Моят живот в Плейбой

юни 4, 2008

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 2

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:37 pm
Tags: , , , ,

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна?

(продължение)

………………

…Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

– Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате…

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

– Какво стана, момичета, приключихте ли?

– Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим – не бях наясно коя точно от трите ми говори.

– Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

– Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

– Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

– Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал…

– Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те… Не мога да се оправям с тях, наистина.

– Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

– Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

– Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш – отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

 

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници – с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на „Биг Брадър“. Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

 

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на „Плейбой“. Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

– Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа – и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

– Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

– Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от „Биг Брадър“, за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата…

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

– Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

– Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките… От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим…

– Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на „Биг Брадър“. Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел „Амбасадор“. Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място – благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

 

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив…

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой – Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

 

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си „Феймъс“ от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата…

………………………………..

Advertisements

7 Коментари »

  1. 🙂 хич не ти е било лесно 🙂 е готино ли беше да си главен редактор на „Плейбой“?

    Коментар от ajaxus — юни 4, 2008 @ 10:57 pm | Отговор

  2. Е като прочетеш цялата книга, сам ще прецениш? 🙂

    Коментар от Георги Неделчев — юни 5, 2008 @ 6:20 am | Отговор

  3. Поздравления, за интересния стил на писане. Беше много приятно за мен, да прочета всички откъси, които открих. Няма начин да не прочета и книгата.

    Коментар от Ваня — юни 5, 2008 @ 11:10 am | Отговор

  4. Хех, отстрани изглежда забавно, ама на Вас едва ли Ви е било така 😉

    Коментар от Мариян — юни 13, 2008 @ 5:10 pm | Отговор

  5. Горките, хич не е било лесно да се оправяте с Триглавата ламя. 😛 Поздравления за чудесния стил на писане, чета Ви с удоволствие и май ще си взема и книгата като излезе, макар и принципно да не съм фенка на списанието. 🙂

    Коментар от Selene — юни 19, 2008 @ 6:58 pm | Отговор

  6. Георги, чувал бях за проекта Ви с книгата, но досега не бях се замислял дори да и обърна внимание. Това което намерих тук ме кара хем да плача, хем да се смея. Успех!

    Коментар от vasilev — юни 26, 2008 @ 9:37 am | Отговор

  7. Не само продажбите на конкретния брой трябва да са цел номер 1. При покупка и последващо разочарование спада на продажбите ще се отрази не само на следващия брой а и на тези след него.(не единичната продажба е от значение а наличието на последващи.Нямаше да загубят нито Плейбой,нито читателите на списанието ако снимките на тризначките не бяха публикувани.

    Поздрави за нестандартното решение все пак!

    Коментар от ivo — октомври 28, 2009 @ 3:09 pm | Отговор


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 1

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:57 am
Tags: , ,

Къде сте, Вяра, Надежда, и ти, Любов народна? – част 1

Корицата с Еделвайс от края на ноември беше ослепително красива, както и цялата й фотосесия. За новогодишния си брой обаче се нуждаехме не от „нещо средно между Клаудия Шифър и Памела Андерсън, пък ако ще и да е рускиня с италиански паспорт“, а от някаква сензация, макар и не така визуално съвършена. Корица, която да докосне и развълнува по-широките народни маси. Наясно бях, че миналогодишният триумф с Камелия е невъзможно да се повтори. Нямахме и варианти със звезди като Маги Вълчанова, Маги Желязкова, Виолета Здравкова, Ан Джи или Лейди Би.

Затова пък имаше трети сезон на „Биг Брадър“. Към 10 декември 2006-а най-интересна за снимки беше пловдивчанката Лиляна. Тя обаче имаше шанс и да спечели шоуто, което автоматически намаляваше вероятността да се съгласи да се снима за „Плейбой“. Някак си е слабо вероятно да получиш 200 бона награда, след като си станал любимец на половин България, след което да се изкушиш и от още няколко хиляди лева, пък макар и от най-четеното мъжко списание в републиката. Друга пречка пред изявата на пловдивчанката при нас беше ветото, което можеше да наложи ревнивият й приятел Боби Ръгбиста. Казано накратко, не смятах шансовете Лиляна да се появи на януарската корица за особено високи, но бяхме длъжни да опитаме. А времето до влизането на броя в печатницата наближаваше. Машините в Пловдив трябваше да се завъртят на 17 декември. Предстоеше ми най-напрегнатата и нервна седмица, откак бях поел това списание.

Стана така, че Лиляна отпадна броени часове преди финала. Победителка стана една от тризначките – Любов, в епичен сблъсък с готвачката баба Вили. Така синеоката брюнетка се превърна в мишена номер едно от моя лов на coverstars. Надявах се и Боби Ръгбиста ми влезе в положението.

В първите дни след края на шоуто беше невъзможно да се направи среща нито с Лили, нито с някой от продуцентите на „Биг Брадър“. Бяха ангажирани с интервюта по тв канали и вестници, пътуваха насам-натам.

И изведнъж, някъде на 3-ия ден, от „СИА“ ми подхвърлят, че има вариант да снимаме не Лиляна, а тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо, че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг Брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета…

Трябваше да се решава светкавично. Но преди всичко – трябваше да се видя с тях трите.

Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си. Еми не е същото като с едноглава, ще знаете.

Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в „Биг Брадър“ обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.

По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.

Издателите нямаха никакво колебание, че трябва да ги снимаме. Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този – русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.

Щяхме да покажем „другата страна“ на ексцентричното благоевградско трио. Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.

Вече предвкусвах успеха на Коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фотосесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи…

В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.

– Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща „Мартинели“. Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне…

След половин час вече съм в „Мартинели“ на булевард „България“. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.

– Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант…

– Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата…

– Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов) им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено…

– Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!

– И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.

– Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят…

……………………….

(to be continued)

3 Коментари »

  1. […] Скоро ще се появи и продължението на този трилър… https://joronedelchev.wordpress.com/2008/06/04/vnl1/ в Любими преди 1 минута edno23.com Начало контакти […]

    Pingback от joronedelchev: "Къде сте, Вяра, На.. - edno23.com — юни 4, 2008 @ 3:48 am | Отговор

  2. Ееее, доспа ли ти се, че точно тука трябваше да прекъснеш?

    Коментар от Крумов — юни 4, 2008 @ 8:21 am | Отговор

  3. За мен фотосесията на тричките благоевградчанки, беше на светлинни години назад от всичко останало, което аз лично съм виждал на страниците на Плейбой – масово коментарите бяха че фотосесията е много зле, а това което си написал мисля че обяснява доста неща 🙂

    Коментар от joreyyy — юни 13, 2008 @ 12:26 pm | Отговор


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: