Райна.

– А аз на тебе – един куп танцьорки.

И наистина тази комбина заработи. Примерите са много. 3 години по-късно даже нощният живот на Велико Търново се убеди нагледно в това…

В първата си сесия за Playboy Жана все още нямаше тази гръдна обиколка, с която по-късно блесна в клиповете на Деси Слава и “Ъпсурт”. Фотографът дори ми обясняваше как се наложило да й сложат допълнителни кичури коса, за да може да падат върху малките й гърди и по този начин да ги прикриват.

Още на следващото лято обаче Жана си реши този проблем веднъж завинаги. Никога няма да я забравя как невъзмутимо седеше по цици под чадъра ми на “Какао бийч”, без да й пука от големите лепенки върху белезите от скорошната операция. Повече от ясно беше, че двете нови придобивки рано или късно ще бъдат увековечени с нова плейбойска сесия. Въпросът беше само точно кога и точно как…

И моментът за това назря половин година по-късно – през януари 2006-а. “Плейбой” се намираше в своя апогей. На корицата беше суперзвездата Камелия. Умопомрачителната й фотосесия бе довела до разграбването на целия тираж за броени часове. Списанието бе достигнало своето най-дълбоко проникване до широките народни маси.

Ето сега можем да си позволим нещо по-изтънчено, казах си тогава. През февруари не е нужно да търсим някаква голяма знаменитост за корицата. Която и да е тя, ще бледнее пред Камелия. Затова ни е нужна не толкова известна, но ултра-сексапилна и стилна жена, по възможност на около 20 години и брюнетка, която да бъде представена като пълен контрапункт на фолк-дивата.

Жана Йовчева беше идеалният модел за осъществяването на този план.

Фотосесията й имаше убийствен стайлинг, особено в снимката за корицата. Това беше и първият кадър, одобрен и от гръцки и американски шефове, в който моделът няма принципно задължителния eye contact с фотокамерата – тоест, не гледа към читателя на списанието, а някъде настрани.

Не само това, но и почти всичко останало в тази сесия беше нетипично плейбойско – наистина като пълна антитеза на свръх-комерсиалния пикториъл с Камелия месец по-рано.

Което не означава че не беше секси, напротив. Циците на Жана просто избиха рибата. Тя изглеждаше по-самоуверена отвсякога. Броят се продаде изненадващо добре, въпреки че всички очаквахме неминуем срив след изригването на знаменития Коледен брой от 2005-а. 

Година по-късно снимахме Жана още веднъж – този път не за корицата, а във фешън пикториъл. Облякохме я в мъжки дрехи и й дадохме една дебела пура. Много й отиваше. Партньорка във фотосесията й беше другата най-сексапилна танцьорка на републиката – русокосата Александра Енева, позната още като “българската Парис Хилтън”. Това беше един от последните ми броеве като главен редактор на списанието. Оттук нататък ще снимам Жана за други издания…

Но да се върнем към онзи декемврийски брой на 2004-а, в който излезе фотосесията от Jim Beam club. На корицата беше Криси, една секси брюнетка със страхотен бюст. Тя бе бивше Момиче на месеца от 2002 година и се изявяваше като модел в Швейцария. В същия брой имахме и страхотни снимки на Деси Слава от Дилян Марков – де факто първата й по-разголена изява за българско списание. Пак тогава излезе и уникалният текст от Светльо Витков “Изкуството да бъдеш идиот”. По-нататък този безподобен чешит щеше да напише за списанието цяла поредица от статии “ИстЕрията на Хиподил”, която по-късно еволюира в книга. Агитирах го за това по време на десетките пиянски запои, които сме имали с него в “Брилянтин” и Jim Beam и накрая успях.

 Казано обобщено, декемврийският Playboy от 2004-а бе един особено успешен брой. А тепърва предстояха интересни събития и корици…

октомври 1, 2007

Как Вероника стана Виктория

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 1:48 am
Tags: , ,

Първият ми брой като главен редактор не мина без гаф. Колкото и да се стараехме с Олег всичко да е на шест, накрая допуснахме една тъпа грешка, която обаче почти никой не забеляза. Известният чешки еротичен модел Вероника Земанова (брюнетка с дълги крака и огромен бюст, за който винаги съм бил готов да се закълна, че е естествен) на корицата на Плейбой #20 беше прекръстена на Виктория. Лично от мен. Понякога човек допуска някаква грешка просто така, машинално. А другите около него, които евентуално би трябвало да я видят и поправят, също така машинално пропускат това.

Усетих се още преди броят да е излязъл от печатницата, но вече беше късно. Явно обаче гафът се оказа пренебрежим, тъй като никой не се обади в редакцията да ни направи забележка, нито използва и-мейла ни, за да злорадства. Дали Вероника или Виктория, въпросната чехкиня си е просто една сексбомба, която всички харесваме, и толкоз.

Колкото до бюста й – да, наистина е толкова добре направен, че прилича на истински. Но се оказа изкуствен. Силиконът, или каквото и да е веществото там вътре, е вкаран през зърната на гърдите. Именно поради това на снимките, които получихме от американския Плейбой, ареолите на бюста й бяха с доста видими кръгообразни белези, които трябваше да се скриват чрез програмата Фотошоп, кадър по кадър.

Create a free website or blog at WordPress.com.