Моят живот в Плейбой

юни 13, 2008

Сензацията Камелия

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 4:19 am
Tags: , , ,

(откъс от книгата „МОЯТ ЖИВОТ В ПЛЕЙБОЙ“)

 

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти „Плейбой“ бе толкова коментиран в цялата страна – при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити-истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше  моето приятелство и съвместна работа с фотографа на „Пайнер студио“ Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, и че ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест – както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с „Пайнер студио“, Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, от една страна, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг – щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход – обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

- Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите, и че е голям отворко.

- Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

- Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

- И какво?

- Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

- Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

- Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от „Биг Брадър“. Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

- Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И че трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

- Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели – само те могат да наддават над този бюджет.

- Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно – свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

- Това е жалко. Мисля че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка – окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание – извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание – с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка – процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна, се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща – първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ – че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест – общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредното списание, към което ще има DVD с филм, заснет със широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и че по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата птичка.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки – президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев – пловдивският „Марица“ и „Пампорово“ в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки-играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището „златната рибка на поп-фолка“, което Камелия има от години.

 

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега – и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това обаче, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на един диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден – за окончателно оглеждане на всичките 16-страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата вече бе свършена и нямаше, така да се каже, връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

- Ще го подпишем, спокойно, само че искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, като разговаряхме с гърците тогава.

- В какъв смисъл?

- Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

- Цветине, ти не помниш ли че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума…

- Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.

- Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш че не помня какво се разбрахме, пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти – джентълменска дума, джентълменска дума… Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин обаче продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

- Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица – каза Цветин. Но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей някакви последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на арт-директора и го извиках при мен.

- Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината беше у мен – и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал – „това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?“ Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите…

- Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице – наставнически ми каза един от гърците тогава. И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха – тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

- Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

- Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин…

- Да не обсъждаме повече това – отсече тя с любимия ми леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах някакви угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и че не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение…

 

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар – търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото „минимални усилия и вложения, пък печалба – каквато дойде“.

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф – и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина – че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на „Плейбой“. За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък много други певици щяха да искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. „Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?“

По онова време, в „зрелия си период“ като Плейбой-редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.

юни 4, 2008

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 2

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:37 pm
Tags: , , , ,

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна?

(продължение)

………………

…Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате…

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

- Какво стана, момичета, приключихте ли?

- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим – не бях наясно коя точно от трите ми говори.

- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

- Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал…

- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те… Не мога да се оправям с тях, наистина.

- Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

- Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш – отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

 

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници – с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на „Биг Брадър“. Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

 

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на „Плейбой“. Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

- Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа – и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

- Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

- Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от „Биг Брадър“, за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата…

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

- Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

- Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките… От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим…

- Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на „Биг Брадър“. Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на „Плейбой“?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел „Амбасадор“. Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място – благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

 

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив…

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой – Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

 

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си „Феймъс“ от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата…

………………………………..

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 1

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:57 am
Tags: , ,

Къде сте, Вяра, Надежда, и ти, Любов народна? – част 1

Корицата с Еделвайс от края на ноември беше ослепително красива, както и цялата й фотосесия. За новогодишния си брой обаче се нуждаехме не от „нещо средно между Клаудия Шифър и Памела Андерсън, пък ако ще и да е рускиня с италиански паспорт“, а от някаква сензация, макар и не така визуално съвършена. Корица, която да докосне и развълнува по-широките народни маси. Наясно бях, че миналогодишният триумф с Камелия е невъзможно да се повтори. Нямахме и варианти със звезди като Маги Вълчанова, Маги Желязкова, Виолета Здравкова, Ан Джи или Лейди Би.

Затова пък имаше трети сезон на „Биг Брадър“. Към 10 декември 2006-а най-интересна за снимки беше пловдивчанката Лиляна. Тя обаче имаше шанс и да спечели шоуто, което автоматически намаляваше вероятността да се съгласи да се снима за „Плейбой“. Някак си е слабо вероятно да получиш 200 бона награда, след като си станал любимец на половин България, след което да се изкушиш и от още няколко хиляди лева, пък макар и от най-четеното мъжко списание в републиката. Друга пречка пред изявата на пловдивчанката при нас беше ветото, което можеше да наложи ревнивият й приятел Боби Ръгбиста. Казано накратко, не смятах шансовете Лиляна да се появи на януарската корица за особено високи, но бяхме длъжни да опитаме. А времето до влизането на броя в печатницата наближаваше. Машините в Пловдив трябваше да се завъртят на 17 декември. Предстоеше ми най-напрегнатата и нервна седмица, откак бях поел това списание.

Стана така, че Лиляна отпадна броени часове преди финала. Победителка стана една от тризначките – Любов, в епичен сблъсък с готвачката баба Вили. Така синеоката брюнетка се превърна в мишена номер едно от моя лов на coverstars. Надявах се и Боби Ръгбиста ми влезе в положението.

В първите дни след края на шоуто беше невъзможно да се направи среща нито с Лили, нито с някой от продуцентите на „Биг Брадър“. Бяха ангажирани с интервюта по тв канали и вестници, пътуваха насам-натам.

И изведнъж, някъде на 3-ия ден, от „СИА“ ми подхвърлят, че има вариант да снимаме не Лиляна, а тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо, че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг Брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета…

Трябваше да се решава светкавично. Но преди всичко – трябваше да се видя с тях трите.

Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си. Еми не е същото като с едноглава, ще знаете.

Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в „Биг Брадър“ обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.

По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.

Издателите нямаха никакво колебание, че трябва да ги снимаме. Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този – русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.

Щяхме да покажем „другата страна“ на ексцентричното благоевградско трио. Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.

Вече предвкусвах успеха на Коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фотосесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи…

В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.

- Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща „Мартинели“. Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне…

След половин час вече съм в „Мартинели“ на булевард „България“. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.

- Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант…

- Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата…

- Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов) им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено…

- Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!

- И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.

- Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят…

……………………….

(to be continued)

май 28, 2008

Еделвайс за недоволните

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:41 pm
Tags: , ,

 

Еделвайс за недоволните

 

Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.

Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

 

Този месец бяха запушени и устите на всички, които непрекъснато негодуваха, че за кориците си сме търсели повече сензации, отколкото красота и сексапил. „Толкова ли няма една красива жена, която да сложите? По улиците ходят много по-готини от тези, които снимате“. Това като го чуя, и направо ми става лошо. Неизменно отговарям – има хубави жени навсякъде, и то много, но и да ги сложим, ти няма да си купиш списанието заради тях. Ще си го купиш заради някоя сензация, даже и да не е толкова красива. А и още нещо – фотосесии за списания се правят не просто с хубави жени, а с хубави жени, КОИТО ИСКАТ ДА СЕ СНИМАТ. Малък, но съществен нюанс.

Същото важи и за конкурсите за красота или за Playmate. „Толкова ли няма хубави момичета по заведенията и улиците, че избраха точно тези?“. Ами избери ти бе, пич, хайде иди и избери, уговаряй ги да участват, викай ги на кастинг, мотивирай ги, изтръгвай ги от ръцете на ревнивите им богати гаджета и на консервативните им родители, опитай поне веднъж, преди да критикуваш!

Въобще, откакто попаднах в „Плейбой“, се наслушах на какво ли не мърморене и на какви ли не съвети. Особено досадно беше положението, докато още не се бяха появили конкурентни списания като Maxim, FHM и Max. До този момент на всички им се струваше фасулска работа да се прави издание като Playboy. Получавах какви ли не писма, в които ми се даваше акъл за това или за онова, или пък се правеха сравнения със западни списания, които някой любознателен читател попрегледал на бензиностанцията OMV, докато му зареждали колата.

В момента, в който Playboy се сдоби с реална конкуренция в България, се разбра, че май изобщо не е толкова зле направен. И че да поддържаш тиражи от над 30-40 хиляди се оказала не чак толкова лесна работа.

Стана така, че писмата и и-мейлите, в които ми се даваше акъл от компетентни читатели, рязко намаляха. Може би са открили някъде другаде онова, което са търсели. А може и да не са открили.

 

Въпросът беше, че през онзи декември 2006-а никой не можеше да гъкне относно жената на корицата на списанието. Но познайте дали продажбите с ослепителната Еделвайс бяха толкова добри, колкото с някоя не чак толкова хубава участничка в „Биг Брадър“, примерно?

Цялата ми редакторска кариера в „Плейбой“ мина под знака именно на това противоречие. Доколко естетическите критерии трябва да доминират над търговските и доколко – обратното? От една страна ми се искаше да демонстрираме добър вкус, да възпитаваме читателите си какво е хубаво да се харесва и какво – не. От друга страна, таблиците с тиражите и продажбите непрекъснато ме притискаха да търся някакви по-комерсиални решения.

Златното сечение беше да се търси някакъв баланс – на всеки 2 комерсиални корици – 1 или две „по-естетически“. Съдейки по стабилните тиражи на списанието през тези 3 години и половина, може и да сме го били намерили. А може и да не бяхме, важното е че го търсехме упорито.

май 27, 2008

„Разкажи за Лили Иванова…“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 2:42 am
Tags: , , ,

„Разкажи за Лили Иванова…“

 

„Разкажи за сесията на Лили Иванова“. „Как я убедихте да се снима?“. „Има ли много обработка на кадрите с фотошоп?“. „Беше ли капризна по време на снимките?“.

Какво по-голямо доказателство, че именно тя е най-голямата звезда и легендата на българския шоубизнес.

Моят живот се преплете с „Плейбой“ близо 2 години, след като Лили се бе снимала за първия му брой. Въпреки че нямах даже и далечен допир със събитията от началото на 2002-а, най-често задаваните ми въпроси от непознати хора бяха свързани именно с нейната легендарна фотосесия.

50-те хиляди бройки от онова априлско списание днес са потънали някъде по шкафове, грижливо пазени в колекциите на ценителите. Много от тях дори са забравили, че Лили Иванова не беше на корицата на този първи брой. Фотосесията й бе на вътрешните страници, а отпред беше сложена манекенката Юлияна Кънчева. Повечето хора днес обаче са убедени, че именно естрадната прима е украсявала онази историческа първа корица. Така е останало в масовото съзнание.

 

Впрочем, планът е бил именно такъв. Тогавашният издател Мартин Захариев и първият главен редактор Нойзи са били наясно какъв удар ще е една плейбойска корица именно с Лили.

Американците, с които е било задължително да се консултира абсолютно всеки детайл от старта на списанието в България, обаче налагат забрана. Аргументите им са свързани не толкова с възрастта на Лили (по онова време тя е на 62), колкото с „недостатъчно еротичния характер“ на фотосесията. Преведено на по-прост език – понеже певицата не е гола, а прикрита зад прозрачни материи.

Няколко години по-късно и американският Playboy щеше да отстъпи от това строго съблюдавано правило. И на неговата корица щяха да се появат звезди, които не присъстват с напълно голи сесии на вътрешните страници. Но за Лили Иванова изключение не е направено, сторило им се твърде голям риск за успешния старт на списанието. Какъв ти риск бе, братче… Все едно те да могат да снимат легенда като Тина Търнър, Шер или Уитни Хюстън в подобна сесия и да се откажат от корица с нея…

Без преувеличение може да се каже,че включването на Лили Иванова в съдържанието на първия тукашен „Плейбой“ е историческо постижение в развитието на съвременния български печат. Дори само това да беше заслугата на Мартин и Нойзи, имената им трябва да се споменават с респект от всички главни редактори на списания още дълги години наред.

Не зная доколко е била капризна Лили по време на снимките, но едно е сигурно и днес – Васил Къркеланов е любимият й фотограф. Той е един от хората, на които тя има пълно доверие. Ако капризна е синоним на взискателна и последователна в отстояването на желанията си – да, Лили Иванова е доста капризен човек.

 

Спомням си как стана моето задочно запознанство с нея. Беше през пролетта на 2003-а, някъде около рождения й ден 24 април. В тогавашното си списание „Тема“ бях написал кратка статия по този повод – нещо като неин портрет. Ден след излизането на списанието тя ми звъни на джиесема. Беше намерила номера ми чрез общ познат.

- Здравейте, вие ли сте Георги Неделчев? Лили Иванова ви се обажда.

- О, здравейте, радвам се да ви чуя.

- Исках специално да се запозная с вас, макар и по телефона, след като прочетох онова, което сте написали за мен в списанието. Текстът не е подписан, но разбрах че вие сте авторът. Рядко ми се случва напълно непознати за мен журналисти да напишат нещо така позитивно, без да търсят някакви облаги от мен или друга изгода. Поздравявам ви, Георги.

