Трети Playmate-кастинг - откъс от книгата “Моят живот в Плейбой”

Трети Playmate-кастинг

 

Той беше в два тура и категорично най-добре организиран измежду всички досега. И логично - от година на година трупахме все повече опит, а и вече се готвехме отдалеч за този кулминационен момент на плеймейтска селекция. Наясно бяхме, че от този кастинг до голяма степен зависи нивото на фотосесиите, които ще предлагаме на читателите до следващата пролет.

В продължение на цяла година трупах в компютъра си снимки и координати на кандидатки. Стремях се да поддържам контакт с повечето от тях. Периодически им давах напътствия как да се готвят за кастинга, къде да си правят пробни фотосесии и как точно да се снимат, после коментирахме заснетото. Публикувахме някои кадри в станалата вече култова рубрика “Бъдещи звезди”.

Много сериозен фактор бяха и конкурсите Miss Flirt Playboy. Техните организатори от едноименната водка си вършеха работата доста съвестно. Неуморно осъществяваха селекция на потенциални наши модели - не само от София, но и от Пловдив, Варна и Бургас. Правеха кастинги, плащаха хонорари, измисляха интересни сценични костюми и хореография за конкурсите. Въобще караха момичетата да се чувстват по някакъв начин значими, звезди.

 

В уречения ден всичко бе налице. Прашки и потници Flirt за момичетата, за да бъдат поставени при еднакви условия. Съблекалня-гримьорна с всички удобства. Напитки, солети и любезност от вездесъщата Чая. Списания, от които девойките да гледат и да се учат. Специални бланки, където журито да попълва точки и предпочитания. Редакционният DVD-плеър въртеше нонстоп диск с клипове от предишния конкурс. Бях подготвил дори музикална компилация от стотина парчета, които създаваха подходяща за позиране атмосфера. Мадона, Майкъл Джексън, “Енигма”, Ар Кели, “Готан Проджект”, “Морчиба”… Такива неща. Да позираш и да пееш.

На този кастинг дойдоха най-колоритните кандидатки в цялата досегашна история на Playmate-конкурса. Тук беше синеоката габровка Даниела Арнаут, която две години по-късно щеше да стане герой и на британската преса покрай разкритията за връзката си с Димитър Бербатов. Тя беше бивша участничка и призьорка в конкурса “Мис България” и това бяха първите й изяви без дрехи. Направи ми много добро впечатление - хем артистична и екстравертна като характер, хем много дисциплинирана и отговора, когато става дума за поет ангажимент. Умееше и да бъде лидер, да поема инициатива. Претенциите й към нас бяха много малки.

- Жоро, от днес нататък искам да ме пишете навсякъде не Даниела Димитрова, както ме знаеш досега, а Даниела Арнаут. Искам да рекламирам тази своя фамилия, която ми е наследство от майка ми.

- Добре, нямаш никакви проблеми.

- Пускам се на този конкурс, за да имате и една по-фешънска участничка като мене. Ще докажа, че и такива типажи имат място в челните места на плейбойските класации. Виж, наясно съм, че едва ли ще спечеля, но съм амбицирана за влизане в тройката.

- Даниела, ще ти стискам палци най-искрено, както и на всички останали.

 

На същия кастинг се яви и бъдещата прелъстителка в “Островът на изкушението” Мариела Маврова. Русокосата бургазлийка ни впечатли с разкрепостеното си и непринудено поведение. Имаше някакъв много симпатичен провинциален чар в нея. Аз като чуя мек говор, направо се разтапям от кеф, не знам защо.

Тя не се взимаше прекалено насериозно, въпреки че би могла - при тази визия, увенчана с два много сполучливи образеца на пластичната хирургия. Когато застана пред журито в редакцията и си махна рекламния потник, оставайки само по прашки, един от колегите ми възкликна:

- Мариела, ти току-що влезе в Плейбой-историята.

По-късно същата вечер се случи така, че попаднахме с нея в “Планет клуб”. Първо се наложи да отскоча с колата до хотела й, за да й занеса нещо, което беше забравила в редакцията след кастинга. Тя беше отседнала в “Амбасадор” на “Симеоновско шосе”.

- Мога да те метна към центъра, ако възнамеряваш да слизаш надолу.

Шестте тонколоните на лексуса огласяха пространството пред входа на хотела. Чувствах се почти като мутра, макар и без ланец.

- Не съм планирала засега нищо, Жоро. Но ти ме заведи някъде. Глупаво е да си стоя в хотела при единствената си вечер в София.

- Добре, качвай се. Може да се каже, че имаш късмет. Само че ще си оставя колата на паркинга пред нас и ще продължим с такси.

Това се прави, за да мога да пия. Никога не карам пил. Превъзбуден от нещо - да, но пил - никога. Разочаровал съм доста катаджии с дрегери по нощните софийски улици.

Таксито, което ни кара към “Планет”, буквално се изпълва с цици. Наистина една от най-добрите изработки, с които съм се сблъсквал. Осмисляме смяната на шофьора. Както после и на доста зяпачи в “Планет”. Мариела е нова звезда сред тамошния контингент. Пристъпва плахо, но с изпъчени напред гърди и зърна, скрити само зад някакъв оскъден копринен потник, а аз я водя за ръка със самочувствието на адвокат от застрахователна компания.

По-късно тази наша среща с Мариела щеше да породи напрежение сред някои от останалите кандидатки. Възможно ли е конкурсът да е нагласен и русата ат Бургас да е фаворитка на журито и главния редактор? Какво се крие зад близостта, която двамата показват помежду си? Говорят за излизане в София, за някакви забавления, уискита в “Планет”… Хм, хм, хм. Дали не съм пропуснала нещо. А и защо не са ми предложили и на мен?

Самата Мариела се държеше с леко снизхождение към по-младите си съпернички - като някаква кака, която показва хем готовност да ги отрака на каквото пожелаят, хем надменност, че те, каквото и да правят, никога няма да я достигнат.

От това най-много се притесняваше малкото сладко барби Николета, чието самочувствие тогава беше далеч-далеч под сегашното. Но за нея ще пиша отделно.

 

На същия този трети плеймейтски кастинг дойде и Роси, брюнетката с лице на холивудска звезда, за която вече разказах. Същата глезла, която в последния момент, след като я бяхме одобрили, се отказа от участие на финала. Искала само да провери дали ще я харесаме. Какво ли проверява сега, точно в този момент? Със сигурност пак тества нещо.

В офиса ни, по прашки и бял потник, е и ослепителната чирпанлийка Мина. Едно от най-красивите лица, които някога съм виждал и които сме снимали в списанието. Плюс пищен, плътен, тежък бюст, опакован в млечнобяла кожа и неподатлив на никакво земно притегляне. Тя е пристигнала със самочувствието на победителка от пловдивски конкурс Miss Flirt Playboy, но гледа леко навъсено, с типичната за провинциално момиче мнителност към всичко и всички. Има нужда от малко упражнения във фитнес залата. В лицето ми напомня за Ася Ардженто.

Тук е и жизнерадостната варненка Илияна, която съм открил след ровене в сайта на тамошната агенция “Рос моделс”. От снимките в него ме гледаше начумерена брюнетка с големи вежди и цици, а в офиса изведнъж изгря истинско слънце. Илияна моментално се превърна във всеобща любимка и талисман - не само на редакцията, но и на повечето от останалите кандидатки. Тя беше “новата Деница Стоянова” - неприлично красива и чаровна, но абсолютно немотивирана да печели каквито и да било конкурси и награди. “Коя съм аз, какво правя тук, какво искат тези хора от мене? Е щом толкова искат да се съблека, ще се съблека, дано това ги направи щастливи”. Ето това излъчваше сладката Илияна и на кастинга, и на снимките и конкурса след това. В крайна сметка се класира втора, с почти равен брой точки с Мина.

 

И, да, тук е и Николета. До последния момент съм бил несигурен в появяването й. Ще пуснат ли семейство Лозанови своята прелестна дъщеря, ученичка в местната гимназия “Константин Величков”, да се яви на кастинг за нашето списание? Успял ли съм да им вдъхна доверие след поредица телефонни разговори, че с това мило Бритни няма да се случи нищо лошо? Ще се окаже ли достатъчно сериозна тази сладка блондинка, която никога досега не е имала подобна изява в живота си?

Слава Богу, Ники е в офиса - с безсрамно къса жълта пола и сподавена, но дяволита усмивка на лицето. Аз вече съм гледал нейни голи снимки и съм подготвен за това, което предстои да видим. Но колегите ми не са. В момента, в който Николета с нетърпелив жест съблича потника си и застава пред обектива на Къркеланов, аз гледам не нея, а техните увиснали ченета.

Гърдите й подскачат като топки за тенис. Всъщност, малко по-големи са. Това не са идеалните гърди, които сме видели този ден. Във всеки компонент от тялото е имало поне по една или две по-красиви от Николета. Но чарът на това момиче е толкова завладяващ, че за всички ни е ясно - пред нас е една бъдеща звезда. Наистина прилича малко на Бритни Спиърс, но също така и на Шарлиз Терон.

Най-милото в нея е, че изобщо не се държи надуто. Свикнала е да е център на внимание и да я ухажват, но не се смята за нещо повече от останалите. През цялото предстоящо лято на 2006-а това момиче нямаше да престане да ме изумява. Възможно ли е такава холивудска визия и такъв неземен чар да вървят ръка за ръка с толкова истинска непоквареност? Как е израсло това усмихнато същество дотук, как се е опазило от разврата, в който живеят повечето й връстнички в градовете?

От първата секунда, в която я видях, за мен Николета бе олицетворение на голямото, истинско откритие. Заради момичета като нея си е струвало абсолютно всичко, което съм правил в списание “Плейбой”. Не говоря само за времето, прекарано в Интернет-сайтове, откъдето именно изскочи и сладката Ники. Беше готино, че по някакъв начин това списание бе успяло да стане мит за нея, цел, към която да се стреми. Тя харесваше всичко, което ние правим. Уважаваше ни като някакви свои учители. Попиваше всяка дума, която бяхме написали. Емблемата със заека беше нейният любим аксесоар. “Досега никога не съм позирала гола. Вие сте първите, за които ще го направя. Умирам от срам, но мечтата ми е по-силна от това”. Николета бе наистина трогателно мило същество. Мисълта, че оттук нататък ще мога отблизо да следя живота и развитието й, ме изпълваше с особена смес от пигмалионска гордост и възбуда.

 

И така, финалистките бяха определени и не криеха радостта си от направения избор. На мястото на отказалата се Роси после повикахме една от резервите и “сладката дузина” беше напълно окомплектована. Имаше обаче поне 4-5 момичета, за които искрено съжалявах, че не са успели да се класират. Най вече за Тереза от Търново и Вяра от София. Те бяха готини, секси, амбицирани и симпатични, но по някакъв начин не се вписваха в цялостната 12-ица. От онзи специфичен тип жени, които харесваха повече лично на мен, отколкото на масовата плейбойска аудитория. Каква истинска драма, нали, драги читателю?

 

Тази година момичетата щяха да се возят към морето не с лимузините на Киро Скалата, а с автобус, изпратен от курорта “Елените”. Ние ги следвахме с няколко лични автомобила. На “хепито” край Нова Загора спряхме за обяд и там с любопитство наблюдавах как девойките се опознават и сближават. В джоба ми вече имаше и разпределение по стаите - дълго бях размишлявал как е най-добре да се комбинират.

“Одобрявате ли ме?” - нов откъс от книгата “Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор”

 “Одобрявате ли ме?”

“Одобрявате ли ме за списанието? Подходяща съм значи? Мерси, това исках да чуя. Не, може би все пак няма да се снимам. Чао.”

Това съм го чувал доста пъти. Точно тази последователност от реплики.

Има такива жени. За някои от тях народът обича да казва, че хем ги сърби, хем ги боли. Не знаят какво точно искат от живота. Или пък знаят, но не смеят да си го вземат. Или пък смеят, но не знаят към какво точно да посегнат.

Друг типаж са жените, които имат непрекъсната нужда от нови и нови потвърждения на качествата си. Например хубавици на средна възраст, които искат на всяка цена да се уверят, че все още са харесвани и желани. Или пък млади момичета, които имат потребност от комплимент, но направен от някой друг, не от гаджетата им.

Роси е брюнетка с лице на холивудска звезда, тип Анджелина Джоли, изразителен поглед и добре оформен естествен бюст. Дъщеря на заможни родители, нищо не й липсва. Обича да изявява красотата си, но не е наясно какво точно иска да прави с нея. Имала е няколко еротични фотосесии при известен актов фотограф. И така, един ден тя се явява при нас на кастинг за плейбой-модел. Позира с охота пред Къркеланов, само по прашки.

След кратко обсъждане решаваме, че е подходяща за голяма фотосесия в списанието.

- Роси, здравей, обажда ти се главният редактор на “Плейбой”. Искам да ти съобщя, че си одобрена на кастинга. Можеш да дойдеш в редакцията, за да подпишем договора.

- Така ли? Това означава, че ме предпочитате пред останалите момичета?

- Да, ако не пред всички, то поне пред по-голямата част от тях.

- Смяташ ли, че имам данни да се представя добре в списанието?

- Ами да, не само аз, но и фотографът и другите редактори смятаме, че имаш потенциал.

- Добре, благодаря ти много. Това беше важно за мен. Но иначе не смятам да приемам офертата ви.

- Защо?

- Ами аз се явих на този кастинг просто така. За проба. Да видя дали ставам, дали ще ме одобрите. Сега съм доволна от резултата и това е всичко.

- Е браво, много хубаво. А не се ли замисляш, че заради тебе сме отхвърлили и разочаровали някое друго момиче, което е имало по-сериозни амбиции?

- Може и така да е. Ваш проблем. Обадете му се и кажете че сте размислили.

- Да, наш проблем е, Роси. Наш проблем са и кандидатки като теб, които си мислят, че всичко е някаква детска игра. Точно заради такива изпълнения в нормалните държави се процедира много по-стриктно и безжалостно към всички, които се явяват на какъвто и да е кастинг. Подписват договори предварително, с неустойки ако после се откажат, и така нататък и така нататък. Защото някакви хора са инвестирали време, средства и нерви в това ти да се явиш на този кастинг. А други пък са били елиминирани и стресирани заради теб. Тези хора не са опитни зайчета за теб и твоето самочувствие…

Роси се нервира и затваря телефона. Аз се старая да не се нервирам, защото вече съм свикнал с такива неща.

Диляна е 45-годишна пловдивчанка, учител по физическо. Има два брака и две деца. Бивша спортистка с изключително запазена фигура. Откъде знам това ли? Ами от голите снимки, които е изпратила до списанието.

“Очаквам да приемете предизвикателството и да покажете как може да изглежда една жена на моята възраст. Добавям, че снимките, които изпращам, са правени в дома ми с любителска техника и без капка грим”.

Аз естествено приемам предизвикателството. Публикувам една от снимките, възможно най-добрата и същевременно не чак толкова разголена, в рубриката за читателски писма “Скъпи Плейбой”. Дори награждаваме смелата пловдивчанка с нашия 12-годишен Famous Grouse.

Веднага след излизането на броя получавам нов мейл от Диляна. Защо сме публикували снимката й без да я предупредим. Тя не била сигурна, че иска това. Но не ни се сърдела все пак. Друг път ако решим нещо да правим с нея, да предупреждаваме.

Катя и Павел са младо семейство на около 30 години. Имат и бебе. Канят се да емигрират в Америка. Изпращат снимки на Катя, снимана от Павел. Тя лежи по бельо на спалнята или позира пред огледалото. Дали е достойна да се появи в списанието?

Отговарям им, че от тези снимки по бельо не може да се направи стопроцентово заключение, но че бихме могли да уредим някаква пробна фотосесия. Пишат ми пак - не можем ли да пуснем някои от тези кадри, с бодито? Отговарям им, че не са подходящи, защото в това списание жените позират не по бельо, а без него. Изключения понякога се допускат за много големи звезди, каквато Катя не е, поне засега.

Не, не можело да очакваме други снимки освен тези. Но все пак ако решим да публикуваме някои от тях, ще се радват, и то много. И пожелават всичко най-хубаво на любимото си списание.

Яна е ослепителна блондинка, висока и слаба, със структура на манекен. От онези, които редовно гледаме да разхождат скъпи копринени тоалети, полупрозрачни, по ревютата в резиденция “Бояна”. Малък бюст, мускулест корем на спортистка, изхвръкнало назад дупе, хубава кожа. В лицето ми напомня за Соня Васи. Нейните голи снимки пристигат от и-мейла на гаджето й. Той иска да й вдъхне малко повече самочувствие, защото тя не е уверена в красотата и сексапила си.

“Много бих се радвал да получа вашето мнение. Хубава ли е приятелката ми и бихте ли я снимали някога в списанието, в случай че тя пожелае? Тези снимки съм ги правил аз и нямат претенции за качество…”

Отговарям му, че бихме я снимали. Да, гърдите й са малки, фигурата й е по-скоро на манекен, отколкото на плейбой-модел. Но заснета в подходящите пози, а и с приятелската помощ на добрия стар фотошоп всичко ще е наред. Въпросът е само да се усеща, че позира с желание.

“Благодаря ви много, това беше много важно мнение за мен и за нея. Ще продължавам с агитацията. Важното е, че вие я одобрявате!”.

И последен пример. Красимира е сладка кукла Барби, току-що навършила 18-години. Изпраща ни снимки от някакво квартално фотостудио. На някои от тях е позирала само по прашки и червен потник със заешкото плейбойско лого отпред. Има дълги слаби крака, добре оформено дупе, а очевидно и хубави гърди, макар че малко упражнения във фитнес залата и по-разумно хранене няма да й се отразят никак зле. Отговарям почти незабавно на и-мейла й. Въодушевлението ми още не е отшумяло, когато получавам обаждане. Оказва се - от родителското тяло.

- Здравейте г-н Неделчев, аз съм майката на Красимира. Снощи именно аз ви изпратих тези нейни снимки.

- Здравейте, госпожо.

- Смятате ли, че дъщеря ми има данни за снимки при вас?

- Ами да, смятам. Точно затова и толкова бързо отговорих на мейла ви.

- Аха, добре, много ви благодаря. Какво трябва да се направи оттук нататък според вас?

- Най-добре е да се яви на кастинга за нашия конкурс Playmate of the Year. Той ще бъде скоро. Ако се класира сред финалистките, това ще й осигури поне една поява на корицата на списанието, както и голяма фотосесия, със съответния за тези неща хонорар. Плюс шанса да спечели титлата или някоя от другите награди в конкурса.

- Добре, господин Неделчев. Благодаря за пояснението. Ще го имаме предвид, но засега ще изчакаме.

- В какъв смисъл?

- Ами утре сме с Красимира на един друг кастинг - в “Ара мюзик”. Ще видим дали няма да я вземат за певица. Може да подпишем и договор.

- Чудесно, стискам палци. То едното не пречи на другото. Офертата от нас си остава.

- Да, така е, но да видим дали продуцентите й няма да имат нещо против изявата в “Плейбой”. Засега важното е, че вие я одобрявате. Благодаря ви още веднъж и ще се чуем пак. Запишете си телефона ми.

- Добре, госпожо. Ще чакам пак да се обадите, вие или Красимира.

Не са се обаждали повече. Не съм чул да има и певица с това име в новия каталог на “Ара мюзик”. Предполагам, че и оттам са си тръгнали с “Благодарим ви за оценката”. Не бих се учудил, ако скоро видя барбито Красимира на някой кастинг за “Мюзик айдъл” или “Биг Брадър”…

Албена, една Playmate от “Хепи”

  Албена, една Playmate от “Хепи”

 

Тук е и бъдещата “Мис Плейбой” Албена. По онова време, разбира се, не знаем, че ще бъде новата победителка. Но още в първите секунди на кастинга Къркеланов много я хареса. Албена се превърна в негова любимка и имаше защо - не само заради уникалния си естествен бюст.

Тя се беше кандидатирала за снимки в списанието още миналото лято - малко след първия Playmate-конкурс. Беше изпратила снимки от морето, снимана по прашки сред едни камънаци. Кадрите бяха с много добро качество, почти професионални. Както разбрах по-късно, Албена помолила свой далечен познат фотограф да й ги направи специално за списанието.

Наистина впечатляващи гърди. За всичко останало мога просто да кажа, че беше ок. Повече от приемливо. Да кажем, че имаше нужда от малко фитнес.

Извиках я в офиса да поговорим. Трябва да е било някъде през септември 2004-а. Тоест, до въпросния втори Playmate-кастинг имаше почти 9 месеца.

- Албена, ти имаш сериозен потенциал за наш модел и те съветвам да се прицелиш по-високо. Да не избързваме засега с публикуване на твои снимки. Вярно е, че вторият ни конкурс е още далече, но ако започнеш да се готвиш за него още отсега, имаш всички шансове да се представиш много добре.

- Ами добре, аз също си мислих за този конкурс, след като гледах тазгодишния…

- Не очаквай да ти кажа нищо повече. Не зная какви са точно шансовете ти. Нямам представа какви други кандидатки ще се явят на кастинга. Може да има и много по-хубави от тебе. Ще кажа само това, че ако намерим цели 12 по-добри кандидатки от теб, значи ще се получи един наистина световен конкурс. Не се смей. По моя преценка си напълно достойна да бъдеш една от финалистките, а оттам нататък всичко е Божа работа…

- Добре, нави ме. Ще се готвя за кастинга за плеймейт-конкурса.

- Не е зле малко да наблегнеш на фитнеса.

- Да, знам, ще тренирам, обещавам.

- Откъде си и какво работиш?

- От Силистра съм. Работя като сервитьорка в “Хепи”, тук, в София.

- О, така ли? В кой ресторант? Ще дойда някой път да те видя.

- Ами заповядай. В ресторанта на “Раковска”.

През следващите месеци ходих няколко пъти да вечерям там. Не мога да кажа, че Албена се открояваше особено сред останалите сервитьорки. Почти всичките бяха много хубави. Но все пак бях доволен, че за разлика от останалите клиенти, бях добре информиран за богатствата, скрити под нейната келнерска униформа.

На 4 април Албена дойде и на рождения ми ден в “Брилянтин”. Носеше метафорично-плейбойски подарък - плюшен заек. Дори и тогава обаче тя си оставаше за мен не някаква близка приятелка, нито протеже. Просто една потенциална финалистка от плеймейт-конкурса. С нито една своя дума не съм я карал да смята, че има сериозни шансове за нещо повече.

И ето я вече на кастинга, заедно с останалите кандидатки. Ниските удобни обувки от “Хепи” са заменени с изящни високи чехли. Ходила е на солариум и има убийствен тен.

Моментът, в който застава само по прашки на маркираното с розова лепенка място, за да позира пред Васил, е съпроводен с масово възклицание в офиса. На фона на досегашните кандидатки Албена е като някакъв завършен секссимвол от западно списание. Позира с предизвикателна усмивка - не като манекенка (повечето манекенки всъщност така и не се научават да се усмихват), не и като стриптийзьорка, не и като сервитьорка. Позира точно като модел на “Плейбой”. Къде се е учила на това не зная. Сигурно си купува списания момичето.

Извършила е и чудеса с талията и корема си. Пиърсингът на пъпа много й отива. Като гледам реакцията на останалите от редакцията, бързо си давам сметка, че досега съм подценявал Албена повече, отколкото е трябвало. Това може би е и първият момент, в който у нея се прокрадва предположението, че шансовете й да спечели титлата “Мис Плейбой” са съвсем реални.

Тя обаче се съмняваше до последно. И по време на фотосесиите в “Русалка”, и докато траеха репетициите след това. Може би защото никой не отиваше при нея с никакво “неприлично предложение”, никой не се опитваше да се пазари с нея, да й обяснява, че може да спечели колата, но при еди какво си условие… Нормално беше обикновено момиче като нея да смята, че нещата са предварително нагласени в нечия полза, а нейното участие в цялата работа е по-скоро за чест, слава и запълване на бройката.

Една нощ с Боряна

 Една нощ с Боряна

Вместо да намеря начин да изляза с габровката, възползвайки се от това, че е в София, реших да обърна внимание на една от кандидатките, която не успя да се класира на кастинга. Всъщност, “реших” не е точната дума. Просто така се случи.

Боряна е от Добрич, на 20 и няколко години - фина блондинка с малък бюст и маниери на добре поддържана провинциална мутреса от по-високия ешелон.

Има такъв типаж момичета от по-малките градове. Те отдавна са надскочили местното ниво, прелъстили са всеки по-заможен и интересен мъж там и са осъзнали, че това не ги задоволява. Усещат, че заслужават много повече от живота. Знаят, че там някъде в столичния град, има хора, среди, общности, които биха ги оценили много повече. Неизвестността на шоубизнеса ги привлича. Тръпката, че ще попаднат на място, където не са номер едно, и където ще трябва да се потрудят, за да бъдат забелязани и оценени, ги завладява все повече и повече.

По правило този тип жени имат леко изкривено мнение за себе си и физическите си качества. Заобикалящата ги среда ги ласкае твърде много и те в един момент загубват адекватни критерии. Започват да си мислят, че циците им са перфектни, че дупетата им са перфектни, че краката им са перфектни, а за лицата и косите (най-често подпомогнати от “екстеншън”) да не говорим.

Ето как, полека-лека, списание “Плейбой” се превръща за тях в институцията, от която трябва да получат така необходимото допълнително признание. От едно по-високо, далеч по-високо от местното ниво. Правят си голи снимки в домашна обстановка - обути с най-хубавите си дантелени чорапи, възкачени върху чехли с 10-сантиметрови токчета, с перлени гердани върху циците. После снимките заминават към списанието по електронната поща или в писмо, чиято хартия неволно ухае на скъп тежък парфюм.

И ето я двайсет и няколко годишната Боряна на кастинга, изживяваща тежък сблъсък с конкуренцията на дузина 18-19 годишни наточени момичета. Те имат по-големи и стегнати цици, по-дълги крака, по-вирнати дупета и по-малко самочувствие от нея. Защото не са получавали толкова много признания от регионални плейбои.

Боряна е хубава и секси, но бързо разбира, че е вън от най-добрите 12. Не й се иска обаче софийско-плейбойският експириънс в нейния живот да приключи току-така.

Аз, както винаги, съм подготвен за подобна ситуация. В края на краищата, плейбой-редактор ли съм или лукова глава. Осигурил съм студио и фотограф, изключително точният пич Даниел Рачев, който е и професионален гримьор. Там всяка от отхвърлените на кастинга кандидатки може моментално да си направи фотосесия, каквато е сънувала. Това ще им осигури поне една публикация в любимото списание, както и “фотосешън-експириънс”, който да запомнят за цял живот.

Към студиото на Даниел поемат няколко момичета, между които и Боряна. Междувременно аз се занимавам с инструктаж на одобрените финалистки - кога ще бъдат снимани, къде, какво трябва да знаят за плеймейт-конкурса и така нататък.

Вече е към 8 вечерта. С Андрей обичахме да оставаме да работим до по-късно. Междувременно момичетата са си тръгнали и сме само двамата, всеки в своята стая.

В този момент Боряна се завръща от фотосесията при Рачев. Носи диск със снимките, за да ми ги покаже и да изберем кои евентуално да се публикуват.

Гримирана е толкова добре, че буквално сияе от кеф. Може би никога не се е чувствала толкова привлекателна. Същевременно разочарованието, че не е класирана сред 12-те на кастинга продължава да витае из въздуха.

- Много добре изглеждаш, Боряна.

- Да, така е, много съм доволна от фотографа. Жалко, че не бях в този вид на кастинга…

- Е нищо де, не се ядосвай. Нямало е начин никой да бъде в този вид.

- Абе ядосвам се. Можеше да се представя и по-добре…

- Дай да видим снимките.

- Ето диска, и аз нямам търпение да ги разгледаме.

Зареждам кадрите на компютъра си, те са над сто, може би дори са двеста. Започваме да ги гледаме един по един. Сипал съм на мен и на Боряна по един 12-годишен “Феймъс”, както и на Андрей в съседната стая.

- Добре бе, Борянски, защо си толкова стресната на повечето кадри? Голямо притеснение, голямо чудо.

- Ох, май си прав, Жоро. Изглеждам леко неуверена…

- Ами да, погледни си и стойката - вместо да си изправена и изпъчена, на повечето кадри си отпусната и свита, сякаш някой те е съблякъл насила.

- Наистина така изглежда. Само на няколко снимки се харесвам.

- Има и хубави кадри, но са твърде малко на фона на общата бройка. Просто си личи, че нямаш никакъв опит в снимането и позирането… Което е жалко, защото си готина мацка иначе.

- Да, вярно е. Усеща се, че ми е за сефте. А иначе толкова обичам да се снимам. Но досега не бях влизала в професионално студио.

- Хайде да отидем да ги покажем и на Андрей и заедно с него да изберем 2-3 кадъра за публикуване.

На големия 23-инчов екран Lacie на арт-директора всичко изглежда още по-добре. Някои кадри с Боряна са убийствени. Тя е видимо доволна от начина, по който изглежда. Но има и доста разочароващи снимки, като поза и като изражение.

- Андро, виж я моля ти се нашта, как се е притеснявала тук. Погледни само как се е прегърбила, и как си е прибрала дупето навътре - сакън някой да не й го види… Или може би от страх да не й вкарат нещо изневиделица!

Сравнението е много точно и Боряна няма как да не се засмее, заедно с Андрей.

- Абе истината е че дупето ми е по-хубаво, отколкото е излязло тук. По-заоблено е. Искам да ви покажа, моля ви се.

И докато се усетим, тя вече е разкопчала дънките си и е извадила оттам дупето си, обуто в миниатюрни черни прашки. Стойката, която е заела, го прави закръглено като огромна праскова.

Дали само заради изпитото до този момент уиски смятам, че тази мацка не иска и няма да си тръгне току-така за Добрич?

- Ето, виждате как е.

- Ами да, по-различно е, отколкото на снимките. Доста по-секси стои сега. Много често става точно така, Борянски - като си видят фотосесията, девойките веднага искат да се снимат пак, за да се получат много по-добре нещата. Но не можем да си позволим студиото да работи нонстоп само за тази цел. Затова и не спирам да повтарям на всички кандидатки - снимайте се по-често, дори и с любителска техника, само и само да свикнете кои пози ви представят добре и кои - не толкова добре.

- Еми да, прав си, ама кой да ми каже на мен по-рано… - Боряна с мъка и едва ли не нежелание си закопчава обратно тесните дънки.

- Ще ви оставя с Андрей да доуточните кои кадри ще публикуваме, както и да им направите лека обработка на фотошопа. Аз отивам при уискито си в стаята, за да довърша онова, което пишех.

Половин час по-късно Боряна отново е при мен. Андрей си тръгва - отива на някаква вечеря. Аз съм приключил с работата и вече мисля как ще прекарам нощта след нервния кастингов ден.

Имам и чувството, че познавам блондинката в кабинета си от цяла вечност.

- Боряна, ти накъде си сега? Към гарата или някъде другаде?

- Ами и аз не зная. Не знам как са автобусите за Добрич по това време. Чудя се дали да не си тръгна утре. Излиза ми се някъде в София тази вечер…

- Нека позная. Толкова много се харесваш така гримирана, че ти се струва грехота да прекараш остатъка от нощта в автобуса или в хотел.

- Хаха, да. Как разбра?

- Не си първата, която се чувства така след професионална фотосесия. И какво смяташ да правиш?

- Ами не знам. Предложи ти. Мислех, че имаш нещо предвид. А и си нося в багажа още един тоалет, за вечерно излизане.

- Усещам, че трябва да ти се отправи предложение.

- Правилно усещаш.

- Ами добре, хайде да те водя на вечеря, тъкмо ще те запозная с приятелката си. Тя няма да има нищо против, мисля дори че ще си допаднете.

- Сигурен ли си? Неудобно се чувствам малко.

- По-неудобно отколкото днес на кастинга едва ли. Ей сега ще се обадя на Милена да се уговорим нещо. Ти през това време мисли къде ще нощуваш - в хотел, при познати или у нас.

Звъня на Милена. Тя изгаря от любопитство как върви кастингът - особено в качеството си на жена, която също е мислила дали да не се яви на него. Но в ролята на гадже на главния редактор сега не върви, нали разбирате.

-  Милена, отиваме на вечеря, ще мина след малко да те взема. Водя и компания - една от кандидатките. Тя е от Добрич и ще остане тази вечер в София.

- Охо, звучи интересно, дори доста интересно… - чувам отсреща, с характерното френско “р” - Готина ли е?

- Ами да, готина е, нищо че не се класира. Ще видиш много скоро.

- Добре, хайде, след малко ще съм готова да ме вземете.

До мен Боряна е видимо въодушевена от телефонния ми разговор.

- Може би първо трябва да си намеря хотел.

- Не е проблем - стига да си убедена, че това искаш. Няма ли да ти е по-забавно да спиш у нас?

- А приятелката ти какво ще каже?

- Мисля че и на нея ще й бъде по-приятно да си при нас, отколкото да те оставяме някъде сама. Впрочем, ще се убедиш лично. Ако почувстваш някакво неудобство или отчужденост от нейна страна, отиваме и те настаняваме някъде, ок?

- Окей.

Взимаме Милена с таксито, запознавам ги. После вечеряме в един квартален ресторант. Разговорът върви в стил “Аз и гаджето ми открехваме Боряна как протича нощният живот в София”. Класическа сюжетна линия, която ще придобива все по-рутинен характер в запознанствата ми с нови и нови жени от провинцията.

Милена чисто по женски споделя на новата си приятелка какво е да си гадже на мистър Плейбой, който заглежда абсолютно всяка сервитьорка и минувачка. Прави и комплименти на Боряна колко добре изглежда в момента.

Знаейки добродушния характер на гаджето си, а същевременно и разкрепостените й разбирания по някои въпроси, изобщо не съм изненадан от подобен развой на събитията.

- Отиваме в “Брилянтин” после, нали?

Гледам към Боряна, но тя мълчи с въпросителна физиономия. Милена отговаря вместо нея.

- Да, но първо отиваме у вас, за да й оставим багажа и да се понагласим…

Вече сме доста подпийнали, а нощта тепърва започва.

По време на “женската подготовка” у нас вече не е ясно коя от двете ми е гадже и коя - гостенка, с която сме се запознали същия ден. Боряна се преоблича пред нас съвсем непринудено. Това е добре познатата лекота на жена, която вече е била виждана без дрехи от наблюдателите наоколо.

- Много готино дупе имаш, Боряна - женско признание от Милена.

- И твоето не е никак лошо, да ти кажа.

И се пръскат с парфюми, а аз се облизвам като котарак пред чиния сметана. Събитията се развиват толкова бързо, че нямам време да се замислям има ли нещо нередно в цялата работа или няма.

В “Брилянтин” сме тройката на вечерта. На мен тук това ми е навик. Представям си какво си мислят барманките и сервитьорките за мене и то открай време.

Милена и Боряна се опознават все повече. Вече съм спрял да броя уискитата и шотовете.

- Купонът тук няма нищо общо с този в Добрич… - казва ми блондинката в ухото, докато я държа за задника.

Тръгваме си към 3 и половина. Навън плющи невероятен дъжд. Докато извикам таксито и го накарам да паркира пред самия вход на бара, съм мокър до кости. Момичетата - малко по-малко.

У нас мокрите дрехи са свалени много бързо. Боряна и Милена са облекли мои тениски, а аз съм навлякъл някаква омачкана риза и седя на любимото си място пред компютъра. Започваме да разглеждаме снимките на нашата гостенка от студиото. Тя ми е седнала на коляното, а Милена наднича иззад нас, излегната на голямото легло.

- Оф, не се харесвам на повечето кадри. Много дървени пози съм заела. А не съм такава в действителност, нали?

- Еми така е то, като не си тренирана… Но пак си достатъчно хубава, де.

- Миленче, я ме щракни сега пак, ето така както съм… - и й подава малкия любителски “Пентакс”.

Милена започва да я снима, така както е седнала на коленете ми. Боряна прави прелъстителни и самоуверени физиономии. Издава устни напред за целувка като истинска Мерилин Монро. Аз подсилвам ефекта, като надигам тениската й над гърдите. В момента изглеждат доста по-големи и хубави, отколкото на снимките. Може би защото у нас е значително по-топло от фотостудиото, а може би и заради нещо друго. В офиса на списанието зърната й не бяха твърди като сега.

Разглеждаме кадрите на дисплея на апарата. Боряна е доволна от себе си. После тя започва да снима Милена, която само това и чака. На голямото легло се позира доста по-удобно, отколкото върху кльощавите ми колене.

