Моят живот в Плейбой

август 11, 2007

Моят живот в Плейбой

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 12:53 pm
Tags: ,

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ  

В деня, когато реших да напусна “Плейбой”, станах както обикновено по обяд. Не бързах да си включвам телефона. Говоря за мобилния, разбира се. Домашния го знаят само майка ми и служителката на БТК, която понякога ми напомня да отида да си платя сметката.

Ужасно мразя да ме засипват с оферти, подмазване и какви ли не въпроси още от сутринта. Затова предпочитам това да става най-рано от обед нататък.

 “Pozdravlenia za poslednia broi, vyrha e, osobeno klasaciata na playboite!”

“Kanim vi na otkrivaneto na nov club v Sofia, na ulica… utre ve4er. Shte se radvame da ni uvajite!”

“Imam nova fotosesia, koga da ti q pokaja? Mislish li za men na koricata?”

“Dovechera shte hodish li na nagradite?”

“Kak e Mr. Playboy, naspal li se e? Obadi mi se kogato mojesh”

“Gurcite iskat sreshta za obsyjdane na noviq broi v 16 h v ofisa” 

С лексуса към квартал “Изток” 

Винаги избирам внимателно момента, в който да си включа телефона. Да не ми предстои да ходя до банята, да си правя кафе, да излизам някъде с колата или пък да трябва да пиша някакви важни мейли. Включвам си го тържествено едва тогава, когато знам, че ще мога да прочета на спокойствие поне няколко есемеса, евентуално да им отговоря, както и да проведа поне три-четири досадни разговора един след друг.

Този ден щях да го направя едва като седна на бюрото си в офиса. Пътят ми дотам е с продължителност точно една песен – трябва само да мина от другата страна на “Цариградско шосе” и да се провра с колата по тесните улички с писателски имена, да паркирам (както обичат да казват мои приятели – правиш го като арабин в пустиня) и да не забравя да прибера страничните огледала. В дадения случай не успях да чуя дори до половината Dear Alice – една пиеса на Чък Кърия от албума The Mad Hatter.

Да слушаш нещо толкова виртуозно, изсвирено с такава гениална лекота, може да те докара направо до нирвана в елегантния японски комфорт на лексуса. В такъв момент няма как да не си мислиш че животът е хубав. Ти си мистър Плейбой, най-официално и институционализирано, електронният ти адрес е joro@playboy.bg, телефонът ти, последен модел смартфон, е пълен с около хиляда номера на красиви жени в различни възрастови групи, и в повечето случаи не се налага дори да им звъниш. Просто те имат грижата за това. Каквото и да направиш, с която и да е от тях, винаги можеш да го минеш като част от благородната си професия. Било то пред нея или пред познатите й, било то, и най-вече, пред собствената си съвест.

 Какво трябва да се случи, за да поискаш да се разделиш с всичко това? Възможно ли е да си толкова луд? Нима има компромис, който не си струва да направиш, за да продължиш със същия успех да събираш всеобщата завист? Да не би според някакво тайно споразумение с дявола да си принуден да се лишиш примерно от пръста на едната си ръка, или от единия си тестис, или пък от обонятелната способност да долавяш близостта на чаша с Jack Daniel’s?

Не, разбира се. Но да, естествено че можеш да се разделиш с всичко това. 

Не, не е защото ти е омръзнало да получаваш есемеси от жени. Нито защото си решил най-сетне да се ожениш и в името на семейния мир си решил да си намериш малко по-целомъдрена работа. Нито пък защото си почувствал, че те влече към отсрещния бряг, а Brokeback Mountain ти е станал любимият филм напоследък. Нито пък защото не ти достигат пари за високооктановия бензин на колата ти и за сметките в “Ялта”, “Брилянтин” или “Син Сити”.

В своя живот винаги съм търсел постигането на някаква поне елементарна хармония. Доколкото е възможно. Когато получаваш нещо, трябва да даваш. Когато имаш права, имаш и задължения. Когато спиш с една жена, го правиш не само защото ти го искаш, а защото си сигурен, че и тя го иска. Или най-малкото изкусно се преструва, че е така. Когато носиш отговорност, ти трябва и свободата за самостоятелни решения. За да получаваш есемеси, в които почитателки гальовно те наричат мистър Плейбой, трябва вътрешно да си убеден, че отговаряш напълно и цялостно на тази квалификация.

Казано на друг жаргон, желателно е налягането на една външна среда да е сходно с налягането на средата отвътре. Иначе се получава експлозия или имплозия. И двете са нещо неприятно.

В тази книга ще се опитам да обясня как се стигна до там вече да не искам да съм мистър Плейбой, да не подарявам списания на катаджиите, които ме спират (а лексуса винаги го спират, по дефолт, защото дава всякакви надежди), да не получавам по десетина мейла с голи снимки на момичета дневно и да не журирам палави конкурси за красота, в които хората наоколо са убедени, че вече съм преспал с всяка кандидатка поне няколко пъти.

Това обяснение няма как да стане, без да разкажа своя живот в списание Плейбой, или поне най-интересните и поучителни части от него. Ще се опитам да го направя възможно най-дискретно, без излишно търсене на сензации и пикантерии. Както ще видите, нещата са си достатъчно сензационни и пикантни сами по себе си, без да ми се налага да си измислям и преувеличавам. И без да трябва да дискредитирам някого с компрометиращи факти и евтино-клюкарски спомени, както се изкушават не един и двама автори на мемоари.

 

Животът ми в “Плейбой” ме сложи на една маса, или на един диван, ако предпочитате, с няколко десетки национални секссимвола и стотици кандидатки за такива, с още толкова плейбои и пишман-плейбои. Също така ми разкри в най-пълна степен явления като завист, злоба, меркантилност, алчност и притворство.

“Тъжното е, че когато човек започне да трупа успехи, с тях почва да трупа и врагове”, ми каза мустакатият, меко казано, полковник Петко Йотов, на едно от последните светски събития в качеството ми на Плейбой-редактор. Не си спомням имаше ли някакъв конкретен повод за тези думи, но бяха точно в десетката. Бяхме се запознали току-що. Може би полковникът интуитивно беше видял в мене, костюмирания 37-годишен шеф на списанието, което снима известните жени без дрехи, олицетворението на всеобщата мъжка завист.

Но да се върнем на деня, в който реших да напусна “Плейбой”. Нетипично слънчев и топъл за края на февруари, толкова красив, какъвто и през пролетта рядко би бил. Цялото изпълнение на Чък Кърия и оркестъра му е не просто енергично, ами направо задъхано – сякаш не могат да се спрат да свирят, като отвързани. Когато влизам в офиса, солото на пианото още звучи в главата ми. Включвам си джиесема в очакване на порцията есемеси, сядам на бюрото с гръб към тихата уличка “Чарлз Дарвин” и усещам, че не зная защо съм дошъл тук днес.

Няма никаква важна работа, която бих могъл да свърша. Важна за списанието, имам предвид. Моментът е такъв, че се очаква един куп други хора да си свършат своята част от работата. Моята функция днес е да бъда нещо като чиновник, генериращ нонстоп завист и подозрения, да приемам покани за събития, повечето от които галантно отклонявам (понеже после ще се очаква да направя нещо в замяна, нали разбирате), да пиша изтощителни мейли, пълни с формалности, спазвайки специфичен корпоративен жаргон.

В такива дни усещането, че се нуждаеш от някаква промяна, постепенно започва да надделява над комфорта от еднообразното ежедневие – колкото и плейбойско да е то понякога.

 

Веднъж като ти влезе в главата мисълта, че може и да не си тук, а някъде другаде, и да отиваш с много по-голям ентусиазъм към офиса си, е много трудно да я изкараш оттам.

Advertisements

13 Коментари »

  1. Хубав старт.
    Между другото, не е чак толкова невероятно, че си искал и си напуснал. Но при всички положения ще следя с интерес…

    Коментар от Бубето — август 11, 2007 @ 1:16 pm | Отговор

  2. Преди много години и аз съм изпитвал същите съмнения за моята работа.Зарязвах колата, качвах се на рейса и след 10 мин. съм на Ж.Кюри.Вървейки бавно, за да удължа времето до влизане в офиса си повтарях „Пора мой друг, пора“. Критерият ми за удолетворение от работата си беше дали сутрин с мерак се стягам и тръгвам за работа.