- Не ми беше трудно да напиша този текст, защото това са неща, които мисля открай време за вас.

- Това е моят номер, искам да го имате, и в случай, че искате да ме потърсите по някакъв повод, да го използвате.

- Благодаря ви, оценявам жеста.

- Аз също благодаря и ви желая приятен ден. Дочуване!

 

Не е имало повод да използвам номера, който Лили ми даде. А и сигурно оттогава си го е сменила многократно.

След този разговор се е случвало още няколко пъти някой да ми споделя изненадата си, че е споменат с добро от журналист, когото не познава лично. Ето в такава медийна среда живеем, драги читатели.

май 23, 2008

„Сега с тебе ли трябва да спя?“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:34 am
Tags: , , ,

“И така, сега с тебе ли трябва да спя?”

За корицата на януарския брой на 2004-а Мартин Захариев беше уговорил една певица, която тъкмо беше започнала своя път към голямата слава. Може да се каже, че моментът беше идеален за нея да се появи в “Плейбой” и да накара всички да я коментират. А и имаше какво да покаже – това си личеше от километри.
Широката публика все още не я познаваше много добре, въпреки че покрай една нейна песен-закачка с Мишо Шамара и неговото протеже 100 кила името й се споменаваше все повече и повече из българския интернет. Лейди Би.
Сигурен бях, че броят с нея ще има голям успех. Рап и соул-певица с пищен бюст, скандално поведение и склонност да флиртува с най-именитите тъмнокожи баскетболисти, играещи у нас – какво повече може да иска един главен редактор на “Плейбой”?
Онова, което все още не знаех за Бойка Щерева (както всъщност е истинското име на лейдито), беше каква голяма и безподобна шматка е тя. Винаги леко разсеяна, леко неориентирана, изненадана от нещо. Жена без капчица предвзетост, излишно самочувствие или пък нахалство, така характерно за повечето новоизгрели звезди от нашия шоубизнес.
И така, фотосесията й вече е заснета. Естествено – в ар енд би клуб – култовия по онова време Wild Wild West в безистена срещу Съдебната палата. Лейди Би идва в редакцията ни на 6-ия етаж на НДК, за да одобри селектираните снимки и да направим интервюто с нея. Момичето, което нахълтва в офиса, няма нищо общо с арогантно-сексапилната тигрица, която Къркеланов е увековечил току-що. Срещу мене е една по-скоро невзрачна пазарджишка девойка, невисока, с прикрити форми, облечена семпло. Оказва се, че Лейди Би изобщо не се изживява като звезда, и даже няма и бегла представа колко много ще се промени животът й след като цъфне на плейбойската корица.
Разглеждаме снимките, които Олег е подредил върху страниците. “Страхотни са тези лещи тип зебра, нали? Те бяха лично моя идея!”, въодушевява се Бойка, която по-късно в статията ми ще бъде прекръстена на Play-Бойка.
Говорим си и за предстоящия й нов албум. Мимоходом й помагам да флиртува с баскетболиста-звезда Прийст Лодърдейл, който й пише смс-и. Този въпросният беше някъде към 220 см висок, интересно какво ли е представлявал сексът между тях… Но да не се отплесваме.
“Кара ме да ходя у тях. Да съм вземела едно такси и да отида. Дай съвет какво да му отговоря”.
Хайде, станах и съветник на рап-певица. “Ами кажи му да дойде да те вземе. Или да прати кола за тебе. Не може една дама да се придвижва сама в това време. А и нали негова е инициативата да се виждате”.
– Добре, така ще му отговоря – съгласява се Лейди Би. Лодърдейл така и не праща никаква кола да я вземе. Явно срещата им се отлага.
Събрал съм цялата информация, която ми е нужна, за да напиша статията за нея. Вече е късно, останали сме сами в офиса.
– Хайде, сега отиваме на вечеря. В движение ще решим точно къде.
– ОК. Ако искаш да отидем в “Уго” до площад “Славейков”. Харесват ми салатите им – предлага ми тя.
– Добре, ще кажем на таксито да ни закара там.
Отиваме в “Уго”. Вечеряме. Лейди Би яде само една голяма салата. Пием червено вино и си говорим за какво ли не. Идилия.
Вече е след полунощ, викам такси по телефона. Излизаме пред “Уго” в мразовитата нощ, тя си слага ръкавиците, леко зъзнейки.
“И така, сега с тебе ли трябва да спя?”, поглежда ме Play-Бойка с усмивка, в която се четат едновременно неудобство, лек страх, закачливост и ирония. В същата секунда разбирам, че иронията е най-малката съставна част от всичко. Ако веднага бях отговорил “Да, разбира се”, таксито трябваше да поеме към блока срещу хотел “Плиска”, а не към квартал “Надежда”.
– Абе ти добре ли си? Що за въпрос. Качвай се бързо.
– Ами така ми бяха казали – че за да се появиш в Playboy, трябва да спиш поне с един човек. Дотук никой друг от вас не е искал нищо, затова предположих че трябва да си ти човекът.
– Хаха… Не ме карай сега да се ядосвам че не ти предложих…
В таксито продължаваме с шегите и закачките. Оставям я пред блока й, който е буквално на края на света. В този момент изпитвам някакво умиление към нея. Лейди Би е уникална певица и жена с чар и сексапил, а в списанието ще изглежда направо като недостижима рап-богиня. Но истината е, че тя е едно съвсем обикновено момиче от Пазарджик, което в София живее в неприветлив блок в квартал “Надежда”…
На слизане тя още не може да повярва че всичко, й се е разминало без да трябва да спи с някого. Разделяме се с уговорката, че ще излезем пак при първа възможност.
Виждаме се месец по-късно, на едно Playboy-парти в “Ескейп”. По онова време този тип купони бяха традиция два пъти в месеца. Събираха се доста корици и модели на списанието – най-често на двойната маса вляво от стълбите.
Лейди Би е по-секси отвсякога. Успехът на януарския брой с нея видимо е закрепил самочувствието й. От кръста нагоре носи само нещо като бюстие, което всъщност не е нищо повече от сутиен. Огромният естествен бюст се допира в мене, когато се прегръщаме и целуваме за здрасти.
– Ето, сега вече е дошъл моментът да спиш с мен. Трябва да платиш цената на славата – казвам саркастично аз.
Тя прихва да се смее. Лейдито има невероятно позитивно излъчване и непринудени маниери.
– Виж какво… не ме е страх от теб. Ясно ли ти е?
Предполагам, че това можеше да се тълкува и като приемане на офертата. Аз обаче бях твърде зает да обръщам внимание на още няколко корици от списанието, за които ще разкажа тепърва…

Play-Бойка

Скандалната рапърка Лейди Би е луда глава от малка. Не е заклета лесбийка, както я подозирахме, а просто едно мило момиче, което обича шоуто и забавленията. И да не забравяме, заплеснати по външността й: пее ужасно добре

(статия от Playboy #22, януари 2004)

Лейди Би, или Бойка Щерева, както пише в паспорта й, винаги е била Play-Бойка – много преди да докаже чрез страниците на това списание, че е една от най-разкрепостените звезди на българския шоубизнес. Така й викат още от малка – защото е свръхемоционална и импулсивна натура, способна винаги с нещо да те изненада. С две думи – луда глава.
Вълнуващата изява на най-известната ни рап-изпълнителка в Playboy е достоен завършек на много силна година за нея. Новият албум на Лейди Би – Da Bit4 (в каталога на “Рива Саунд”) е сред най-продаваните заглавия на родната черна музика за сезона. По същото време се разрази и истинска истерия около новото й парче “По-здрав за 100 кила”. Контра-закачката на Бойка и нейната приятелка Ан Джи с един от раперите в антуража на Мишо Шамара не е публикувана в диска. Скандалният хит се разпространява само в Интернет и е сред най-търсените рап-файлове през последния месец.

“100 кила ракия давам
само да не те притежавам.
Що не си го ръгнеш отзад, а,
да ти стане рахат…”

“Изненадана съм от успеха на това парче, което записахме съвсем между другото –в отговор на едни закачки на Г-н 100 кила с нас в неговия мултимедиен диск. Оказа се, че хората много се кефят точно на такива неща…”, разсъждава шармантната Лейди Би, редовно подновявайки гланца върху устните си. Както става ясно, въпросният грим е нещо като задължителен отличителен белег за всяка уважаваща себе си sister, или хип-хоп дама, ако предпочитате. Други подобни белези са смъкнатите панталони, едва подаващото се изпод тях фино бельо, очила и кърпа на главата, както и много, много накити.
Вмъквам коментар, че в албума й има и други скандални парчета, които биха предизвикали стрес у всяка родителска среща. “Не мисля, че съм по-брутална от повечето наши или световни рапъри. Но може би съм първата певица у нас, която е поела по пътя на непукизма и пълното разкрепостяване”, обяснява Бойка.

“Откачила за купон съм,
искаш ли ме не насън”
(Любовница на гангстера)

Не си ли прекалено стряскаща за мъжете? Не мислиш ли, че с подобна предизвикателност ги дистанцираш от себе си, я питам, оставайки все така респектиран от феноменалния й глас и брилянтната техника на рапиране.
“Някои мъже наистина се притесняват, но за щастие има и такива, които лесно влизат в този тон. И аз им се кефя”, отговаря ми тя. И в добавка сервира любимата си сентенция: “Животът е сладолед и аз обичам да го ближа – защото ако не го ближа, той просто ще се разтопи и разкапе в ръцете ми”.

“Хиляди момчета пак заби,
що ме не извика в секс игри
(с Бербатов), Ан Джи”
(Не сме в час)

А в цялата тази история с лесбийската връзка между тебе и Ан Джи (една крехка и симпатична блондинка, която някога се подвизаваше заедно със Слави Трифонов в “Хъшове”), какъв е процентът на истината и какъв – на шоу-измислицата?
“Просто с нея сме много добри приятелки, аз много често буквално ревнувам от нейното гадже. Ан Джи винаги ми дава добри съвети – често пъти за неща, които тя самата не смее да направи със себе си. Например – да си направя пиърсинг на някоя част от тялото…
Често пъти ми е много по-приятно да излизам с жени, отколкото с мъже. Но трябва да са на моя акъл – провокативни, да умеят да се забавляват. Ако понякога се случи така, че в края на вечерта да си легна с някоя от тях, не го приемам като някакво светотатство. Но не съм заклета лесбийка, ако това ме питаш”.
И слава Богу, казвам си наум.

“Купона е на осем,
зяпаш задника ми вносен”
(Lady B е кучка)

С парчета като това сигурно си любимата изпълнителка на всяка българска стриптийзьорка или компаньонка, не спирам с Playboy-сарказма си аз. “Да, може би е така наистина, говорила съм си със стриптийзьорки, които много ми се кефят. Моите песни им помагат да преодолеят част от притесненията си спрямо всички онези мъже, които ги зяпат”.

“Ей копеле, откажи се
ей копеле, отиди си
кво като ме боли
майната ти”
(Майната ти)

Това е най-хубавата ти и може би най-искрена песен. Случвало ли ти се е да си паднеш по някого, който да ти разбие сърцето – тоест, да си намериш майстора?
“Случи ми се веднъж, да. Направо бях като болна. Сега обаче вече не се давам. Нали знаеш как става, като те завърти работата – ентусиазмът ти позволява да се крепиш емоционално и да не рухваш психически”.

В този стадий от разговора ни вече нямам никакви колебания – в пълен контраст със скандалния си имидж, Лейди Би е едно трогателно мило и чувствително момиче, което има неутолима нужда от две неща в живота си – музика и любов. Останалото е просто шоубизнес, в който нашата Play-Бойка се справя все по-добре и по-добрe.

май 17, 2008

Пляс-пляс, „Елените“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 6:44 am
Tags: , , , , , , ,

Пляс-пляс, „Елените“

 

„Браво, много добре позирате. Точно така, прегърни я. Играй си с косата й. Добреее… Гледайте се предизвикателно. С възхищение. Такааааа. Сега малко и към камерата. Ръцете да не ги виждам вдървени и в неясна позиция. По-интимно, момичета, по-интимно… Много добре. Абе Жоро, тези наште девойки сякаш са любовници, толкова освободено позират…“

- А ти откъде знаеш че не са, бе, Василе!

- Хаха, не бих се учудил…

Нито пък аз.

Снимките в курорта „Елените“ вървяха много добре – като изключим наплива от англичани, които ни откриваха даже и на най-отделечените плажове. Хем зяпаха като невидели, с увиснали ченета, хем после се оплакваха на управата на хотелите си, че се нарушавал моралът и че трябвало да получат компенсация за това – някаква отбивка в цената, например.

Още когато пристигнахме се почудих как така иначе гостоприемните ни домакини ще успеят да се справят с този проблем. В хотел Royal Park и околностите му имаше прекрасни места за снимки, но навсякъде гъмжеше от курортисти!

Някои от тях стигнаха във фантазиите си дотам да решат, че в „Елените“ се снима някаква порнографска продукция. Нищо че нито Къркеланов, нито асистентите му (с изключение на секссимвола Ванката) и редакторите на списанието приличахме на актьори от този бранш. Но може да са си мислели, че снимаме строго определен жанр – лесбо-еротика, в която ролята на мъжете се свежда до поднасянето на чаша кафе и нищо повече.

Стигна се даже до публикации в британския печат – „Българи снимат порно под носа на почиващи англичани!“. И прочие в този стил.

Наложи се, като се прибрахме в София, да пиша и разпространявам прес-релийз, с който да давам обяснения и да спасявам репутацията на „Елените“ сред британската пуританска общност.

Ето какво публикува един от най-големите български уеб-портали – Netinfo – на 15 юни 2006-а:

 

От редакцията на „Плейбой България“:

Не се занимаваме с порнография

 

Редакцията реагира на публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в курорта „Елените“

 

Редакцията на „Плейбой България“ реагира късно вечерта в сряда с обяснение във връзка с някои публикации в британския и българския печат за фотосесии на списанието в хотел „Роял парк“ в курорта „Елените“.

„Плейбой България“ не е бил ангажиран и никога няма да бъде ангажиран с каквито и да било снимки и сесии с порнографско и експлицитно еротично съдържание, се казва в писмо до медиите, подписано от главния редактор Георги Неделчев.

Подчертава се, че „всякакви интерпретации на отделни курортисти и туроператори, касаещи работата и екипа на списанието, си остават изцяло субективни или плод на някакви меркантилни странични интереси“.

Георги Неделчев обяснява, че присъствието на екипа на „Плейбой“ и 12-е финалистки от конкурса „Playmate България 2006″ в курорта „Елените“ е било свързано с реализирането на кадри за корицата на предстоящия юлски брой, както и със заснемането на фотосесии, представящи кандидатките за третата поредна титла Мис Плейбой.

„Резултатът от едноседмичната ни работа в курорта ще може да бъде видян след 24 юни, когато брой 52 ще бъде на пазара. Смятаме, че всякакви спекулации и псевдосензационни обобщения по темата „Плейбой България“ и неговия екип са напълно неоснователни и излишни“, пишат от редакцията и напомнят, че според тях българският „Плейбой“ е най-популяното и четено месечно списание в страната.

По аудитория, обществен авторитет и рекламни постъпления списанието далеч изпреварвало много други издания, чиито имена са смятани за по-популярни и престижни в държави като Великобритания или други страни.

„Ако някои граждани на кралството, където „Плейбой“ няма свое собствено издание, живеят с предразсъдъци и погрешни представи спрямо една от най-добре познатите и уважавани издателски и лайфстайл марки в света, това си остава изцяло за тяхна сметка.

Също така за сметка на техните автори остават всички журналистически интерпретации със съмнителна стойност и непроверена достоверност, зад които прозират нечистоплътни търговски или други интереси. Спрямо тях ние не бихме могли да реагираме другояче, освен със снизхождение и съчувствие“, пише Георги Неделчев.

 

Ми ще пиша, къде ще ходя. Слава Богу, след този прес-релийз страстите се уталожиха, а за протестиращите англичани останаха само един куп незабравими спомени и гледки от ранното лято на 2006-а.

 

В „Роял парк“ две от потенциалните фаворитки – Николета и Мина – бяха настанени заедно в стая. Реших, че е добре да са съквартирантки, защото и двете бяха от Пловдив и бързо щяха да намерят общ език. Което и стана. Тяхната красота и чар обаче, съчетана с леката дистанция, която поддържаха от останалите момичета, бързо стана повод за интриги. Веднъж докато вечеряхме Даниела Арнаут (същата, която 2 години по-късно гръмна с аферата „Бербатов“ и за която вече писах) дори директно обяви, че според нея Мина и Николета са фаворизирани от екипа на списанието. Основният й аргумент беше, че се държали надменно и не купонясвали с останалите момичета.

- Бейби, подозренията ти са абсолютно неоснователни. Тяхна си работа дали ще купонясват с тебе или не, и дали ще ти казват добър ден. Проявяваш излишна мнителност в момента.

- Добре бе Жоро, мое право си е да мисля каквото си искам.

- Да, скъпа. Мисли каквото си искаш. Подозренията ти донякъде имат логика, защото тези мацки наистина са много готини. Но кой ще победи – това ще се разбере чак след конкурса. Сама разбираш, че не може да има 12 победителки. Искаш ли да ти донеса още бяло вино от бара?

 

С Николета също имаше драма, в една от другите вечери. Докато й правел прическата за сесията през деня, фризьорът Данчо Петров-Майната я нахокал, че не си поддържа косата както трябва. Казал й, че я е съсипала с някакви евтини шампоани. Което сигурно е било точно така, но въпросът беше, че по-късно Николета се разстроила не на шега.

Аз съм в един от баровете на „Елените“ – единственият, в който можеш да пиеш марков алкохол, срещу заплащане. Навсякъде другаде се пие безплатно, но само българско производство. Та наливам се аз с „Гинес“ и гледам някакъв мач в английска компания, когато изведнъж Мина ми звъни по телефона.

- Жоро, добре е да дойдеш в нашата стая.

- Защо бе,бейби?

- Ами ще видиш. Николета цяла вечер плаче, много е разстроена. Данчо й наговорил някакви неща докато й правил косата днес…

- Ок, идвам.

Преди това минавам през стаята на стилиста.

- Майна, разбрах, че се е разстроило момичето. Вече му се извиних. Извинявам ти се и на тебе. Не съобразих, че това може до такава степен да я засегне.

- Данчо, разбирам те, че си го казал от загриженост към нея. А и тя наистина изглежда като разглезена принцеса, задоволена от всичко и лекомислена. Всъщност, не е от чак толкова богато семейство, колкото изглежда. Съвсем обикновено момиче е.

- Осъзнах го това, майна. Сега плаче, защото се чувства непълноценна спрямо останалите. Ще й се извиня още веднъж.

Качвам се горе при Николета. Захлупила се на леглото си и реве. Каквото и да й кажа в тази ситуация, едва ли ще помогне много. Но все пак появата ми в стаята я кара да се мобилизира и да спре с хлипането.

Мина седи на стола до нея и ме гледа лошо.

По-късно двете пловдивчанки неминуемо щяха да развалят добрите си отношения. И нямаше как да бъде другояче – титлата беше само една, а и двете имаха достатъчно качества, за да я спечелят. Също така и двете имаха достатъчно роднини, познати и доброжелатели, които да ги противопоставят завинаги оттук нататък.

 

Но да се върнем към хотел „Роял парк“ на Елените и към нашето роялско съжителство и трудово ежедневие с 12-те плеймейтки от 2006-а.

Тази Даниела Арнаут наистина е голям образ. Като я опознаеш по-отблизо, виждаш че е много симпатичен, „народен“ човек, със силно развито чувство за самоирония. Обаче на първо четене изглежда някак си недружелюбна, сприхава и крива. Има ясно изразени лидерски и организаторски качества. Но същевременно е момиче, което не е много наясно какво точно иска от себе си и от света наоколо. Модел, танцьорка, промо-гърла, звезда от клип на Устата и Софи Маринова, дизайнер, стилист… Даниела е всичко това едновременно…

………….

май 9, 2008

В новия офис с Галя Литова и Еделвайс

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 5:55 am
Tags: , , ,

В новия офис с Галя Литова и Еделвайс

…….

В същия нов офис в квартал “Изток” се сблъсках с явлението Галя Литова. Тя щеше да се появи на корицата на ноемврийския “Плейбой”.
Преди да се стигне до това решение, имаше колебания, дискусии и, съвсем в тон с новия климат в издателството – съгласуване с ръководството.
Вариантите за ноемврийска корица бяха няколко. По принцип, за всеки месец имах по 3-4 опции, които поставях за обсъждане с колегите.
Последната дума винаги е на издателите. Преценката им обикновено се базира на външни впечатления, гледайки снимки, които аз им показвам, плюс кратък анализ на търговския потенциал, който всеки от вариантите за корица притежава.
В крайна сметка за този месец трябваше да се избира между две финални кандидатури – участничката в “Сървайвър” Марго – амбициозна чалга-певица, получила силиконови цици като награда от предаването “Горещо”, и Галя Литова, която народът помнеше от участието й във “ВИП Брадър” същата пролет. През лятото манекенката беше нашумяла и покрай едно клипче в Интернет, което само за 2 месеца беше свалено на няколкостотин хиляди компютъра и гледано безброй пъти.
Плюсовете на Маргото бяха два основни. По-точно две – лява и дясна. Добре оформени и щедро показани дори в самото приключенско риалити. На гърците обаче фолк-певицата се стори прекалено закръглена и непредставителна. Прецениха, че корицата с нея няма да има комерсиален успех, колкото и популярно шоу да беше “Сървайвър” по онова време.
Аз не желаех да влизам в спор с тях, макар и от други съображения. Моята логика беше, че най-интересното в Маргото наистина са циците й, а тя вече ги беше показала в праймтайма на националната телевизия. Тоест, читателят на “Плейбой” нямаше да види нищо ново. А и в самото й поведение имаше твърде много ексхибиционизъм и амбиция да стане известна на всяка цена. Не ми се искаше списанието да изглежда просто като част от нейната схема по пътя към голямата слава. С две думи, Маргото за мен щеше да бъде комерсиален, но твърде очевиден избор. С него нямаше да впечатлим никого.
Затова и нямах нищо против, че гърците предпочетоха Галя Литова. Дългокрака, с изтънчена визия, освен това и най-одумваната българска манекенка на 2006-а. Имаше какво да покаже, а и какво да се разказва около нея.
Поведението на Литова в нашите кратки няколко срещи беше на ръба между нормалното и налудничавото. Първия път ми се стори напълно уравновесена, делова и сериозна. При следващата си поява в офиса ни обаче Галя се държа странно, съвсем в стила на едно свое участие в студиото на Нова телевизия при Ники Кънчев, което беше напуснала преждевременно – с извинението, че отива до тоалетната. Когато се видяхме за трети път, вече нищо не беше в състояние да ме учуди.
Къркеланов се беше изтормозил доста, докато заснеме фотосесията с нея. Крайният резултат не бе особено вдъхновяващ. Беше се получило нещо като фешън-сесия с елементи на еротика. Еротизмът обаче беше по-скоро случаен, отколкото търсен като ефект.
Донякъде имаше логика в това. Литова е свикнала да позира като модел, да показва дрехите, да излъчва повече финес и отчужденост, отколкото сексапил и провокативност. Ако за ноемврийската си корица търсехме една по-нестандартна, нетипично плейбойска фотосесия, може да се каже, че го бяхме постигнали. Не бях съвсем сигурен, че гърците ще останат доволни от търговския резултат, но в крайна сметка изборът “Галя вместо Марго” беше преди всичко техен.
Самата Литова очевидно беше наясно, че не е породила особен възторг у никого с фотосесията си. Спомням си, че даже не можеше да повярва, че ще си получи хонорара от списанието без никакви увъртания. До последния момент си мислеше, че нещо ще я изпързаляме, като компенсация за неохотно свършената от нея работа.

За мое и на мениджърите от горния етаж успокоение, следващия месец декември щяхме да имаме ослепителна, типично плейбойска корица. Бях уговорил за нея Еделвайс – рускиня, женена за българин в Италия, където от няколко години е един от най-популярните и харесвани секссимволи.
С мъжа й – фотографа Алекс Ломски – се запознах по Интернет. Той публикуваше снимки в няколко български сайта за фотография. Повечето кадри бяха с Еделвайс. Тя изглеждаше толкова впечатляващо, че повечето му колеги се усъмняваха в автентичността на снимките. На българина, особено ако е от фотографската гилдия, това му дай – да завижда и да се съмнява. А също така и да критикува. Критиките му са много компетентни, но това е само до момента, в който не го накараш сам да свърши онова, за което е упреквал другиго. Тогава изведнъж се оказва, че не го бива чак толкова много.
Та домораслите и нереализирани фотографи и фотографчета в интернет-форумете нападаха Алекс непрекъснато – че е шарлатанин, че краде снимките на Еделвайс от западни списания и ги слага по родните сайтове за да трупа евтина популярност. Аз бях сред малцината, които още от самото начало му повярваха и го поздравиха за амбициите да се развива като фотограф. Така постепенно се сближихме с Алекс и много скоро стигнахме до идеята да снимаме жена му за българския “Плейбой”.
За нейна чест, тя се съгласи, въпреки че тукашните хонорари са неизмеримо по-малки от италианските. Алекс пък от своя страна прие нашето условие Къркеланов, а не той да бъде автор на фотосесията. И двамата действаха от сантимент към България – страната, в която се бяха запознали, а и най-вече за престиж.
– Жоро, ние от този хонорар няма да забогатеем, но Playboy си е марка навсякъде по света. В Италия, където и да покажем корицата на това списание, ще си носи съответния ефект.
– Така е, Алекс. Радвам се, че си даваш сметка за това. Ех, защо всички не бяха толкова разбрани като вас…
Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.
Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

…..

април 21, 2008

Държавата на мърморковците – редакционно интро от септември 2006

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 3:22 am
Tags: , , , ,

Държавата на мърморковците

 

(Редакционно интро от Playboy #54, септември 2006)

 

Държавата на мърморковците. Ето това сме ние. Мър-мър-мър-мър-мър, мрън-мрън-мрън-мрън, за всяко нещо, по всеки повод. Понякога доста се нервирам като се сетя какъв народ сме.

Първо защо имало толкова дупки по улиците. Сега пък – защо улиците били в ремонт, не можело така. Важното е да се мърмори.

Бойко Борисов не бил добър кмет, само популизъм било това неговото. Сега пък, при възможността да се кандидатира за президент – абе как така ще изостави София, не може да дезертира от кметския стол, сакън! Няма угодия. Но защо ли не се учудваме.

Кефим се на новата магистрала до Стара Загора. Ама беше голям вой срещу нея, нали – как така, защо така, далавера била. Какво ме интересува мене лично далавера ли е или не е далавера, ако един ден ще мога по такъв път да стигна до Бургас? Защо трябва да ме е грижа какво е коствало това на държавата? Нея грижа ли я е колко човека загинаха по пътя от Чирпан до морето през последните години?

Дори и да предположим най-лошия вариант, който така и не беше доказан – че някой има далавера в тази работа – от всичко това не печелим ли и ние? По-щастливи ли ще сме да нямаше магистрала и да нямаше никакви съмнения около нея, а? Според мен не. Но според някои вечни нещастници – може би.

Сякаш ако бъдат спестени някакви пари в прословутата държавна хазна, нечия блага и справедлива ръка може би ще ги разпредели най-почтено измежду всички нас? Ха ха ха. Впрочем, радвам се че и Милен Цветков мисли като мене по този въпрос. Но и той като мене е принуден да търпи един куп мърморковци къде ли не.

Примери като тези с улиците и магистралите мога да давам безброй, но сега не искам да се нервирам повече. Извинявам се за отклонението от приятната тема, наречена Playboy номер 54.

В този брой гъмжи от фотосесии и красиви момичета – не съм броил снимките, но сигурно сме поставили нов рекорд. Вместо една, имаме две Мис Септември – Яна и Диана. Отделно имаме сесия с три секси танцьорки от балет „Динамик“. За звездата от корицата Маги Желязкова няма смисъл да говоря – просто трябва незабавно да се види онова, което чакахме още откакто съществуваме като списание. Не е за изпускане и специалната нова сесия на Жасмина от „Сделка или не“…

Понякога животът може да е и доста хубав, нали?

март 24, 2008

5 дни на „Русалка“, с 12 подобни – откъс от книгата „Моят живот в Плейбой“

Filed under: Uncategorized — Георги Неделчев @ 5:55 pm
Tags: , , , , ,

6.jpg  5.jpg 4.jpg 1.jpg  2.jpg 3.jpg

С деца на море

Е, не са деца де. За моделите в списание „Плейбой“ си има долна възрастова граница от 18 години. Но това не значи, че на моменти в „Русалка“ не се чувствах като чичо Манчо, героя на Парцалев от класическата българска комедия.

След като откъса от официалния репортаж за този Playmate-camp, сега малко задкулисна информация и спомени.

Това беше нещо средно между командировка, пионерски лагер, студентска бригада и лятна ваканция. На моменти имах чувството, че снимаме не фотосесии за списание, а някаква поредица от филмчета тип „Скрита камера“. Забавните и куриозни ситуации с 12-те плеймейтки се нижеха една след друга. В поддържащите роли се изявяваха хора от персонала на курорта, случайно срещнати знаменитости като Ники Кънчев или просто обикновени летовници от страната и чужбина.

За тези момичета аз и колегите ми от списанието (общо петима журналисти и още толкова фотографи, асистенти и прочие екип) в продължение на пет дни бяхме едновременно учители, възпитатели, началници, колеги, братя, бащи и любовници.

Отначало ми се струваше, че ще се справим много лесно, но на втория ден разбрах, че събирането на 12 жени накуп за повече от едно денонощие е изпълнено с рискове и напрежение начинание с неизвестен край.

Още първата вечер разбираме, че имаме проблем – невинните жабчета, които подскачат между бунгалата в „Русалка“. Оказва се, че една от блондинките има фобия от тези земноводни. Та представете си ситуация, в която аз съм на единия край на курорта, а тя на другия. Звъни ми по телефона. Отначало не се чува нищо друго, освен хълцане.

- Жоро, къде си?

- Ами в ресторанта съм, а ти къде си, секси?

- Аз… съм пред бунгалото си… не мога да се прибера вътре… На пътеката точно срещу мен има една жаба! Стои и ме гледа!

- Опитай се да я заобиколиш или прескочиш.

- Как така ще я прескачам! Не мога и да я заобикалям – по другите пътеки също може да има! Моля те ела да ме заведеш до стаята ми!

- ОК, само се успокой. Сега идвам.

Няколко минути по-късно блондинката вече е спокойна – жабката е заобиколена и пътят към бунгалото е извървян благополучно.

- Ще дойдеш ли при нас като се преоблечеш? Ние ще сме в барчето, ще слушаме музика и ще се черпим.

- Жоро, страх ме е да изляза пак оттук. Ако някой дойде да ме вземе и придружи – ще дойда…

- Добре, не се притеснявай. Само се обади когато си готова.

Връщам се в бара до ресторанта, където се оформят леки спорове каква точно музика да се слуша. Повечето девойки настояват за поп-фолк, но има и такива, които категорично бойкотират този стил. След кратка совалка от преговори е сключено примирие и веселбата започва. Момичетата все още се опознават, не са се разделили на групички и лагери. Единственото разделение е по бунгала, тъй като са настанени по двойки в тях. Пристига дори и блондинката, която мрази жаби. Излязла е с придружител.

Къркеланов разпределя фотосесиите за следващия ден. Една от девойките трябва да стане рано, около 5 часа, за да я гримират и фризират и да започне да позира най-късно в 8 на плажа.

Доброволката е Деси от Габрово, с която аз тепърва ще изживявам любовен романс, но все още не знам това.

На другата сутрин се събуждам малко преди 9. Минавам набързо през мястото за закуска и се спускам към плажа. Екипът на Васил вече работи по сесията на Десисислава. Гледката наистина е красива – пясъкът, скалите, заливът и атлетичното тяло на Деси, около което се суетят стилистката и асистентите на фотографа. Докато Къркеланов щрака с огромния си апарат, постепенно започват да прииждат и други момичета – гримирани, фризирани, нагласени. Повечето изглеждат щастливи от външния вид, в който са приведени. Това щастие, разбира се, е съчетано с типично женското подозрение и ревност, че може би някоя друга все пак изглежда по-добре.

Времето е чудесно, за разлика от цялата останала България, където вали и трещи. Обстановката на плажа е направо холивудска. Снимачният ден е перфектен като в песен на Лу Рийд. Наближава кулминационният момент – колективната снимка на 12-те девойки за корицата. Напрежението не е малко, защото Васил ще разполага само с около половин час за това, точно преди залез слънце. Резервен шанс няма да има, тъй като е невъзможно да се отдели втори ден, в който да бъдат гримирани и фризирани цяла дузина жени една след друга. А и не се знае дали ще имаме такъв късмет с времето – може и да завали. Така че ако сега не се получи достатъчно хубав кадър, просто изгаряме.

Юнското слънце е слабо и към 19 часа вече е доста хладно. Кратките индивидуални сесии са приключили. Сега всички момичета трябва да позират за корицата и плаката. Събличат се безстрашно и започва голямото подреждане и чупене на стойки. Няма по-добро фотографско осветление от слънцето при залез. Въпросът е, че то ще се скрие зад скалата след броени минути.

Васил щрака като луд, с два фотоапарата, за всеки случай. Единият е дигитален, а другият – с широкоформатен филм-плака. Снимам и аз с моето пентаксче, за да видя как горе-долу ще изглежда корицата.

Композицията от женски тела е окей, въпросът е дали ще уцелим кадър, в който всичките им физиономии да са достатъчно хубави – без нито една да е мигнала, погледнала накриво или Бог знае какво. Дано да не се налага да взимаме някоя глава от друг кадър и да я пришиваме към тялото, както направи Андрей с фотошопа миналата година.

Приемаме, че корицата е готова. Остава да се заснеме плакатът. Слънцето вече е зад скалите. Асистентите на Васил подреждат и импулсно осветление, с което да компенсират липсата на директна светлина.

Момичетата вече зъзнат, но няма как. Подреждаме ги в редица една до друга. Идеята е всяка да е в различна и непринудена поза, за да не са като аптекарски шишета. Да накараш трепереща от студ девойка да заеме секси стойка и да се усмихва – който си мисли че е лесно, нека да пробва.

Представям си каква гледка сме от горе от скалите. 12 чисто голи девойки, нагазили до глезените в студената вода, и държащи се взаимно я за циците, я за дупетата, я просто за ръце. Срещу тях – екип от десетина човека, повечето мъже и добре облечени, които дават наставления, държат осветителни тела и светлоотразители, и снимат с фотоапарати.

Последните кадри малко преди плажът да потъне в сумрак, са колективни – голите момичета плюс облечения екип. Аз съм с фланелка, ознаменуваща историческата победа на „Ливърпул“ над „Милан“ в Истанбул месец по-рано, и ухилен до уши. Щом кадрите за корицата и плаката са готови, нататък вече ще е по-лесно.

По-лесно друг път. Следващите три дни не са толкова слънчеви и топли и намирането на подходяща локация за всяка сесия се оказва сложна работа. А на нас ни трябват цели 12 големи пикториъла, които не бива да си приличат един с друг. Благодарение на желязната организация в екипа на Васил обаче, всичко върви по график.

На третото вечерно парти в бара на „Русалка“ настроението е видимо приповдигнато, защото снимките напредват успешно. Напрежение има само у онези момичета, които все още не са заснели големите си фотосесии. Вече започвам да свиквам с тази особена ревност и несигурност. Дали ще изглеждам толкова добре като останалите? Моята прическа ще бъде ли толкова хубава? Дали няма да ми направят някакъв безумен грим, който не ми отива? Какви дрехи и аксесоари ще ми се паднат? Дали вече не е ясна победителката и коя ли ще е тя? Не ям ли прекалено много и как се отразява това на корема ми?

Моя първостепенна редакторска задача е да се боря с всички тези въпроси – методично, неуморно, последователно. Да, ще изглеждаш достатъчно добре. Да, прическата ти ще е хубава. Никой от нас няма интерес да изглеждаш зле. Не, победителката не е ясна предварително. Нямаме интерес да нагласяваме конкурса. Имаме интерес да продаваме списанието добре. От него се печели повече, много повече, отколкото са наградите за един такъв конкурс. Ако се изложим пред читателите ще загубим повече, така че се успокой, бейби.

Алкохолът, който се пие, е мое изобретение, нещо като пунш. Барманите са смесили в голяма купа водка, два вида ликьор, сок и плодове. Наливаме си с черпак в пластмасови чашки, след третата от които всички вече са доста развеселени.

……….

(продължението четете в книгата „Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор“)

Следваща страница »

The Rubric Theme. Блог в WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.