Моят живот в Плейбой

септември 22, 2008

Епилогът на книгата

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 4:36 pm
Tags: ,

Тази година вече не съм на вълна Чък Кърия, който звучеше в колата ми в края на февруари 2007-а, когато реших да напусна „Плейбой“. Предпочитам вместо джаз да слушам хаус-сетовете на Роджър Санчес от неговото радиопредаване, както и албумите на „Дийп Диш“, Денис Ферер и други диджеи в този стил. Сигурно е от прилива на адреналин, който чувствам напоследък.

Когато минавам покрай някогашния си офис в квартал „Хиподрума“, изпитвам невероятна носталгия. Това бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Не изпитвам никаква носталгия обаче, когато се промъквам с колата из уличките покрай последния и все още актуален офис на „Плейбой“ в квартал „Изток“.

В онзи бизнес-център „Прима“ се чувствах на мястото си, но в кооперацията на „Чарлз Дарвин“ – не съвсем. Може да е от архитектурата на сградата, а може и да е от нещо друго.

В своя живот винаги съм търсел постигането на някаква поне елементарна хармония – навсякъде, където е възможно. Когато получаваш нещо, трябва да даваш. Когато имаш права, имаш и задължения. Когато спиш с една жена, го правиш не само защото ти го искаш, а защото си сигурен, че и тя го иска. Или най-малкото изкусно се преструва, че е така. Когато носиш отговорност, ти трябва и свободата за самостоятелни решения. За да получаваш есемеси, в които почитателки гальовно те наричат мистър Плейбой, трябва вътрешно да си убеден, че отговаряш напълно и цялостно на тази квалификация.

Казано на друг жаргон, желателно е налягането на една външна среда да е сходно с налягането на средата отвътре. Иначе се получава експлозия или имплозия. И двете са нещо неприятно.

Суетата да си част от империята на заека с щръкналите уши е голяма и е свързана с много удоволствия. Най-голямото от тях обаче е свързано не с безкрайните турове по нощни барове в компанията на най-сексапилните момичета, нито в подаването на изискана черно-бяла визитка с култовото Playboy-лого върху нея. За мен тези 42 месеца бяха хубави най-вече заради усещането, че всичко това е част от работата ми. И че именно с нея, с онова, което върша зад компютъра си, а не с плейбойския лайфстайл, съм полезна част от тази митологизирана институция.

В момента, в който усетих, че от полезен елемент мога да се превърна в паразитиращ, реших, че трябва да се махна. За да запазя легендата истинска. За да мога с чиста съвест да напиша книга като тази и да разказвам на приятели какъв е бил моят живот в „Плейбой“.

Уискито „Джак Даниълс“ ще продължи да има същия любим вкус за мен. Джазът и хаус-музиката в лексуса ще продължат да ми доставят все същата наслада, а на съседната седалка все така ще са кръстосани чифт красиви женски крака.

„Плейбой“ не е нито просто списание, нито империя, нито нещо, с което можеш да се хвалиш или от което да се срамуваш. Това е преди всичко умението на един мъж да живее красиво, приятно и достойно.

Е, аз не съм сигурен, че съм успял и успявам, важното е че нищо не може да ме спре да продължавам да опитвам.

юни 20, 2008

Предговор

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:51 am
Tags: ,
Някъде на втората година като главен редактор на „Плейбой“ вече ме сърбяха ръцете да напиша такава книга. Натрупал бях доста впечатления, имаше за разказване какви ли не случки, подтикващи към размисъл.

Преговорите с Камелия за нейната историческа корица, запознанството с Хю Хефнър, фотосесиите на Зара, Силвия и тризначките от „Биг Брадър“, кастингите за конкурсите Playmate, несбъднатите корици с Деси Слава, Пепа Секса, Теди Велинова или Мария Игнатова, сагата „Венета Райкова“, куриозите и красивите моменти, преживяни с кандидатки за слава от цяла България, че и от чужбина… Всичко това си заслужаваше да види бял свят.

Давах си обаче сметка, че е невъзможно. Не можеш да си част от някаква институция и същевременно да разкриваш неща иззад кулисите й. Нито пък да се самоиронизираш, а камо ли да вадиш наяве някакви противоречия.

За пред хората трябваше да играя една-единствена роля – на самоуверения редактор, умело балансиращ между имиджа на плейбой, комуто читателите завиждат (на българина завистта е любимо занимание), и порядъчен мъж, на когото може да се има доверие.

Стараех се да играя тази роля близо четири години. Накрая дойде моментът, в който вече можех да седна и да напиша тази книга.

Не я издадох по-рано не само защото все не ми оставаше време покрай новите ми ангажименти като журналист. Исках да минат и поне няколко месеца, за да преосмисля от дистанция онова, което съм преживял.

Колкото и да съм се стремил текстът да бъде овладян и балансиран, си давам сметка, че в подобен документален жанр пълна обективност е невъзможна. Внимателният читател неминуемо ще открие залитане в една или друга посока. Но такъв – със залитания – е бил и самият ми живот в „Плейбой“. Не очаквайте само мъдрост, благородство, рози и аромат на скъпи свещи.

Имената на някои героини в книгата са променени. Сами ще разберете защо. Не бих могъл да разкажа всички случки, запазвайки стопроцентов реализъм.

Успоредно с разказите за живота ми в „Плейбой“, тук ще намерите и някои мои статии и интервюта от списанието. Публикувам ги не защото кой знае колко се гордея с тях, а за да се направи някакво сравнение между ежедневието ми като главен редактор и онова, което е виждало бял свят с моето име. Ако откриете прекалено голям контраст между двете неща, няма да съм особено щастлив и доволен.

Снимките, които ще намерите в тази книга, са снимани най-вече от мен. Повечето от тях са уникални, публикуват се за пръв път. Останалите са кадри за спомен, заснети от моите приятели-фотографи Даниел Рачев, Васил Къркеланов и Алекс Ломски.

Писането на тази книга беше и своеобразен експеримент. В продължение на близо година почти всяка седмица публикувах откъси от нея в специално създаден уеб-сайт. Събраха се над 50 хиляди посещения. В някои дни в блога „Моят живот в Playboy“ влизаха по над хиляда човека.

Анализирах внимателно статистическите данни. Най-голям интерес предизвикваха пикантериите. Заглавия като „Голата Жана“, „Каталог за елитни компаньонки?“ и „Една нощ с Боряна“ привличаха неколкократно повече посетители от „Еделвайс за недоволните“, „Да срещнеш Хю Хефнър“ или пък „20 въпроса към Веселин Топалов“.

Получиха се и доста коментари, някои от които – изблици на типично българска завист, дребна злоба и комплексарщина. „Този Ники Кънчев не мога да го понасям“, „Защо си си изул гащите, за да изкараш пари за някой друг?“, „Е тази поне изчука ли я накрая?“, „Какво го споменаваш този лексус, като не е в Топ 1000 на колите“, „Кого заблуждаваш, че тиражът ви е бил толкова голям?“ и други подобни в този дух. Имаше и положителни отзиви, но онези от тях, които показваха силна изненада, че съм пишел увлекателно, всъщност ме дразнеха. Защо пък трябва да е изненада?

Давам си сметка, че подобни отзиви ще има и за книгата като цяло. Няма да липсват коментари от сорта „Този защо се фука с това и това“, „Кого си мисли че лъже“, „Защо е премълчал цялата истина“ и пр. и пр. Не бих могъл да воювам с хорското недоверие и с пословичния български негативизъм. Достатъчно ще ми бъде, ако „Мемоарите на един главен редактор“ достигнат до възможно най-широк кръг хора.

Както ми е достатъчно удовлетворението, че най-сетне съм успял да си излея душата.

 

юни 13, 2008

Сензацията Камелия

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 4:19 am
Tags: , , ,

(откъс от книгата „МОЯТ ЖИВОТ В ПЛЕЙБОЙ“)

 

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти „Плейбой“ бе толкова коментиран в цялата страна – при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити-истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше  моето приятелство и съвместна работа с фотографа на „Пайнер студио“ Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, и че ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест – както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с „Пайнер студио“, Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, от една страна, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг – щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход – обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

– Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите, и че е голям отворко.

– Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

– Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

– И какво?

– Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

– Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

– Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от „Биг Брадър“. Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

– Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И че трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

– Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели – само те могат да наддават над този бюджет.

– Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно – свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

– Това е жалко. Мисля че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка – окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание – извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание – с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка – процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна, се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща – първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ – че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест – общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредното списание, към което ще има DVD с филм, заснет със широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и че по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата птичка.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки – президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев – пловдивският „Марица“ и „Пампорово“ в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки-играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището „златната рибка на поп-фолка“, което Камелия има от години.

 

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега – и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това обаче, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на един диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден – за окончателно оглеждане на всичките 16-страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата вече бе свършена и нямаше, така да се каже, връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

– Ще го подпишем, спокойно, само че искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, като разговаряхме с гърците тогава.

– В какъв смисъл?

– Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

– Цветине, ти не помниш ли че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума…

– Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.

– Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш че не помня какво се разбрахме, пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти – джентълменска дума, джентълменска дума… Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин обаче продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

– Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица – каза Цветин. Но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей някакви последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на арт-директора и го извиках при мен.

– Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината беше у мен – и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал – „това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?“ Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите…

– Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице – наставнически ми каза един от гърците тогава. И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха – тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

– Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

– Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин…

– Да не обсъждаме повече това – отсече тя с любимия ми леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах някакви угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и че не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение…

 

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар – търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото „минимални усилия и вложения, пък печалба – каквато дойде“.

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф – и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина – че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на „Плейбой“. За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък много други певици щяха да искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. „Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?“

По онова време, в „зрелия си период“ като Плейбой-редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.

юни 6, 2008

Третият Playmate-конкурс

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:59 pm
Tags: , , ,

…И тази година, както и миналата, когато снимахме в „Русалка“, не липсваха драми от типа „Защо съм по-лошо гримирана от еди-коя-си?“, „Защо моята прическа не е така хубава?“, „Какво правя аз тук, сред всичките тези хубави момичета?“, „Какво правят всичките тези грозни момичета около мен…“ и други в същия дух. Аз обаче имах сериозна закалка от предишните сезони, затова умело парирах още в зародиш всякакви склонности към драматизиране на ситуацията. В крайна сметка се разминахме без проливане на сълзи, ако не броим депресията на Николета заради критиките на фризьора Данчо към поддръжката на косата й.

На тръгване от „Елените“ отново се появи онова вече познато чувство на меланхолия и съжаление, че животът не е постоянно такъв, какъвто е бил през последната седмица.

Прибрах се в София в носталгично настроение, но и доволен. Тази година плеймейт-конкурсът се очертаваше още по-успешен от предишния.

 

 

Третият Playmate-конкурс

 

Playmate of the Year 2006 се проведе в киноцентъра в Бояна в една гореща юлска нощ. Признавам, че бях подценил колко впечатляващо място е това. До последния момент подозирах, че сме избрали рискована локация за третия си конкурс. Опасявах се не само от дъжд и вятър, от каквито страдахме година по-рано на жълтите павета. Не ми харесваше тази отдалеченост от центъра на София и цивилизацията. Въобще усещах един такъв необясним дискомфорт.

Римският декор, който американците бяха построили за суперпродукцията „Спартак“, обаче се оказа внушителен и много ефектен. Идеално място за такива мероприятия. Колко мъдро бяха решили да не го унищожават, а да печелят от даването му под наем.

Самият сценарий, написан от Иван Ангелов от „Глобал филмс“, бе изцяло в древноримски стил. Облеклото на момичетата – също.

Кетърингът беше на ниво, въпреки че в последния момент се оказа, че нямало кой да отваря бутилките с вино, които бяхме осигурили допълнително на бартер. Цяла вечер по масите циркулираше един-единствен тирбушон, с който жадната за течности и зрелища публика отпушваше шишетата с бяло и червено, замезвайки с луканки и френски сирена.

 

По онова време вече бях наясно, че Николета има най-големи шансове да спечели. Тя си беше откритието на годината. Звезда, която нямаше да залезе току-така. Стараех се обаче по никакъв начин да не намеквам, че тя е фаворитка, както и да демонстрирам предпочитанията си. Не исках някакво усещане за предрешеност, както обикновено става по другите конкурси, да убие амбицията на момичетата и да съсипе доброто им представяне на сцената.

Помежду си девойките инстинктивно търсеха предварително набелязаната връзкарка-фаворитка и се чудеха коя ли може да е тя. Ситуацията приличаше на телевизионната игра „Долен мръсен лъжец“, която вървеше доскоро по TV2 – знаеш, че не си ти лъжецът и подозираш всички останали. Или пък знаеш, че си лъжецът, но ловко пунтираш, че не си. Само дето на Playmate 2006 лъжец нямаше.

И наистина, всички се представиха отлично. Бяха много красиви, излизайки пред публиката в римски туники само с една презрамка, закривайки другата си гърда с ръка. Маниакалната перфекционистка Зорница, шефка на балет „Дива“, отново беше направила невъзможното, за да има налице пълен синхрон между девойките и прилична хореография.

Николета, като най-малка измежду всички, се притесняваше най-много. В единия от туровете профуча по сцената като моторетка. Секундите с музикален фон, отредени за дефилето й, бяха едва преполовени, когато тя вече беше готова да се скрие зад кулисите. Наложи се Зуека и Рачков да я молят да врътне още едно кръгче.

Освен че аз и Къркеланов харесвахме най-много Николета, на същото мнение беше и шефът на журито Мартин Захариев. А пък преди самия конкурс Валери Божинов, който също бе в комисията, си каза директно: „Най-хубавото момиче е ето това. Приятелите ми от националния отбор говорят само за нея“. И я посочи на съответната страница в списанието. Може би очакваше да тръгна да споря с него или да му намеквам да гласува за някоя друга. По същия начин две години по-рано и Венета Райкова ме питаше за кого трябвало да бъде нейният глас и не можеше да повярва като й казах „за която искаш“.

Имаше и членове на журито, които предпочитаха Мина или пък лъчезарната Илияна. Техните точки обаче бяха недостатъчни, за да конкурират русото барби от Пловдив.

Дойде време да се обявяват победителките. Няма по-интересно нещо за наблюдаване от лицата на кандидатките в конкурс, който не е нагласен предварително. Приготвих се да гледам голямото риалити-шоу. Още когато беше обявено, че Мина е на трето място, видях как физиономията на Николета буквално се вкамени. Това сигурно е бил моментът, в който е почувствала, че може и да спечели. Минута по-късно наградиха Илияна. Сладката Ники още повече се паникьоса, че и този път не са извикали нейното име. Сега вече хем се притесняваше, че може изобщо да не е в тройката, хем беше в шок от мисълта, че като нищо големият победител ще стане именно тя. Без никой даже да й е намеквал, че това може да се случи. Без да й е поставял условия, да се е опитвал да се пазари с нея или поне да е спал с нея…

Когато видях притеснената й усмивка при обявяването на нейното име, не можех да не изпитам умиление към това момиче. Както и миналата година, сега отново имахме повторение на приказката за Пепеляшка. Красавицата от малкия град, която през целия си кратък досегашен живот е мечтала да бъде забелязана, оценена и популярна, щеше да го постигне като на кино…  

юни 4, 2008

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 2

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:37 pm
Tags: , , , ,

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна?

(продължение)

………………

…Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

– Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате…

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

– Какво стана, момичета, приключихте ли?

– Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим – не бях наясно коя точно от трите ми говори.

– Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

– Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

– Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

– Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал…

– Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те… Не мога да се оправям с тях, наистина.

– Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

– Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

– Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш – отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

 

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници – с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на „Биг Брадър“. Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

 

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на „Плейбой“. Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

– Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа – и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

– Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

– Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от „Биг Брадър“, за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата…

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

– Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

– Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките… От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим…

– Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на „Биг Брадър“. Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел „Амбасадор“. Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място – благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

 

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив…

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой – Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

 

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си „Феймъс“ от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата…

………………………………..

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 1

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:57 am
Tags: , ,

Къде сте, Вяра, Надежда, и ти, Любов народна? – част 1

Корицата с Еделвайс от края на ноември беше ослепително красива, както и цялата й фотосесия. За новогодишния си брой обаче се нуждаехме не от „нещо средно между Клаудия Шифър и Памела Андерсън, пък ако ще и да е рускиня с италиански паспорт“, а от някаква сензация, макар и не така визуално съвършена. Корица, която да докосне и развълнува по-широките народни маси. Наясно бях, че миналогодишният триумф с Камелия е невъзможно да се повтори. Нямахме и варианти със звезди като Маги Вълчанова, Маги Желязкова, Виолета Здравкова, Ан Джи или Лейди Би.

Затова пък имаше трети сезон на „Биг Брадър“. Към 10 декември 2006-а най-интересна за снимки беше пловдивчанката Лиляна. Тя обаче имаше шанс и да спечели шоуто, което автоматически намаляваше вероятността да се съгласи да се снима за „Плейбой“. Някак си е слабо вероятно да получиш 200 бона награда, след като си станал любимец на половин България, след което да се изкушиш и от още няколко хиляди лева, пък макар и от най-четеното мъжко списание в републиката. Друга пречка пред изявата на пловдивчанката при нас беше ветото, което можеше да наложи ревнивият й приятел Боби Ръгбиста. Казано накратко, не смятах шансовете Лиляна да се появи на януарската корица за особено високи, но бяхме длъжни да опитаме. А времето до влизането на броя в печатницата наближаваше. Машините в Пловдив трябваше да се завъртят на 17 декември. Предстоеше ми най-напрегнатата и нервна седмица, откак бях поел това списание.

Стана така, че Лиляна отпадна броени часове преди финала. Победителка стана една от тризначките – Любов, в епичен сблъсък с готвачката баба Вили. Така синеоката брюнетка се превърна в мишена номер едно от моя лов на coverstars. Надявах се и Боби Ръгбиста ми влезе в положението.

В първите дни след края на шоуто беше невъзможно да се направи среща нито с Лили, нито с някой от продуцентите на „Биг Брадър“. Бяха ангажирани с интервюта по тв канали и вестници, пътуваха насам-натам.

И изведнъж, някъде на 3-ия ден, от „СИА“ ми подхвърлят, че има вариант да снимаме не Лиляна, а тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо, че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг Брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета…

Трябваше да се решава светкавично. Но преди всичко – трябваше да се видя с тях трите.

Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си. Еми не е същото като с едноглава, ще знаете.

Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в „Биг Брадър“ обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.

По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.

Издателите нямаха никакво колебание, че трябва да ги снимаме. Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този – русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.

Щяхме да покажем „другата страна“ на ексцентричното благоевградско трио. Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.

Вече предвкусвах успеха на Коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фотосесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи…

В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.

– Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща „Мартинели“. Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне…

След половин час вече съм в „Мартинели“ на булевард „България“. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.

– Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант…

– Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата…

– Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов) им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено…

– Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!

– И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.

– Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят…

……………………….

(to be continued)

май 28, 2008

Еделвайс за недоволните

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:41 pm
Tags: , ,

 

Еделвайс за недоволните

 

Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.

Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

 

Този месец бяха запушени и устите на всички, които непрекъснато негодуваха, че за кориците си сме търсели повече сензации, отколкото красота и сексапил. „Толкова ли няма една красива жена, която да сложите? По улиците ходят много по-готини от тези, които снимате“. Това като го чуя, и направо ми става лошо. Неизменно отговарям – има хубави жени навсякъде, и то много, но и да ги сложим, ти няма да си купиш списанието заради тях. Ще си го купиш заради някоя сензация, даже и да не е толкова красива. А и още нещо – фотосесии за списания се правят не просто с хубави жени, а с хубави жени, КОИТО ИСКАТ ДА СЕ СНИМАТ. Малък, но съществен нюанс.

Същото важи и за конкурсите за красота или за Playmate. „Толкова ли няма хубави момичета по заведенията и улиците, че избраха точно тези?“. Ами избери ти бе, пич, хайде иди и избери, уговаряй ги да участват, викай ги на кастинг, мотивирай ги, изтръгвай ги от ръцете на ревнивите им богати гаджета и на консервативните им родители, опитай поне веднъж, преди да критикуваш!

Въобще, откакто попаднах в „Плейбой“, се наслушах на какво ли не мърморене и на какви ли не съвети. Особено досадно беше положението, докато още не се бяха появили конкурентни списания като Maxim, FHM и Max. До този момент на всички им се струваше фасулска работа да се прави издание като Playboy. Получавах какви ли не писма, в които ми се даваше акъл за това или за онова, или пък се правеха сравнения със западни списания, които някой любознателен читател попрегледал на бензиностанцията OMV, докато му зареждали колата.

В момента, в който Playboy се сдоби с реална конкуренция в България, се разбра, че май изобщо не е толкова зле направен. И че да поддържаш тиражи от над 30-40 хиляди се оказала не чак толкова лесна работа.

Стана така, че писмата и и-мейлите, в които ми се даваше акъл от компетентни читатели, рязко намаляха. Може би са открили някъде другаде онова, което са търсели. А може и да не са открили.

 

Въпросът беше, че през онзи декември 2006-а никой не можеше да гъкне относно жената на корицата на списанието. Но познайте дали продажбите с ослепителната Еделвайс бяха толкова добри, колкото с някоя не чак толкова хубава участничка в „Биг Брадър“, примерно?

Цялата ми редакторска кариера в „Плейбой“ мина под знака именно на това противоречие. Доколко естетическите критерии трябва да доминират над търговските и доколко – обратното? От една страна ми се искаше да демонстрираме добър вкус, да възпитаваме читателите си какво е хубаво да се харесва и какво – не. От друга страна, таблиците с тиражите и продажбите непрекъснато ме притискаха да търся някакви по-комерсиални решения.

Златното сечение беше да се търси някакъв баланс – на всеки 2 комерсиални корици – 1 или две „по-естетически“. Съдейки по стабилните тиражи на списанието през тези 3 години и половина, може и да сме го били намерили. А може и да не бяхме, важното е че го търсехме упорито.

май 27, 2008

„Разкажи за Лили Иванова…“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:42 am
Tags: , , ,

„Разкажи за Лили Иванова…“

 

„Разкажи за сесията на Лили Иванова“. „Как я убедихте да се снима?“. „Има ли много обработка на кадрите с фотошоп?“. „Беше ли капризна по време на снимките?“.

Какво по-голямо доказателство, че именно тя е най-голямата звезда и легендата на българския шоубизнес.

Моят живот се преплете с „Плейбой“ близо 2 години, след като Лили се бе снимала за първия му брой. Въпреки че нямах даже и далечен допир със събитията от началото на 2002-а, най-често задаваните ми въпроси от непознати хора бяха свързани именно с нейната легендарна фотосесия.

50-те хиляди бройки от онова априлско списание днес са потънали някъде по шкафове, грижливо пазени в колекциите на ценителите. Много от тях дори са забравили, че Лили Иванова не беше на корицата на този първи брой. Фотосесията й бе на вътрешните страници, а отпред беше сложена манекенката Юлияна Кънчева. Повечето хора днес обаче са убедени, че именно естрадната прима е украсявала онази историческа първа корица. Така е останало в масовото съзнание.

 

Впрочем, планът е бил именно такъв. Тогавашният издател Мартин Захариев и първият главен редактор Нойзи са били наясно какъв удар ще е една плейбойска корица именно с Лили.

Американците, с които е било задължително да се консултира абсолютно всеки детайл от старта на списанието в България, обаче налагат забрана. Аргументите им са свързани не толкова с възрастта на Лили (по онова време тя е на 62), колкото с „недостатъчно еротичния характер“ на фотосесията. Преведено на по-прост език – понеже певицата не е гола, а прикрита зад прозрачни материи.

Няколко години по-късно и американският Playboy щеше да отстъпи от това строго съблюдавано правило. И на неговата корица щяха да се появат звезди, които не присъстват с напълно голи сесии на вътрешните страници. Но за Лили Иванова изключение не е направено, сторило им се твърде голям риск за успешния старт на списанието. Какъв ти риск бе, братче… Все едно те да могат да снимат легенда като Тина Търнър, Шер или Уитни Хюстън в подобна сесия и да се откажат от корица с нея…

Без преувеличение може да се каже,че включването на Лили Иванова в съдържанието на първия тукашен „Плейбой“ е историческо постижение в развитието на съвременния български печат. Дори само това да беше заслугата на Мартин и Нойзи, имената им трябва да се споменават с респект от всички главни редактори на списания още дълги години наред.

Не зная доколко е била капризна Лили по време на снимките, но едно е сигурно и днес – Васил Къркеланов е любимият й фотограф. Той е един от хората, на които тя има пълно доверие. Ако капризна е синоним на взискателна и последователна в отстояването на желанията си – да, Лили Иванова е доста капризен човек.

 

Спомням си как стана моето задочно запознанство с нея. Беше през пролетта на 2003-а, някъде около рождения й ден 24 април. В тогавашното си списание „Тема“ бях написал кратка статия по този повод – нещо като неин портрет. Ден след излизането на списанието тя ми звъни на джиесема. Беше намерила номера ми чрез общ познат.

– Здравейте, вие ли сте Георги Неделчев? Лили Иванова ви се обажда.

– О, здравейте, радвам се да ви чуя.

– Исках специално да се запозная с вас, макар и по телефона, след като прочетох онова, което сте написали за мен в списанието. Текстът не е подписан, но разбрах че вие сте авторът. Рядко ми се случва напълно непознати за мен журналисти да напишат нещо така позитивно, без да търсят някакви облаги от мен или друга изгода. Поздравявам ви, Георги.

– Не ми беше трудно да напиша този текст, защото това са неща, които мисля открай време за вас.

– Това е моят номер, искам да го имате, и в случай, че искате да ме потърсите по някакъв повод, да го използвате.

– Благодаря ви, оценявам жеста.

– Аз също благодаря и ви желая приятен ден. Дочуване!

 

Не е имало повод да използвам номера, който Лили ми даде. А и сигурно оттогава си го е сменила многократно.

След този разговор се е случвало още няколко пъти някой да ми споделя изненадата си, че е споменат с добро от журналист, когото не познава лично. Ето в такава медийна среда живеем, драги читатели.

май 26, 2008

„Направи за мене нещо откачено…“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 4:18 am
Tags: , , ,

„Направи за мене нещо откачено…“

(откъс от книгата „Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“)

…….

…Ивана излиза на подиума да пее. Нашата маса не е от най-централните, по-скоро е „на втора линия“. Периферното й зрение обаче работи не по-зле от гласа й. Още след втората си песен казва на диджея да спре синбека и изстрелва следната тирада:

„Сега искам да направя едно специално съобщение. Обръщам се към всички момичета в заведението. Чувате ли ме добре? И така, скъпи момичета, тази вечер ще имате една много специална причина да танцувате повече и по-добре отвсякога. И тази причина не съм аз, а един човек, който е сред нас, и който ще може да ви оцени по достойнство. Това е главният редактор на списание „Плейбой“, той седи ето на онази маса, и ще следи внимателно изявите на всяка една от вас. Най-добрите ще бъдат възнаградени от него! И така, ще помоля момичетата да се качат тук при мен на дансинга. Да, ти, ти също, и вие там, не сядайте, ами идвайте насам! Хайде, по-бързичко!“

Дикцията й е перфектна, като на радио-говорителка. Миглите й са толкова големи, че като примигва с тях, вентилацията в заведението значително се подобрява.

После Ивана поглежда към мен и подвиква встрани от микрофона:

– Качи се да кажеш нещо!

Правя й знак с ръка, че не искам нищо да казвам. Но все пак гледам да не се държа темерутски. Окуражавам я с усмивка и одобрителни жестове.

– Ще трябва да дадеш някаква награда! Може би бутилка шампанско! – продължава да ми подвиква Ивана встрани от микрофона.

Ще давам ами, къде ще ходя. Като ми е такава работата…

Вдигам палец нагоре, че съм съгласен за шампанското. Ивана моментално обявява наградата по микрофона.

Секунда по-късно пространството около нея се изпълва с танцуващи жени. Не съм сигурен, че знаят на кого точно трябва да се харесат, но се стараят повече от нормалното. Аз съм по-скоро сконфузен от новата си роля на еднолично жури. Вместо да гледам и оценявам момичетата от моята компания, които танцуват около масата ни, извивам врат и неотлъчно следя дансинга. От съседните маси пък гледат към мене. Иди им обяснявай, че всичко това не е част от програмата. Ивана беше толкова убедителна и говореше толкова гладко, че направо си изглеждаше по предварителен сценарий.

Сервитьорите явно слушат внимателно какво се говори по микрофона, защото един от тях пристига при мене с обявената от Ивана награда. Казвам му да задържи бутилката при себе си и после да я връчи на момичето, което ще спечели конкурса. Девойките продължават да се кълчат около Ивана. Те гледат към нея, а тя – към мене и ми смига. Ето какво било да се чувстваш като важна мутра в „Син сити“.

Една от танцьорките, облечена в къса леопардова рокличка, се справя видимо по-добре от останалите. Прилича на професионалистка, нищо чудно и да работи към заведението. Ако е така, не е честно. Може би се надява, че ще пие шампанско вместо аматьорките, но не е познала.

Набелязвам си съвсем друга фаворитка – миловидна девойка с вид на студентка, обута в бели панталони.

В паузата между два куплета Ивана се доближава до мен и ме пита кой печели танцовия конкурс. С леки въпросителни жестове сочи към леопардовата рокличка.

– Не, не. – клатя пръст аз. – Белите панталони, белите панталони! – и соча към шматката, която изобщо не подозира, че е фаворитка на журито.

Обявяването на победителката е съпроводено с крясъци на възторг от нейната студентска компания. Самата тя изглежда хем стъписана, хем щастлива от неочакваната победа. Това им дай на жените – да се състезават със себеподобни и по възможност да печелят. Нищо не може да зарадва едно момиче толкова, колкото триумфът над конкурентка. В каквато и да било дисциплина. Ако са замесени мъже, още по-добре.

После победителката идва до моята маса с бутилката шампанско в ръка. Поздравяваме се взаимно. Очевидно си мисли, че от нея се очаква да ми обръща някакво специално внимание или да ме черпи. С видимо облекчение разбира, че такова нещо не се очаква, и че съм почти изцяло погълнат от хората в компанията си.

„Бясно карай на червено, направи за мене нещо откачено…“, пее Ивана в този момент. Въздъхвам с облекчение, че изненадващият ми служебен ангажимент в „Син сити“ е приключил и мога да пиянствам на спокойствие.

 

Преди това с Ивана се бяхме виждали само веднъж на живо. Впрочем, тя беше и първата жена, удостоена с честта да даде голямото Playboy Inteview за списанието. За мен, без никакво колебание, тя е една от най-умните и интересни дами в родния шоубизнес. Освен това е словоохотлива и никога не отговаря с клишета.

Дилян Марков беше заснел ефектни нейни снимки с бутилка току-що гръмнало шампанско в ръка. Ясно е кой неин хит се визираше с целия този стайлинг. Горе-долу по същото време в сръбския „Плейбой“ излезе аналогично интервю с тамошната турбо-фолк прима Цеца Величкович. Имаше и хубава фотосесия в секси тоалети. Като отчаян ход за вдигане на тиража (по принцип тяхното издание беше доста слабо и като журналистика, и като фотосесии), комшиите я бяха сложили на корицата си. Трикът беше успешен, но доста евтин – да заблудиш случайните читатели, че вътре се крие гола сесия на въпросната суперзвезда. Тиражът се вдига, но такъв успех е мимолетен и фалшив. Същия номер можех да го приложа и аз с Ивана, щеше да мине, но само веднъж. И после какво?.

 

Заради въпросното интервю с нея, а и заради интервюто с нейния бос в „Пайнер“ Митко Димитров няколко месеца по-рано, често дочувах упреци, че съм „чалгизирал“ списанието. Неизменно им отговарях, че първо – поп-фолкът е основен, най-масов и печеливш отрасъл от българския шоубизнес, в който работят най-талантливите текстописци, режисьори, сценографи и оператори на клипове. Второ – концепцията на самото списание не е да бъде елитарно и да се харесва само на няколкостотин сноби в държавата. Да оставим настрани факта, че тези въпросните „анти-чалга активисти“ не обичат да си харчат парите за каквото и да било. Публична тайна е, че малкото „снобски“ издания у нас, пропагандиращи елитарна и гей-ориентирана лайфстайл-култура и шоубизнес, почти не се продават и тиражите им отиват директно за бракуване месец след отпечатването им.

Конкретно по въпроса за интервюто с Ивана в разговор с журналистка от списание „Тема“ отговорих така: „Когато срещна толкова интересна личност и умна поп-певица, колкото е Ивана – обещавам тутакси да я интервюирам“.

Впрочем, ето останалата част от текста, който седмичното издание публикува като част от своя разработка за бума на мъжки списания у нас:

 

Главният редактор на Playboy Георги Неделчев:

Във всяка жена намирам по нещо привлекателно. И това е голям проблем

(интервю за списание „Тема“, 27 януари 2007 г.)

 

– Жоро, разклати ли се комфортът на Playboy с  появата  на Maxim и FHM?

– Не. За съжаление не. Лично аз я очаквах с по-голяма надежда да се освежим. Няма нищо по-тягостно от комфорта, породен от липсата на съперничество, уверявам те.

 

– Конкуренцията повлия ли на съдържанието, на количеството реклама, на самочувствието на екипа?

– Ние в Playboy не сме хора, които се радват на чуждите неуспехи. Самочувствието ни е достатъчно високо, а колкото до рекламата ни – тя се увеличава – и като брой страници, и като приходи, и това може лесно да се провери. Казвал съм го и друг път – излизането на нови мъжки списания ни утвърди още повече, защото за много хора стана ясно, че тази работа не се оказа толкова лесна. И че явно ние се справяме по-добре, отколкото първоначално им се е струвало.

 – Защо мъжките списания по западен лиценз държат по-високо летвата като текстове и дизайн в сравнение с женските и т.н. general?

– По принцип мъжът е по-претенциозен купувач и читател. По-рядко си дава парите за списания, но даде ли ги – иска да са на ниво и да не му губят времето с празни приказки. Обикновено чете почти всичко и то доста критично. Докато жените се радват на по-елементарни и лесно постижими неща – ефектна корица, подарък, опакован заедно със списанието, любопитен тест, хороскоп… Има и субективен фактор за това, което си забелязала. Просто за Playboy и Maxim, например, работят най-добрите и скъпоплатени журналисти, фотографи и дизайнери в страната.

 – Кои са основните критерии една жена да попадне в Playboy? Личните ти критерии решаващи ли са при избора на момиче?

– Конкретно аз съм голям позитивист по отношение на жените. У всяка намирам по нещо привлекателно. Голям проблем. Затова избягвам да имам единствената дума по въпроса. А и мирогледът на едно списание никога не бива да съвпада с кръгозора на главния му редактор – въпреки че в България такива примери изобщо не липсват. Решенията за момичетата в Playboy се взимат колективно – редактори, фотографи, арт-директор, издатели.

 – Кои са петте ви най-продавани корици?

– Освен историческия първи брой, излязъл през пролетта на 2002-а, сред най-продаваните са тези с Венета Райкова, Венета Харизанова, Зара, Камелия и тризначките от „Биг Брадър“. Мисля, че ги подредих хронологично.

 – А най-зле приетите и най-критикуваните? Имаше остра реакция към тризначките в Playboy, беше ли подготвен за нея?

– Зле приети броеве не сме имали. Колкото до критикувани – какво значи критикувани? Ако се съобразяваме с мнението на вечния 1% мърморковци, които с пяна на устата оплюват една знаменитост, право пропорционално на нейната популярност, то тогава не би трябвало да издаваме никакъв Playboy. Питаш ме за броя с тризначките. Ти опита ли се да си го купиш отнякъде примерно седмица след излизането му на пазара и дали успя? Тризначките от една страна са биологичен феномен, който щеше да е интересен дори и ако бяха тотално неизвестни жителки на квартал „Еленово“. От друга – една от тях победи, при свободен национален вот, в най-гледаното риалити шоу в тази страна. Мислиш ли че съм имал колебания относно корицата „Вяра, Надежда и Любов за Коледа“?

 – Някои момичета се снимат в Playboy с надеждата да направят кариера или да съживят вече съществуваща такава. Не надценяват ли прекалено списанието като трамплин? Би ли дал примери за успешно капитализиране на плейбойската слава на родна почва?

– Примери има много, но всичко опира до личните качества. Риалити-звезди като Зара и Силвия например се радват на добри кариери и популярност след нашата корица. Мариела от Star Academy обаче се позагуби, въпреки че е изключително красива и същевременно талантлива. Едва наскоро се заговори, че има записан сингъл. Хонорарите и участията на Камелия след Playboy нараснаха неколкократно. Жасмина от „Сделка или не“ често ми признава, че голяма част от изявите си напоследък дължи именно на тласъка, който Playboy й даде. Николета Лозанова, Playmate България 2006, е редовна участничка в тв шоута, видеоклипове на наши и чужди звезди, търсят я непрекъснато за фотосесии… Но, разбира се, има и момичета, които не са съумели да се възползват адекватно от славата, която списанието им носи. Пак казвам – въпрос на лични качества, на характер.

 

май 23, 2008

„Сега с тебе ли трябва да спя?“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:34 am
Tags: , , ,

“И така, сега с тебе ли трябва да спя?”

За корицата на януарския брой на 2004-а Мартин Захариев беше уговорил една певица, която тъкмо беше започнала своя път към голямата слава. Може да се каже, че моментът беше идеален за нея да се появи в “Плейбой” и да накара всички да я коментират. А и имаше какво да покаже – това си личеше от километри.
Широката публика все още не я познаваше много добре, въпреки че покрай една нейна песен-закачка с Мишо Шамара и неговото протеже 100 кила името й се споменаваше все повече и повече из българския интернет. Лейди Би.
Сигурен бях, че броят с нея ще има голям успех. Рап и соул-певица с пищен бюст, скандално поведение и склонност да флиртува с най-именитите тъмнокожи баскетболисти, играещи у нас – какво повече може да иска един главен редактор на “Плейбой”?
Онова, което все още не знаех за Бойка Щерева (както всъщност е истинското име на лейдито), беше каква голяма и безподобна шматка е тя. Винаги леко разсеяна, леко неориентирана, изненадана от нещо. Жена без капчица предвзетост, излишно самочувствие или пък нахалство, така характерно за повечето новоизгрели звезди от нашия шоубизнес.
И така, фотосесията й вече е заснета. Естествено – в ар енд би клуб – култовия по онова време Wild Wild West в безистена срещу Съдебната палата. Лейди Би идва в редакцията ни на 6-ия етаж на НДК, за да одобри селектираните снимки и да направим интервюто с нея. Момичето, което нахълтва в офиса, няма нищо общо с арогантно-сексапилната тигрица, която Къркеланов е увековечил току-що. Срещу мене е една по-скоро невзрачна пазарджишка девойка, невисока, с прикрити форми, облечена семпло. Оказва се, че Лейди Би изобщо не се изживява като звезда, и даже няма и бегла представа колко много ще се промени животът й след като цъфне на плейбойската корица.
Разглеждаме снимките, които Олег е подредил върху страниците. “Страхотни са тези лещи тип зебра, нали? Те бяха лично моя идея!”, въодушевява се Бойка, която по-късно в статията ми ще бъде прекръстена на Play-Бойка.
Говорим си и за предстоящия й нов албум. Мимоходом й помагам да флиртува с баскетболиста-звезда Прийст Лодърдейл, който й пише смс-и. Този въпросният беше някъде към 220 см висок, интересно какво ли е представлявал сексът между тях… Но да не се отплесваме.
“Кара ме да ходя у тях. Да съм вземела едно такси и да отида. Дай съвет какво да му отговоря”.
Хайде, станах и съветник на рап-певица. “Ами кажи му да дойде да те вземе. Или да прати кола за тебе. Не може една дама да се придвижва сама в това време. А и нали негова е инициативата да се виждате”.
– Добре, така ще му отговоря – съгласява се Лейди Би. Лодърдейл така и не праща никаква кола да я вземе. Явно срещата им се отлага.
Събрал съм цялата информация, която ми е нужна, за да напиша статията за нея. Вече е късно, останали сме сами в офиса.
– Хайде, сега отиваме на вечеря. В движение ще решим точно къде.
– ОК. Ако искаш да отидем в “Уго” до площад “Славейков”. Харесват ми салатите им – предлага ми тя.
– Добре, ще кажем на таксито да ни закара там.
Отиваме в “Уго”. Вечеряме. Лейди Би яде само една голяма салата. Пием червено вино и си говорим за какво ли не. Идилия.
Вече е след полунощ, викам такси по телефона. Излизаме пред “Уго” в мразовитата нощ, тя си слага ръкавиците, леко зъзнейки.
“И така, сега с тебе ли трябва да спя?”, поглежда ме Play-Бойка с усмивка, в която се четат едновременно неудобство, лек страх, закачливост и ирония. В същата секунда разбирам, че иронията е най-малката съставна част от всичко. Ако веднага бях отговорил “Да, разбира се”, таксито трябваше да поеме към блока срещу хотел “Плиска”, а не към квартал “Надежда”.
– Абе ти добре ли си? Що за въпрос. Качвай се бързо.
– Ами така ми бяха казали – че за да се появиш в Playboy, трябва да спиш поне с един човек. Дотук никой друг от вас не е искал нищо, затова предположих че трябва да си ти човекът.
– Хаха… Не ме карай сега да се ядосвам че не ти предложих…
В таксито продължаваме с шегите и закачките. Оставям я пред блока й, който е буквално на края на света. В този момент изпитвам някакво умиление към нея. Лейди Би е уникална певица и жена с чар и сексапил, а в списанието ще изглежда направо като недостижима рап-богиня. Но истината е, че тя е едно съвсем обикновено момиче от Пазарджик, което в София живее в неприветлив блок в квартал “Надежда”…
На слизане тя още не може да повярва че всичко, й се е разминало без да трябва да спи с някого. Разделяме се с уговорката, че ще излезем пак при първа възможност.
Виждаме се месец по-късно, на едно Playboy-парти в “Ескейп”. По онова време този тип купони бяха традиция два пъти в месеца. Събираха се доста корици и модели на списанието – най-често на двойната маса вляво от стълбите.
Лейди Би е по-секси отвсякога. Успехът на януарския брой с нея видимо е закрепил самочувствието й. От кръста нагоре носи само нещо като бюстие, което всъщност не е нищо повече от сутиен. Огромният естествен бюст се допира в мене, когато се прегръщаме и целуваме за здрасти.
– Ето, сега вече е дошъл моментът да спиш с мен. Трябва да платиш цената на славата – казвам саркастично аз.
Тя прихва да се смее. Лейдито има невероятно позитивно излъчване и непринудени маниери.
– Виж какво… не ме е страх от теб. Ясно ли ти е?
Предполагам, че това можеше да се тълкува и като приемане на офертата. Аз обаче бях твърде зает да обръщам внимание на още няколко корици от списанието, за които ще разкажа тепърва…

Play-Бойка

Скандалната рапърка Лейди Би е луда глава от малка. Не е заклета лесбийка, както я подозирахме, а просто едно мило момиче, което обича шоуто и забавленията. И да не забравяме, заплеснати по външността й: пее ужасно добре

(статия от Playboy #22, януари 2004)

Лейди Би, или Бойка Щерева, както пише в паспорта й, винаги е била Play-Бойка – много преди да докаже чрез страниците на това списание, че е една от най-разкрепостените звезди на българския шоубизнес. Така й викат още от малка – защото е свръхемоционална и импулсивна натура, способна винаги с нещо да те изненада. С две думи – луда глава.
Вълнуващата изява на най-известната ни рап-изпълнителка в Playboy е достоен завършек на много силна година за нея. Новият албум на Лейди Би – Da Bit4 (в каталога на “Рива Саунд”) е сред най-продаваните заглавия на родната черна музика за сезона. По същото време се разрази и истинска истерия около новото й парче “По-здрав за 100 кила”. Контра-закачката на Бойка и нейната приятелка Ан Джи с един от раперите в антуража на Мишо Шамара не е публикувана в диска. Скандалният хит се разпространява само в Интернет и е сред най-търсените рап-файлове през последния месец.

“100 кила ракия давам
само да не те притежавам.
Що не си го ръгнеш отзад, а,
да ти стане рахат…”

“Изненадана съм от успеха на това парче, което записахме съвсем между другото –в отговор на едни закачки на Г-н 100 кила с нас в неговия мултимедиен диск. Оказа се, че хората много се кефят точно на такива неща…”, разсъждава шармантната Лейди Би, редовно подновявайки гланца върху устните си. Както става ясно, въпросният грим е нещо като задължителен отличителен белег за всяка уважаваща себе си sister, или хип-хоп дама, ако предпочитате. Други подобни белези са смъкнатите панталони, едва подаващото се изпод тях фино бельо, очила и кърпа на главата, както и много, много накити.
Вмъквам коментар, че в албума й има и други скандални парчета, които биха предизвикали стрес у всяка родителска среща. “Не мисля, че съм по-брутална от повечето наши или световни рапъри. Но може би съм първата певица у нас, която е поела по пътя на непукизма и пълното разкрепостяване”, обяснява Бойка.

“Откачила за купон съм,
искаш ли ме не насън”
(Любовница на гангстера)

Не си ли прекалено стряскаща за мъжете? Не мислиш ли, че с подобна предизвикателност ги дистанцираш от себе си, я питам, оставайки все така респектиран от феноменалния й глас и брилянтната техника на рапиране.
“Някои мъже наистина се притесняват, но за щастие има и такива, които лесно влизат в този тон. И аз им се кефя”, отговаря ми тя. И в добавка сервира любимата си сентенция: “Животът е сладолед и аз обичам да го ближа – защото ако не го ближа, той просто ще се разтопи и разкапе в ръцете ми”.

“Хиляди момчета пак заби,
що ме не извика в секс игри
(с Бербатов), Ан Джи”
(Не сме в час)

А в цялата тази история с лесбийската връзка между тебе и Ан Джи (една крехка и симпатична блондинка, която някога се подвизаваше заедно със Слави Трифонов в “Хъшове”), какъв е процентът на истината и какъв – на шоу-измислицата?
“Просто с нея сме много добри приятелки, аз много често буквално ревнувам от нейното гадже. Ан Джи винаги ми дава добри съвети – често пъти за неща, които тя самата не смее да направи със себе си. Например – да си направя пиърсинг на някоя част от тялото…
Често пъти ми е много по-приятно да излизам с жени, отколкото с мъже. Но трябва да са на моя акъл – провокативни, да умеят да се забавляват. Ако понякога се случи така, че в края на вечерта да си легна с някоя от тях, не го приемам като някакво светотатство. Но не съм заклета лесбийка, ако това ме питаш”.
И слава Богу, казвам си наум.

“Купона е на осем,
зяпаш задника ми вносен”
(Lady B е кучка)

С парчета като това сигурно си любимата изпълнителка на всяка българска стриптийзьорка или компаньонка, не спирам с Playboy-сарказма си аз. “Да, може би е така наистина, говорила съм си със стриптийзьорки, които много ми се кефят. Моите песни им помагат да преодолеят част от притесненията си спрямо всички онези мъже, които ги зяпат”.

“Ей копеле, откажи се
ей копеле, отиди си
кво като ме боли
майната ти”
(Майната ти)

Това е най-хубавата ти и може би най-искрена песен. Случвало ли ти се е да си паднеш по някого, който да ти разбие сърцето – тоест, да си намериш майстора?
“Случи ми се веднъж, да. Направо бях като болна. Сега обаче вече не се давам. Нали знаеш как става, като те завърти работата – ентусиазмът ти позволява да се крепиш емоционално и да не рухваш психически”.

В този стадий от разговора ни вече нямам никакви колебания – в пълен контраст със скандалния си имидж, Лейди Би е едно трогателно мило и чувствително момиче, което има неутолима нужда от две неща в живота си – музика и любов. Останалото е просто шоубизнес, в който нашата Play-Бойка се справя все по-добре и по-добрe.

Следваща страница »

Create a free website or blog at WordPress.com.