    Коментар от kanew — август 11, 2007 @ 3:30 pm | Отговор

  3. Radvam se 4e si rehih da napiheh kniga,spored men hte se oformi mnogfo originalno.Jelaya ti mnogo uspeh s nej i sas vsi4ko drugo.To4no v tozi moment hte razbereh koi te e izpolzval i se e pisal za tvoi prijtel,ili tvoj fenka,no znaeh ne trjbva da se razo4arovah:)vse hte ima i njkoi,koito naistina da te uvajava-prosto sveta e lajoven i falhiv i horata s godinite sa go prevarnali v takav-promjna hte ima,no edvali kam po-dobro,no az ti jelaya promjna kam po-dobro i postigane na onazi vatrehna i taka vajna harmonij sas sebe si:)

    Коментар от tanya — август 13, 2007 @ 8:56 am | Отговор

  4. Жоро, по-удобно е да разглеждам творенията ти отсам натам, а не оттам насам, както може би си мислиш 🙂

    Присъствието на този линк bgplayboy.blogspot.com пести енергия!

    Коментар от Станислав Точев — август 13, 2007 @ 3:41 pm | Отговор

  5. Добър начин за популяризиране на книга!
    Харесва ми стила. И аз ще следя с интерес.

    Коментар от 7bits — август 13, 2007 @ 11:54 pm | Отговор

  6. ti si 4ovek,koito poznavam po mnogo stranen na4in,no opaznavam vse po-dobre i po-dobre.i v tvoe lice ne vijdam ‘playboy’, a Chovek!ne obi4am da 4eta mnogo knigi i statii,no tova mi haresa,i 6te go sledq,za6toto mislq 4e tova kato cqlo e interesno,ne zaradi kluki, a zaradi samiq ti jivot!a sega kudeto si,se nadqvam pak da pi6e6 nqkoi den, no da bude ve4e za namerenata harmoniq!

    Коментар от Villy — август 14, 2007 @ 8:51 pm | Отговор

  7. mnogo interesno,no njmam tarpenie da pro4eta prodaljenieto…

    Коментар от tanya — август 16, 2007 @ 8:22 am | Отговор

  8. Добре си направил ,че си напуснал! Човек като стои много време на едно място се изразходва и интелектуално и емоционално.Затова на важните държавни постове има мандатност.Славата и привилегиите,които носи дадена длъжност обаче изчезват с напускането и.Това е жалкото…Затова и тези,които са на мандат искат той да се удължава специално за тях( въпреки че са били горещо против преди да заемат поста). Но ,човек ,който държи на достойнството и на себе си напуска сам .Проверил съм го лично със себе си.Отвратително е -няма що? Когато си създал нещо и се страхуваш,че след теб то ще се сгромоляса.Няма несменяеми хора ,Жоро! И аз ще продължа да следя мемоарите ти.Не ги наричам спомени,защото си много млад за спомени .

    Коментар от Darin Museau de la Noir — август 21, 2007 @ 10:10 pm | Отговор

  9. А спомняш ли си понякога за мен?

    Коментар от М — август 23, 2007 @ 4:50 am | Отговор

  10. 9, а ти собствено си…?

    Коментар от joronedelchev — август 23, 2007 @ 7:48 pm | Отговор

  11. Забавни писания. ;о)

    Коментар от valentina — август 26, 2007 @ 3:20 am | Отговор

  12. Браво, Жоро ! Много искрени думи. Следях Плейбой докато ти беше там. Беше интересно, оригинално. После спрях да го купувам. Просто затъпя. Както и да е. Чакаме я тази книга, дано да я издадеш скоро.

    Коментар от Kovachev — февруари 24, 2008 @ 8:58 am | Отговор

  13. Докато четях тоя ти пост непрестанно ми изникваха разни моменти от Alfie май се казваше филмът:)
    Много приятно усещане!

    Коментар от Neverland — февруари 25, 2008 @ 11:55 am | Отговор


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: