Преговорите с Камелия за нейната историческа корица, запознанството с Хю Хефнър, фотосесиите на Зара, Силвия и тризначките от „Биг Брадър“, кастингите за конкурсите Playmate, несбъднатите корици с Деси Слава, Пепа Секса, Теди Велинова или Мария Игнатова, сагата „Венета Райкова“, куриозите и красивите моменти, преживяни с кандидатки за слава от цяла България, че и от чужбина… Всичко това си заслужаваше да види бял свят.
Давах си обаче сметка, че е невъзможно. Не можеш да си част от някаква институция и същевременно да разкриваш неща иззад кулисите й. Нито пък да се самоиронизираш, а камо ли да вадиш наяве някакви противоречия.
За пред хората трябваше да играя една-единствена роля – на самоуверения редактор, умело балансиращ между имиджа на плейбой, комуто читателите завиждат (на българина завистта е любимо занимание), и порядъчен мъж, на когото може да се има доверие.
Стараех се да играя тази роля близо четири години. Накрая дойде моментът, в който вече можех да седна и да напиша тази книга.
Не я издадох по-рано не само защото все не ми оставаше време покрай новите ми ангажименти като журналист. Исках да минат и поне няколко месеца, за да преосмисля от дистанция онова, което съм преживял.
Колкото и да съм се стремил текстът да бъде овладян и балансиран, си давам сметка, че в подобен документален жанр пълна обективност е невъзможна. Внимателният читател неминуемо ще открие залитане в една или друга посока. Но такъв – със залитания – е бил и самият ми живот в „Плейбой“. Не очаквайте само мъдрост, благородство, рози и аромат на скъпи свещи.
Имената на някои героини в книгата са променени. Сами ще разберете защо. Не бих могъл да разкажа всички случки, запазвайки стопроцентов реализъм.
Успоредно с разказите за живота ми в „Плейбой“, тук ще намерите и някои мои статии и интервюта от списанието. Публикувам ги не защото кой знае колко се гордея с тях, а за да се направи някакво сравнение между ежедневието ми като главен редактор и онова, което е виждало бял свят с моето име. Ако откриете прекалено голям контраст между двете неща, няма да съм особено щастлив и доволен.
Снимките, които ще намерите в тази книга, са снимани най-вече от мен. Повечето от тях са уникални, публикуват се за пръв път. Останалите са кадри за спомен, заснети от моите приятели-фотографи Даниел Рачев, Васил Къркеланов и Алекс Ломски.
Писането на тази книга беше и своеобразен експеримент. В продължение на близо година почти всяка седмица публикувах откъси от нея в специално създаден уеб-сайт. Събраха се над 50 хиляди посещения. В някои дни в блога „Моят живот в Playboy“ влизаха по над хиляда човека.
Анализирах внимателно статистическите данни. Най-голям интерес предизвикваха пикантериите. Заглавия като „Голата Жана“, „Каталог за елитни компаньонки?“ и „Една нощ с Боряна“ привличаха неколкократно повече посетители от „Еделвайс за недоволните“, „Да срещнеш Хю Хефнър“ или пък „20 въпроса към Веселин Топалов“.
Получиха се и доста коментари, някои от които – изблици на типично българска завист, дребна злоба и комплексарщина. „Този Ники Кънчев не мога да го понасям“, „Защо си си изул гащите, за да изкараш пари за някой друг?“, „Е тази поне изчука ли я накрая?“, „Какво го споменаваш този лексус, като не е в Топ 1000 на колите“, „Кого заблуждаваш, че тиражът ви е бил толкова голям?“ и други подобни в този дух. Имаше и положителни отзиви, но онези от тях, които показваха силна изненада, че съм пишел увлекателно, всъщност ме дразнеха. Защо пък трябва да е изненада?
Давам си сметка, че подобни отзиви ще има и за книгата като цяло. Няма да липсват коментари от сорта „Този защо се фука с това и това“, „Кого си мисли че лъже“, „Защо е премълчал цялата истина“ и пр. и пр. Не бих могъл да воювам с хорското недоверие и с пословичния български негативизъм. Достатъчно ще ми бъде, ако „Мемоарите на един главен редактор“ достигнат до възможно най-широк кръг хора.
Както ми е достатъчно удовлетворението, че най-сетне съм успял да си излея душата.
