В новия офис с Галя Литова и Еделвайс

…….

В същия нов офис в квартал “Изток” се сблъсках с явлението Галя Литова. Тя щеше да се появи на корицата на ноемврийския “Плейбой”.
Преди да се стигне до това решение, имаше колебания, дискусии и, съвсем в тон с новия климат в издателството – съгласуване с ръководството.
Вариантите за ноемврийска корица бяха няколко. По принцип, за всеки месец имах по 3-4 опции, които поставях за обсъждане с колегите.
Последната дума винаги е на издателите. Преценката им обикновено се базира на външни впечатления, гледайки снимки, които аз им показвам, плюс кратък анализ на търговския потенциал, който всеки от вариантите за корица притежава.
В крайна сметка за този месец трябваше да се избира между две финални кандидатури – участничката в “Сървайвър” Марго – амбициозна чалга-певица, получила силиконови цици като награда от предаването “Горещо”, и Галя Литова, която народът помнеше от участието й във “ВИП Брадър” същата пролет. През лятото манекенката беше нашумяла и покрай едно клипче в Интернет, което само за 2 месеца беше свалено на няколкостотин хиляди компютъра и гледано безброй пъти.
Плюсовете на Маргото бяха два основни. По-точно две – лява и дясна. Добре оформени и щедро показани дори в самото приключенско риалити. На гърците обаче фолк-певицата се стори прекалено закръглена и непредставителна. Прецениха, че корицата с нея няма да има комерсиален успех, колкото и популярно шоу да беше “Сървайвър” по онова време.
Аз не желаех да влизам в спор с тях, макар и от други съображения. Моята логика беше, че най-интересното в Маргото наистина са циците й, а тя вече ги беше показала в праймтайма на националната телевизия. Тоест, читателят на “Плейбой” нямаше да види нищо ново. А и в самото й поведение имаше твърде много ексхибиционизъм и амбиция да стане известна на всяка цена. Не ми се искаше списанието да изглежда просто като част от нейната схема по пътя към голямата слава. С две думи, Маргото за мен щеше да бъде комерсиален, но твърде очевиден избор. С него нямаше да впечатлим никого.
Затова и нямах нищо против, че гърците предпочетоха Галя Литова. Дългокрака, с изтънчена визия, освен това и най-одумваната българска манекенка на 2006-а. Имаше какво да покаже, а и какво да се разказва около нея.
Поведението на Литова в нашите кратки няколко срещи беше на ръба между нормалното и налудничавото. Първия път ми се стори напълно уравновесена, делова и сериозна. При следващата си поява в офиса ни обаче Галя се държа странно, съвсем в стила на едно свое участие в студиото на Нова телевизия при Ники Кънчев, което беше напуснала преждевременно - с извинението, че отива до тоалетната. Когато се видяхме за трети път, вече нищо не беше в състояние да ме учуди.
Къркеланов се беше изтормозил доста, докато заснеме фотосесията с нея. Крайният резултат не бе особено вдъхновяващ. Беше се получило нещо като фешън-сесия с елементи на еротика. Еротизмът обаче беше по-скоро случаен, отколкото търсен като ефект.
Донякъде имаше логика в това. Литова е свикнала да позира като модел, да показва дрехите, да излъчва повече финес и отчужденост, отколкото сексапил и провокативност. Ако за ноемврийската си корица търсехме една по-нестандартна, нетипично плейбойска фотосесия, може да се каже, че го бяхме постигнали. Не бях съвсем сигурен, че гърците ще останат доволни от търговския резултат, но в крайна сметка изборът “Галя вместо Марго” беше преди всичко техен.
Самата Литова очевидно беше наясно, че не е породила особен възторг у никого с фотосесията си. Спомням си, че даже не можеше да повярва, че ще си получи хонорара от списанието без никакви увъртания. До последния момент си мислеше, че нещо ще я изпързаляме, като компенсация за неохотно свършената от нея работа.

За мое и на мениджърите от горния етаж успокоение, следващия месец декември щяхме да имаме ослепителна, типично плейбойска корица. Бях уговорил за нея Еделвайс - рускиня, женена за българин в Италия, където от няколко години е един от най-популярните и харесвани секссимволи.
С мъжа й – фотографа Алекс Ломски – се запознах по Интернет. Той публикуваше снимки в няколко български сайта за фотография. Повечето кадри бяха с Еделвайс. Тя изглеждаше толкова впечатляващо, че повечето му колеги се усъмняваха в автентичността на снимките. На българина, особено ако е от фотографската гилдия, това му дай – да завижда и да се съмнява. А също така и да критикува. Критиките му са много компетентни, но това е само до момента, в който не го накараш сам да свърши онова, за което е упреквал другиго. Тогава изведнъж се оказва, че не го бива чак толкова много.
Та домораслите и нереализирани фотографи и фотографчета в интернет-форумете нападаха Алекс непрекъснато – че е шарлатанин, че краде снимките на Еделвайс от западни списания и ги слага по родните сайтове за да трупа евтина популярност. Аз бях сред малцината, които още от самото начало му повярваха и го поздравиха за амбициите да се развива като фотограф. Така постепенно се сближихме с Алекс и много скоро стигнахме до идеята да снимаме жена му за българския “Плейбой”.
За нейна чест, тя се съгласи, въпреки че тукашните хонорари са неизмеримо по-малки от италианските. Алекс пък от своя страна прие нашето условие Къркеланов, а не той да бъде автор на фотосесията. И двамата действаха от сантимент към България – страната, в която се бяха запознали, а и най-вече за престиж.
- Жоро, ние от този хонорар няма да забогатеем, но Playboy си е марка навсякъде по света. В Италия, където и да покажем корицата на това списание, ще си носи съответния ефект.
- Така е, Алекс. Радвам се, че си даваш сметка за това. Ех, защо всички не бяха толкова разбрани като вас…
Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.
Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

…..

Жените и GSM-терорът

Замисляли ли сте се каква фундаментална роля играят мобилните технологии в любовта днес? Или, хайде, не в любовта, тя е възвишено и свято чувство, а в личния ни живот по принцип?

Даваме ли си сметка как наличието на комуникация “по всяко време и на всяко място” е в състояние да опорочи една връзка? Телефонно обаждане в неподходящ момент. Или пък липсата на такова, когато си го очаквал. Или мистериозен sms посред нощ, на който приятелката ти мълчаливо отговаря . Или, което е не по-малко тягостно - не отговаря, правейки се, че не го забелязва?

Как се чувствате, когато човекът до вас се затваря в банята с джиесема си и излиза оттам с променено лице? Или когато виждате грижливо да си слага слушалката под възглавницата, като истински полковник от “Гражданска защита”, който чака всеки момент да му се обадят за някакво бедствие из родината, за да се притече на помощ?

През дългите си ергенски години съм имал няколко сериозни връзки с висока степен на доверие. В колкото по-ранен етап от технологичното развитие на комуникациите са били те - например в началото на 90-те - толкова по-стабилни и дълготрайни са били. Връзките, не комуникациите.

Отивали сме на море с жената, която обичам, и нищо не е било в състояние да всее подозрение или дискомфорт нито у мен, нито у нея.

Тогава не ми се случваше бивши гаджета спонтанно да решават да ми звъннат, защото са ме разпознали през 8 чадъра на плажа. След което бодро да ми помахат с ръка от шезлонга си, поклащайки цици, които, кой знае защо, никак не се харесват на жената до мен. Кофти ситуация, която повлича след себе си куп обяснения и разправии.

Нито се случваше приятелката ми да се вкопчва като обезумяла в телефона си всеки път, когато отивам да плувам, отскачам до най-близкия фризер за сладолед, или просто когато се запътвам към тоалетната в ресторанта. С кого толкова има да говори - иди и разбери. Може и да е с майка й или сестра й - важното е, че се държи конспиративно като комунист от времето на Съпротивата.

Не се стигаше и до подозрителни и въпросителни погледи, когато получавам и отговарям на есемеси.

Тогава, в зората на 90-те, есемеси нямаше. Такива ситуации, като описаните тук, просто не се случваха.

Не казвам, че явления като ревност и изневяра не са съществували. Но някак си и двете бяха далеч по-мотивирани, осъзнати и незаобиколими. Сега са се превърнали в спорт, ежедневие, технологична екстра от любовта. Бонус, предлаган от всеки мобилен оператор.

Казано по друг начин, в наше време джобният телефон е едно от най-важните оръжия във войната между половете.

Искате примери? Няма проблем. Ще изредя няколко.  

Едно от най-красивите момичета, с които съм се запознавал покрай Playboy, е влюбено в телефонния флирт. Тя е неразделна със слушалката си. Последната почти непрекъснато звъни или вибрира, сигнализирайки за sms.

“Готино ми е, когато ме търсят приятели на гаджето ми”, е признавала неведнъж тази хубавица.

Предполагам, че и на тях им е готино. За приятелите на гаджето й влизането в sms-диалог с нея е прекрасен повод да се докажат пред себе си. Да си избият комплекса задето не те, а друг е гадже с въпросната девойка. Получавайки sms от нея, какъвто и да е, колкото и неангажиращ да е отговорът, те се издигат в собствените си очи. Маструбират от кеф. Няма лошо.

А какво й носят тези sms-и на нея? Също допълнителни точки самочувствие. Усещането, че не е желана само от един мъж. Спокойствието, че винаги има алтернатива. Тръпката, че е дразнител за някакви хора. Че е била забелязана, оценена, че някой там някъде, в горещата нощ, седи в креслото си по боксерки и стиска продълговат твърд предмет в ръка, мислейки за нея.

Друг случай, за който се сещам, е бомбардировката от sms-и до мен от една жена. Подбираше времето така, че да е сигурна, че ще бъдат забелязани и от онази, с която съм в момента. Колкото по-оглушителна беше липсата на моя реакция, толкова по-очевидно ставаше за изпращачката, че моментът не е подходящ, и толкова по-настървени ставаха sms-ите й. В такава ситуация каквото и да направиш, си в издънка пред жената, с която си и на която държиш. Ако отговориш - лошо. Ако не отговориш - пак лошо. Ако си изключиш телефона - също много кофти.

Трети случай, с който се връщаме на територията на Playboy-моделите: момичето има сериозна връзка. Да кажем - с млад бизнесмен. Той се грижи за нея всячески. Правят секс редовно. Тя не му изневерява. Отбива всички атаки на ухажьори, каквито са неизбежни към всяко момиче, позирало без дрехи в елитно българско списание. Той й купува хубави дрехи. Купува й даже кола. Не много скъпа, но все пак кола. Един ден девойката вижда разпечатка на разговорите му към фактурата от “Глобул”. Оттам разбира, че той най-редовно набира номера на бившата си приятелка.

Какво следва по-нататък? Девойката не е в позиция да вдига скандали на мъжа, който на практика я издържа. Тя предприема единственото нещо, което може да възстанови хармонията в пропукалата се връзка - решава да изневери на своя човек с първия по-настойчив ухажьор, с когото се е запознала. На един служебен банкет. После живее месеци наред с угризенията от това, което е направила. Но така поне е въдворила отново някаква вселенска справедливост.

Спомням си и абурдната ситуация, в която изпадна известен столичен плейбой. Една вечер въпросният изпращаше sms-и с почти идентично съдържание до три различни жени. Бяха патетични, плоски, тъпи, смешни, безумни. Откъде знам какви бяха ли? Ами те самите ги четяха, на глас. По ирония на съдбата бяха и трите заедно в един пиано-бар, а аз седях на стола срещу тях. Накрая решиха да се изгаврят с него. Една от тях му предложи да дойде там да я вземе. Когато той пристигна, разбра колко се е изложил и пред трите, но изобщо не се притесни. Или поне не осезаемо. Според мен беше свикнал. Те обаче му се подиграваха после дни наред.

Но да се върнем отново към нещата, за които говорехме в началото. За малкото телефонче като оръжие и разрушител.

Какъв човек трябва да си, за да атакуваш с обаждания и съобщения някого, за когото знаеш, че в момента има сериозна връзка? Що за комплекси избиваш по този начин? На какво се надяваш, какво можеш да постигнеш?

Да ти кажа ли какво? В най-добрия случай можеш да изживееш някакъв малък триумф. Получаваш отговор, който те възбужда. Скоро обаче възбудата ще отстъпи ред на прокрадващото се съмнение, че следващият потърпевш в подобна ситуация може да си самият ти.

“Iskam da chukam perfectnia ti zadnik”.

“Iskam da mi duhash, dokato si pia uiskito”.

“Koga shte zarejesh tozi idiot, za da zajiveesh s men?”

“Iskam porqdychnata devoika sys serioznata vryzka da mi sviri cqla nosht”.

“Ne iskam da se chukash s onzi, a samo s men”

Или нещо друго от този сорт.

След натискането на бутона SEND подателят еякулира върху пъпа си в легло, обсипано с перца от морски гларус.

Опитвам си да се сетя за случай, в който съм прибягвал до sms-атаки към жена с някаква сериозна връзка. Може и да е имало такива, но съзнанието ми в момента услужливо да ги крие. Но по-скоро е нямало. Предполагам, че поради тази причина съм пропуснал десетки, дори стотици приятни мигове и еякулации.

Има още един нюанс на мобилната комуникация в любовта. Или, както го нарекох тук, gsm-терора в личния живот. Според мен повечето хора не само са свикнали с него, но и започват да го харесват. Вече имат нужда от него. Може да прозвучи сексистки, но ми се струва, че сред тях преобладават жените.

Защо е така? У повечето жени, и то най-вече у по-красивите, вирее особен вид мазохизъм. Мазохизмът на постоянната жертва, която е свикнала да приема и отбива атаки. “Ох, колко ужасно страдам от това, че съм красива. Ах, колко ми е омръзнало да ме заглеждат и да ми подсвиркват. Ох, всички мъже са еднакви, искат само едно от мен…”

Но недай си Боже да спрат да го искат. Тогава няма да има по-нещастна от нея.

С каквото и внимание да е обградена от мъжа до себе си, тя има нужда от “външен натиск”. Странични, независими и понякога дори случайни източници на самочувствие. Иначе се чувства несигурна, недостатъчно харесвана, в безтегловност.

Как постъпва мъжът до нея? Може например да не обръща внимание на “gsm-терора”. Не му пука на човека и толкоз. Това обаче не означава, че проблемът изчезва. Ако показваш, че изобщо не ти дреме от телефонния интерес към жена ти, тогава тя ще измисли нещо друго, за да провокира така необходимото й твое раздразнение. Минава към следващо ниво в търсенето на себеутвърждаване. Дали ще е някаква комуникация по интернет, или ще е на живо - все едно. Ще го измисли. Защото тя не иска, а и не би могла да живее единствено с твоето височайше внимание.

Другият вариант - да показваш раздразнение от интереса към нея, също може да доведе до задълбочаване на проблемите. Тогава пък току-виж се оказало, че навлизаш твърде много в личното й пространство. Че си обсебващ мъж, control-freak, ревнивец, мавър, Отело.

Най-добре е да намираш баланс, но не всеки владее това тънко изкуство. То ако всички го владееха, нямаше да има раздели и разводи. Висшият пилотаж в отношението на мъжа към жената е да знае кога и как да я ревнува, кога да демонстрира безразличие и кога да действа на принципа “каквото повикало - такова се обадило”.

Аз самият все още не съм се научил на този виртуозен баланс. Това е и едно от обясненията защо на 39 години все още съм ерген.

Може би трябва да заживея без мобилен телефон. А едно от условията да имам сериозна връзка с жена да бъде изхвърляне и на нейния на боклука.

Държавата на мърморковците

(Редакционно интро от Playboy #54, септември 2006)

Държавата на мърморковците. Ето това сме ние. Мър-мър-мър-мър-мър, мрън-мрън-мрън-мрън, за всяко нещо, по всеки повод. Понякога доста се нервирам като се сетя какъв народ сме.

Първо защо имало толкова дупки по улиците. Сега пък - защо улиците били в ремонт, не можело така. Важното е да се мърмори.

Бойко Борисов не бил добър кмет, само популизъм било това неговото. Сега пък, при възможността да се кандидатира за президент - абе как така ще изостави София, не може да дезертира от кметския стол, сакън! Няма угодия. Но защо ли не се учудваме.

Кефим се на новата магистрала до Стара Загора. Ама беше голям вой срещу нея, нали - как така, защо така, далавера била. Какво ме интересува мене лично далавера ли е или не е далавера, ако един ден ще мога по такъв път да стигна до Бургас? Защо трябва да ме е грижа какво е коствало това на държавата? Нея грижа ли я е колко човека загинаха по пътя от Чирпан до морето през последните години?

Дори и да предположим най-лошия вариант, който така и не беше доказан - че някой има далавера в тази работа - от всичко това не печелим ли и ние? По-щастливи ли ще сме да нямаше магистрала и да нямаше никакви съмнения около нея, а? Според мен не. Но според някои вечни нещастници - може би.

Сякаш ако бъдат спестени някакви пари в прословутата държавна хазна, нечия блага и справедлива ръка може би ще ги разпредели най-почтено измежду всички нас? Ха ха ха. Впрочем, радвам се че и Милен Цветков мисли като мене по този въпрос. Но и той като мене е принуден да търпи един куп мърморковци къде ли не.

Примери като тези с улиците и магистралите мога да давам безброй, но сега не искам да се нервирам повече. Извинявам се за отклонението от приятната тема, наречена Playboy номер 54.

В този брой гъмжи от фотосесии и красиви момичета - не съм броил снимките, но сигурно сме поставили нов рекорд. Вместо една, имаме две Мис Септември - Яна и Диана. Отделно имаме сесия с три секси танцьорки от балет „Динамик”. За звездата от корицата Маги Желязкова няма смисъл да говоря - просто трябва незабавно да се види онова, което чакахме още откакто съществуваме като списание. Не е за изпускане и специалната нова сесия на Жасмина от „Сделка или не”…

Понякога животът може да е и доста хубав, нали?

Нашествието на етикетите

 (редакционно интро от Playboy # 53, август 2006)

Наскоро някъде из интернет попаднах на следното резюме на един делничен ден, представено изцяло с известни световни марки. Беше нещо такова: Philips. Trisa. Colgate. Nescafe. Ford. Dell. Nokia. Dell. Nokia. McDonalds. Ford. Sony. Famous Grouse. Playboy…

И наистина - марките имат все по-доминиращо присъствие в ежедневието. Няма защо да се правим, че не е така и да негодуваме. Много ми е смешно някой като ми каже - абе защо имате толкова много реклами в списанието си. Е това лошо ли е? По-добре е да нямаме ли, и да се чудим каква цена да сложим на един наш брой? А водещите световни марки да се чудят къде другаде да рекламират, за да достигнат до всеки уважаващ себе си български читател? А и ти да не знаеш какъв телевизор, кола или телефон да си купиш и каква водка да пиеш?

Нека вземем за пример един мой делничен ден. Моя милост се събужда от радиото на старата ми айва, което се включва в уречен час. Измивам се със сенсодин. Изпивам чаша сантал от нар. После си пускам на делонгито една лаваца и изяждам с нея едно баунти. Включвам си сони ериксона и чета есемеси. После пускам ейсъра и чета мейли. Отговарям. Говоря с разни хора по скайпа. След това си обувам кемпърите и се качвам в лексуса, за да дойда в офиса. Тук работя, периодически пиейки нескафе, хапвайки кей еф си с хайнекен, пишейки по айсикюто… Понякога гледам и мачове на редакционния самсунг. Вечерта често хапвам талятели с песто барилла и ементал. Нерядко се качвам в един окей супертранс и отивам някъде да пийна някой-друг джак или феймъс…

Можете ли да си представите всичките тези неща описани без съответните марки? Първо, щеше да бъде много по-досадно. Второ - щеше да отнеме повече място и време за обяснения. И най-важното - щеше да дава много по-малка информация за мен, нали?

Така че да си го кажем направо - марките са много важно нещо в съвременния лайфстайл. Няма какво да се пазим от тях като дявол от тамян, ами по-добре да им се наслаждаваме. Така, както аз се кефех на перфектно студения туборг на стадион „Локомотив”, докато чаках да започне концерта на „Депеш”, гледайки някакви вивателски рекламни клипове. Или както новата ни Playmate of the Year Николета се наслаждава на сладката си розова ланча. Или както сладката Емилия се радва на чисто новия си телефон LG Chocolate, отпивайки Flirt Green apple…

Да срещнеш Хю Хефнър

 (откъс от книгата “Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор”)

Независимо дали обичаме списания със снимки на разсъблечени жени или не, да срещнеш този човек си е събитие, което се помни дълго. В случая не само за мен, а и за всички останали плейбой-редактори от цял свят, които се бяха събрали в Барселона в късната пролет на 2006-а. Елитният хотел “Маджестик” на булевард “Пасео де Грасия”, главната улица на каталунската столица, беше пълен със симпатични и не чак толкова симпатични мъже и жени, върху чиито ревери се мъдреха баджове със свещеното заешко лого.

Самият Хеф беше отседнал другаде, сигурно на някакво още по-специално място. Тази пролет създателят на Playboy беше на обиколка из Европа послучай 80-ия си рожден ден. Предишната му спирка беше Рим. В Италия през последното десетилетие не излиза тамошно издание на списанието, но това не означава, че империята на Хефнър няма бизнес там и че той не е популярен на Ботуша. Всъщност, този мъж е харесван и уважаван навсякъде. Рядък случай, в който всеобщата мъжка завист отстъпва пред респекта и симпатията.

И има защо. Лично аз се сещам за много малко хора освен Хеф (например Доналд Тръмп) които до такава степен да обединяват в себе си талант, бизнес-нюх, амбиции, щедрост и неизтощима енергия спрямо най-важното нещо, за което си струва да живее един мъж - жените.

Когато човек е надскочил още като млад комплексите си за малоценност и не се страхува да отстоява докрай принципите си, колкото и дръзки да са те понякога - това неминуемо печели всеобщо уважение. Дори и у онези, които обикновено са имунизирани срещу това чувство.

Бях чел за Хефнър какво ли не, знаех всевъзможни детайли от биографията му. Давах си и сметка, че срещата ще бъде тип “туристи от Европа се щракат с холивудска знаменитост”, но въпреки това се вълнувах. Същото изпитваха и повечето ми колеги. Даже някои от американците - редактори и сътрудници от подразделението Playboy International в Ню Йорк. Те се виждаха със своя работодател и идол в живота твърде рядко, максимум веднъж годишно.

И ето го Хеф, идва да се види с международните редактори в конферентната зала на “Маджестик”. Разбираме, че се задава, по оживлението между американците, които комуникират с неговите придружители чрез радиостанции.

Влиза в хладния салон, където го чакат около двеста души. Облечен е с култова риза с къс ръкав, чийто десен е съставен от кориците на американския Playboy, и най-обикновени дънки. Не носи никакви бижута и аксесоари, с изключение на скъп, но дискретен златен часовник с класически римски циферблат и черна каишка. Охранява го само един бодигард - внушителен негър, който се настанява незабележимо на един от първите редове. На президиума пред Хю има само бутилка минерална вода и чаша.

След кратко негово встъпление започваме да му задаваме въпроси. Хеф отговаря стегнато и духовито. Не си придава важност. Не говори със самочувствието на човек, който знае всичко и който сега ще ни открехне на неща, за които не сме и подозирали. Не пропуска нито един шанс да се самоиронизира. Отново повтаря прочутия си лаф “аз съм една от най-късметлийските котки на планетата”. Редакторите в залата го зяпат със смесица от възхищение, гордост и самосъжаление. Да, ние никога няма да имаме живота и легендата на този жилав старец. Но поне е хубаво, че сме се докоснали до нея.

Партито послучай рождения ден (такива той организира във всеки град от европейската си обиколка) е насрочено за същата вечер. Мястото е точно от другата страна на “Пасео де Грасия” - трябва само да излезем от хотела, да пресечем булеварда, и сме в La Casa Battlo. Това е една от най-красивите сгради на Барселона, по външен дизайн на гениалния архитект Антонио Гауди.

За партито говори целият град. Спонсорират го “Алфа Ромео”, които показват новата си Brera във фоайето, и шотландското уиски Dewar’s, които също имат нов етикет за представяне и най-вече количества за изпиване.

Най-напред купонът е на партерното ниво. Именно тук се очаква да дойде и Хеф. Музиката е джаз на живо, питиетата - шампанско и вино. Мезета - хамон, който се реже директно от огромен бут в центъра на заведението, хлебчета с доматена паста и паеля. Може да е имало и други неща, но не съм ги видял и опитвал. Хефнър пристига заедно с трите си любими жени - Бриджет, Холи, Кендра. И трите му съквартирантки, излишно е да казвам, са ослепителни блондинки с големи цици.

Дават безброй интервюта и автографи във фоайето. Снимат се с кого ли не. Хеф този път е с черен костюм, а под небрежно разкопчаното сако се вижда разгърдена раирана риза със снежнобяла яка. Трите му спътнички са оскъдно, но стилно облечени. Сигурно ще минат години, преди блондинките в “Син сити” или “Планет” да се научат как се постига това.

Хеф сяда в сепарето, отредено за него и барбитата. Две от тях взимат чаши с шампанско, а третата - с червено вино. Аз съм любопитен какво ще пие нашият човек и надничам иззад раменете на други щастливи редактори, които зяпат към сепарето. Е как какво ще пие - “Джак Даниълс”, естествено. Сипва си го директно във високата чаша с пепси.

Ако мястото не беше Casa Battlo в Барселона и това не беше Хеф, а някоя мила родна знаменитост в сепаретата на Plazza, щеше да пие демонстративно най-малкото “Джони Уокър” със син етикет. Или не знам си какъв отлежал джак. И Бог знае какви още стойки щеше да чупи. А барбитата щяха да се държат, все едно са хванали Господ за шлифера.

При стария Хю обаче няма такива работи. Никакви излишни демонстрации, на нищо. Ако не броим заешкото лого върху салфетките и върху всяка от стотиците шоколадови тортички. Бъркалките за коктейлите също са украсени със заека с щръкналите уши. Общо взето това са единствените индикатори, че в легендарната Casa Battlo се е събрал елитът на световната медийна империя Playboy.

Из тълпата щъкат звезди от корицата на испанското издание. Едно от момичетата е само по бикини и боди-арт, а над гърдите й със сини букви е изписано Happy Birthday, Hef. Той позира с нея за десетките насочени фотоапарати. Минути по-късно същото прави и вашият смирен разказвач.

Сред най-впечатляващите жени на купона е мургавата Ракел Керо - испанска мулатка, която е била на корицата на тукашния Playboy преди 2 месеца. По-късно в хотела щях да вляза в Интернет и да търся информация за нея. Намерих доста интересни неща, включително и клипове от испанско тв шоу, в което тя направи пълен стриптийз.

Снимаме се и с Ракел. За съжаление, английският не е нейната стихия. Или просто си е такова момичето, мълчаливо. Разменяме само по няколко реплики.

Със символичното разрязване на малка торта от Хеф официалната част от рождения ден приключва. За всички е ясно, че той и барбитата няма да останат дълго в Battlo. Но купонът тепърва започва. Преместваме се на долния етаж, в сутерена, където откриваме съвсем прилична дискотека, заредена догоре с Dewar’s. Един от американските редактори броди с огромна кутия пури и предлага на всички. Почти никой не пропуска да си вземе, защото веднага става ясно, че пурите не са какви да е, а специална хефнърска партида.

Тук е слязла и прелестната Ракел - отново се снимам с нея и отново провеждаме кратък разговор на минимален английски. Опитвам се да си представя как биха се държали момичетата от корицата на българското списание на подобно парти. Сигурно биха се притеснявали не по-малко.

Всъщност, тук е и основната разлика между нашето издание и испанското. В България на корицата позират сравнително популярни личности, може да се каже звезди от първа и втора величина. В Испания това е почти невъзможно да се случи. Там Playboy е третото или четвъртото по влияние мъжко списание. Испанците са преживели доста отдавна еуфорията от това да видят някоя известна жена гола. Така че до тамошната корица сега достигат предимно по-обикновени момичета, които тепърва започват своя път към славата. Именно такава е и мургавата, дългокрака и ослепително красива, но скучна Ракел.

Бюстът й е силиконов. Това да не ви е Мадлен Пенева, Албена Петрова или Николета? В западния свят е рядкост да видиш естествен бюст на страниците на Playboy.

Въздухът в дискотеката мирише на хубави пури. Диджеят се старае да угоди на всички. Уискито се лее чаша след чаша, наздравица след наздравица. Най-много пият поляците, румънците и гърците. Испанският главен редактор не смее да се отпусне - кой знае колко организационни грижи са му на главата.

Аз, Андрей и Мила сме умерено пийнали и щастливи. Запознали сме се с Хю Хефнър. Снимали сме се с него. Били сме цяла вечер под един покрив с най-късметлийския котарак на планетата.

Излизаме от Battlo доста след полунощ. Гледаме приказния шедьовър на Гауди, чиито осветени балкончета се взират в нас с огромните си “очи”.

По тротоарите и платната на “Пасео де Грасия” работят колите за нощно почистване. Барселона е най-красивият, модерен и добре организиран европейски град, в който съм бил.

Нашият хотел е съвсем наблизо, а Хю Хефнър и блондинките сигурно отдавна спят, каквото и да означава това в случая.

Трети Playmate-кастинг

Той беше в два тура и категорично най-добре организиран измежду всички досега. И логично - от година на година трупахме все повече опит, а и вече се готвехме отдалеч за този кулминационен момент на плеймейтска селекция. Наясно бяхме, че от този кастинг до голяма степен зависи нивото на фотосесиите, които ще предлагаме на читателите до следващата пролет.

В продължение на цяла година трупах в компютъра си снимки и координати на кандидатки. Стремях се да поддържам контакт с повечето от тях. Периодически им давах напътствия как да се готвят за кастинга, къде да си правят пробни фотосесии и как точно да се снимат, после коментирахме заснетото. Публикувахме някои кадри в станалата вече култова рубрика “Бъдещи звезди”.

Много сериозен фактор бяха и конкурсите Miss Flirt Playboy. Техните организатори от едноименната водка си вършеха работата доста съвестно. Неуморно осъществяваха селекция на потенциални наши модели - не само от София, но и от Пловдив, Варна и Бургас. Правеха кастинги, плащаха хонорари, измисляха интересни сценични костюми и хореография за конкурсите. Въобще караха момичетата да се чувстват по някакъв начин значими, звезди.

В уречения ден всичко бе налице. Прашки и потници Flirt за момичетата, за да бъдат поставени при еднакви условия. Съблекалня-гримьорна с всички удобства. Напитки, солети и любезност от вездесъщата Чая. Списания, от които девойките да гледат и да се учат. Специални бланки, където журито да попълва точки и предпочитания. Редакционният DVD-плеър въртеше нонстоп диск с клипове от предишния конкурс. Бях подготвил дори музикална компилация от стотина парчета, които създаваха подходяща за позиране атмосфера. Мадона, Майкъл Джексън, “Енигма”, Ар Кели, “Готан Проджект”, “Морчиба”… Такива неща. Да позираш и да пееш.

На този кастинг дойдоха най-колоритните кандидатки в цялата досегашна история на Playmate-конкурса. Тук беше синеоката габровка Даниела Арнаут, която две години по-късно щеше да стане герой и на британската преса покрай разкритията за връзката си с Димитър Бербатов. Тя беше бивша участничка и призьорка в конкурса “Мис България” и това бяха първите й изяви без дрехи. Направи ми много добро впечатление - хем артистична и екстравертна като характер, хем много дисциплинирана и отговора, когато става дума за поет ангажимент. Умееше и да бъде лидер, да поема инициатива. Претенциите й към нас бяха много малки.