Помагам й да се съблече. Първо тениската. Щрак, щрак, щрак. На любителските апаратчета това им е лошото, че чакаш поне няколко секунди, докато презареди светкавицата.

Милена има перфектно дупе и го знае. Не пропуска да го изтъкне и в момента. Позата, която е заела, ме улеснява значително в свалянето на прашките й. Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

Колкото и да е странно, в момента ме привлича не “откритието на деня” Боряна, а собственото ми гадже. Присъствието на друг човек наоколо усилва нагона ми към нея. Гледам я не само през своите, но и през още един чифт очи и си припомням нещо, което съм бил на път да забравя - че имам късмет с приятелката си.

Вече и аз съм на леглото, ризата е свалена от гърба ми, а Боряна продължава да снима. Нещата вървят към своята логична кулминация и завършек, по всички възможни начини и във всички нюанси на тези думи.

Най-готиното е, че Боряна се държи направо професионално. Тя явно си мисли, че за плейбой-редактора и гаджето му подобни изпълнения са ежедневие и затова поведението й е на същото ниво. От един момент нататък се оказва, че аз съм най-големият аматьор наоколо, но нямам време да се засмея на тази констатация.

Заспиваме към 6 сутринта. Само час по-късно Боряна трябва да тръгва към гарата.

Измъкваме се от къщи без да събуждаме Милена. Изпращам я с уговорката да се видим пак. Докато се прибирам към къщи си мисля, че май завиждам на блондинката, която пътува към Добрич в момента. Нещата, които е преживяла през последните 12 часа, със сигурност са я развълнували по начин, по който аз не съм се вълнувал от месеци.

Минути по-късно вече спя като труп до гаджето си. Леглото мирише на парфюма на неуспялата кандидатка за плеймейт Боряна, както и на други неща.

Първият Playmate-кастинг

Първият кастинг за участнички в националния конкурс Playmate of the Year се очакваше от всички с обяснимо вълнение. Начело с мене, разбира се.

По онова време – пролетта на 2004-а, основната грижа за моделите все още падаше върху издателя Мартин Захариев. Той стана и председател на журито, което ще избира 12-те финалистки и първата българска Miss Playboy.

Самият кастинг също беше организиран най-вече от него. Аз имах грижата да подбера най-достойните измежду онези момичета, които бяха изпратили свои снимки и кандидатури на адреса на списанието. Мартин пък беше пуснал вездесъщите си връзки в някои модни агенции…

В деня на кастинга едно от момичетата беше пристигнало чак от Бургас с нощен влак. Беше престояло няколко часа по градинки и кафенета, преди да дойде времето да се събираме в НДК. Стана ми жал за нея, представих си с каква умора трябва да се яви на нещо подобно.

Към 10 сутринта бях започнал да звъня на кандидатките, които се очакваше да пристигнат от други градове и тогава разбрах, че тя отдавна е в София и се чуди къде да стои и какво да прави. Дадох си сметка с какво желание и нетърпение е дошла. Спомних си я от снимките, които беше изпратила – съвсем любителски кадри, заснети доста отдалеч с апарат тип “маймунка” и принтирани на най-малкия възможен размер фотохартия.

Побързах да отида в НДК и да я взема от кафенето където ме чакаше. Още в секундата, в която я видях, бях наясно, че безсънната нощ и това безумно пътуване с влак от Бургас до София едва ли ще се увенчаят с резултата, който това момиче очакваше. Макар и мила и симпатична, беше очевидно, че тя няма шансове да се класира като една от 12-те кандидатки за титлата. Просто на онези снимки, които бяхме получили в плик по пощата, изглеждаше по-добре, отколкото на живо.

В този момент си дадох сметка за един доста съществен аспект от женската психика. Жената, независимо как изглежда, непрекъснато има нужда от външни фактори, на които да опре самочувствието си. Нито едно момиче не осъзнава и цени красотата си сама за себе си. Затворете една ослепително красива жена някъде само с един мъж, ако ще и да е най-мечтаният от нея, и много скоро тя ще загуби каквато и да било увереност в себе си.

Тя има непрекъсната нужда от нови проверки дали е харесвана или не. Подчертавам – не просто хубава, а харесвана. Има разлика. За жената не е толкова важно да е сигурна, че е хубава. По-точно, тя никога не би могла да е сигурна и достатъчно убедена в това. Но за нея е важно да получава доказателства, че е желана, харесвана и най-вече – предпочитана.

Амбициите на една жена и нейният порив да търси себедоказване са особено силни, когато става дума за конкуренция с други жени. Именно затова думи като “Плейбой” и “кастинг” имат магическо въздействие върху всяка уважаваща себе си и сравнително добре изглеждаща млада дама. Изкушението да се яви на такова нещо – стига да няма някакви външни фактори, които да я спират - е огромно.

Но да се върнем към онзи исторически първи Playmate-кастинг от пролетта на 2004-а. Няма да скрия, че го проведохме полу-аматьорски. Кой да ни научи как се прави? Да дойдат от Америка специалисти да ни покажат? Ха-ха-ха.

Мартин беше уредил да използваме една от по-малките зали на последните етажи на НДК. Качихме се там и започнахме да разместваме маси и столове, за да се оформи нещо като “президиум”, където да седи “журито”. Подредихме и паравани, зад които момичетата да могат да се преобличат. Наредихме столове, на които да седят. После отидох до бюфета два етажа по-надолу и купих стекове с фанта и кока-кола. Не, не съм ги мъкнал на ръце, докараха ни ги с количка. Междувременно кандидатките бяха започнали да прииждат – някои с родители, други с гаджета подръка, трети – с приятелки, за кураж.

Да си призная, не се чувствах кой знае колко емоционално ангажиран с този кастинг. Гледах на него като на нещо, което касае повече други хора, не мене. Усещах се отговорен най-вече за момичетата, които бях извикал от различни градове на страната – как ще се представят, дали няма да останат разочаровани от отношението към тях и т.н. и т.н. Просто етика и нищо повече. Към останалите, които бяха дошли от модни агенции или поканени от Мартин, изпитвах необяснимо безразличие. Или може би бях притеснен от новата, необичайна ситуация, в която всички се намирахме.

Захариев раздаде на всички кандидатки по един примерен договор със списанието – в случай, че бъдат одобрени за финалистки на Playmate-конкурса и станат бъдещи “Момичета на месеца”. Всички кандидатки, родители, приятелки и гаджета насядаха по столовете и забиха носове да четат. Някои излязоха на спокойствие на терасата на НДК, гледаща към “Хилтън”.

Броени секунди по-късно част от момичетата троснато си взеха чантите и си тръгнаха.

Настъпи лек смут. Гръцкият мениджър Тананис Приоволос (човекът, който дефакто управляваше и продължава да управлява финансово българския Playboy) моментално попита какво се случва и защо. Изясни се, че кандидатките се отказват, защото в договорите не е споменато нищо за заплащане, за хонорар за участието.

Както веднага ми светна, гърците за пореден път искаха да минат метър. Тънко, както се казва. Според тях авторитетът на списанието беше достатъчен, за да служи като мотивация за участие в един подобен конкурс. Без хонорар за голите снимки. Просто така, за чест и слава. И затова не бяха предвидили в договорите нищо, свързано със заплащане.

За негова чест, Танос (съкратено от Танасис, занапред ще го наричам така) реагира светкавично. “Добре, обявете моля, че ще има хонорар за участие в конкурса от 500 лева”, леко притеснено каза той на английски, в характерния си невротичен стил. Мартин веднага го преведе на всички в типичния си, школувано императивен тон.

Това обаче не успя да върне повечето момичета, които бяха хукнали да си ходят. Някои от тях изглеждаха наистина впечатляващо. Но поне послужи като достатъчна причина за останалите да не ги последват.

И, да - сред тях, слава Богу, имаше доста перспективни модели, подходящи за страниците на списанието и за бъдещия ни конкурс. Именно на този кастинг се запознахме с блондинките Румяна и Александра, които впоследствие бяха сред най-добре представилите се плеймейтки. Тук беше и Яница от Габрово, момичето с късата коса и убийственото тяло, която се класира на трето място и спечели специална награда за най-добра фигура.

Подробности от този полу-комичен кастинг тук няма да разказвам. Не е интересно. Важната информация тук е, че той не успя да попълни необходимия брой от 12 финалистки. За мен подходящите участнички, които можеха да минат през ситото, бяха не повече от 8.

Танос обаче отсече – оттук взимаме само 6. Останалите ще ги търсим допълнително.

Казах му, че ще е глупаво да се откажем от някои подходящи кандидатки, само заради хипотетичната възможност, че може да открием и по-хубави. И че ако сега отхвърлим тези момичета, ще е трудно да ги мотивираме повторно да участват. Просто ги губим и това е.

Той обаче беше непреклонен. Не знам защо беше убеден, че хубавите момичета у нас се берат като портокали в гръцка градина – още повече, че току-що около дузина такива бяха напуснали демонстративно кастинга ни.

Решено бе Мартин Захариев да пусне допълнителни връзки и да осигури още 6 кандидатки до началото на снимките за предстоящата корица. А те бяха след броени дни.

Тогава все още бях доста неопитен – все пак бях главен редактор едва от няколко месеца, а и не се занимавах пряко с издирването на моделите за списанието. Още не осъзнавах в пълна степен каква е разликата между това да си имаш работа с достатъчно мотивирани за изяви в “Плейбой” момичета и с такива, които са там по силата на някакъв договор с модна агенция. Или само заради обещания хонорар. Или просто от скука и липса на по-полезни занимания.

По-късно многократно се сблъсках с това фундаментално различие. От една страна – жена, която може и да не е “10 по десетобалната система”, може дори да не е “осмица”, но иска да изяви в максимална степен красотата си. Научила се е да я представя по най-добрия начин, или се стреми да се научи, доколкото е възможно.

От друга страна – осмици, деветки и десетки по десетобалната, които смятат, че подаръкът от Бога и природата, наречен красота, е напълно достатъчен, за да се нареди животът им от само себе си.

Познавам доста въплъщения на понятието “кисела манекенка” и винаги съм недоумявал що за човек трябва да си, за да се прехласваш пред някаква геометрично правилна комбинация от черти, които не са подплатени от никакъв чар и маниери. Популярността на такива същества сред така наречения хайлайф е най-голямото доказателство, че нашият пол, господа, е пълен комплексари…

За съжаление, се сблъсках и с доста примери за трети тип жени – такива, които имат нереално високо самочувствие. Техният брой е относително малък, като имаме предвид и общоприетото схващане, че нежният пол е силно взискателен към външността си. Но когато се сблъскаш с такъв тип жена, наистина е доста трудно да запазиш джентълменския тон докрай.

Тя е способна да ти счупи телефона от звънене, да те затрупа с безумни свои снимки (които очевидно вижда с някакви различни, извънземни очи, щом като е единствената, която би могла да се хареса), да те атакува чрез твои приятели и приятелки. Готова е да седне на коленете ти, да те лъхне с ужасния си задушлив парфюм (например отвратителния Gucci Rush, и само не ми казвайте че при втората му версия се забелязвало известно подобрение), да говори на висок глас колко грозни са всички останали момичета, които някога са излизали в което и да било списание начело с “Плейбой”…

Но да не се отплесваме. За типовете женски характери ще продължа да пиша по-нататък. Тук исках само да обобщя как първият Playmate-кастинг премина при половинчат успех – поради лоша организация и византийско скъперничество. Това ни принуди да стискаме палци совалките на Мартин сред модните агенции да бъдат по-плодотворни, за да може втората шестица финалистки да е по-добра или поне да не отстъпва на първата – онази, която излъчихме в неуютната зала на НДК.

Много скоро стана ясно, че опасенията ми са били основателни. Да, трябваше да вземем поне 8 момичета от онзи кастинг, а не 6. Втората шестица, съставена от нещо като корпус за бързо реагиране на две модни агенции, не предизвикваше особен възторг. И то не защото момичетата не бяха хубави – повечето от тях бяха. Те просто не изглеждаха надъхани да стават звезди от “Плейбой”. С едно единствено изключение – Мадлен.

На нея ще трябва да посветя поне една глава от тази книга. Тя просто е една от най-забележителните жени, които познавам. Признавам си, че първоначалното ми мнение за бъдещата първа “Мис Плейбой” на България беше прибързано и дълбоко погрешно. Още се чувствам тъпо от този факт.

Мими, ти си истинска принцеса.