- Жоро, от днес нататък искам да ме пишете навсякъде не Даниела Димитрова, както ме знаеш досега, а Даниела Арнаут. Искам да рекламирам тази своя фамилия, която ми е наследство от майка ми.

- Добре, нямаш никакви проблеми.

- Пускам се на този конкурс, за да имате и една по-фешънска участничка като мене. Ще докажа, че и такива типажи имат място в челните места на плейбойските класации. Виж, наясно съм, че едва ли ще спечеля, но съм амбицирана за влизане в тройката.

- Даниела, ще ти стискам палци най-искрено, както и на всички останали.

На същия кастинг се яви и бъдещата прелъстителка в “Островът на изкушението” Мариела Маврова. Русокосата бургазлийка ни впечатли с разкрепостеното си и непринудено поведение. Имаше някакъв много симпатичен провинциален чар в нея. Аз като чуя мек говор, направо се разтапям от кеф, не знам защо.

Тя не се взимаше прекалено насериозно, въпреки че би могла - при тази визия, увенчана с два много сполучливи образеца на пластичната хирургия. Когато застана пред журито в редакцията и си махна рекламния потник, оставайки само по прашки, един от колегите ми възкликна:

- Мариела, ти току-що влезе в Плейбой-историята.

По-късно същата вечер се случи така, че попаднахме с нея в “Планет клуб”. Първо се наложи да отскоча с колата до хотела й, за да й занеса нещо, което беше забравила в редакцията след кастинга. Тя беше отседнала в “Амбасадор” на “Симеоновско шосе”.

- Мога да те метна към центъра, ако възнамеряваш да слизаш надолу.

Шестте тонколоните на лексуса огласяха пространството пред входа на хотела. Чувствах се почти като мутра, макар и без ланец.

- Не съм планирала засега нищо, Жоро. Но ти ме заведи някъде. Глупаво е да си стоя в хотела при единствената си вечер в София.

- Добре, качвай се. Може да се каже, че имаш късмет. Само че ще си оставя колата на паркинга пред нас и ще продължим с такси.

Това се прави, за да мога да пия. Никога не карам пил. Превъзбуден от нещо - да, но пил - никога. Разочаровал съм доста катаджии с дрегери по нощните софийски улици.

Таксито, което ни кара към “Планет”, буквално се изпълва с цици. Наистина една от най-добрите изработки, с които съм се сблъсквал. Осмисляме смяната на шофьора. Както после и на доста зяпачи в “Планет”. Мариела е нова звезда сред тамошния контингент. Пристъпва плахо, но с изпъчени напред гърди и зърна, скрити само зад някакъв оскъден копринен потник, а аз я водя за ръка със самочувствието на адвокат от застрахователна компания.

По-късно тази наша среща с Мариела щеше да породи напрежение сред някои от останалите кандидатки. Възможно ли е конкурсът да е нагласен и русата ат Бургас да е фаворитка на журито и главния редактор? Какво се крие зад близостта, която двамата показват помежду си? Говорят за излизане в София, за някакви забавления, уискита в “Планет”… Хм, хм, хм. Дали не съм пропуснала нещо. А и защо не са ми предложили и на мен?

Самата Мариела се държеше с леко снизхождение към по-младите си съпернички - като някаква кака, която показва хем готовност да ги отрака на каквото пожелаят, хем надменност, че те, каквото и да правят, никога няма да я достигнат.

От това най-много се притесняваше малкото сладко барби Николета, чието самочувствие тогава беше далеч-далеч под сегашното. Но за нея ще пиша отделно.

На същия този трети плеймейтски кастинг дойде и Роси, брюнетката с лице на холивудска звезда, за която вече разказах. Същата глезла, която в последния момент, след като я бяхме одобрили, се отказа от участие на финала. Искала само да провери дали ще я харесаме. Какво ли проверява сега, точно в този момент? Със сигурност пак тества нещо.

В офиса ни, по прашки и бял потник, е и ослепителната чирпанлийка Мина. Едно от най-красивите лица, които някога съм виждал и които сме снимали в списанието. Плюс пищен, плътен, тежък бюст, опакован в млечнобяла кожа и неподатлив на никакво земно притегляне. Тя е пристигнала със самочувствието на победителка от пловдивски конкурс Miss Flirt Playboy, но гледа леко навъсено, с типичната за провинциално момиче мнителност към всичко и всички. Има нужда от малко упражнения във фитнес залата. В лицето ми напомня за Ася Ардженто.

Тук е и жизнерадостната варненка Илияна, която съм открил след ровене в сайта на тамошната агенция “Рос моделс”. От снимките в него ме гледаше начумерена брюнетка с големи вежди и цици, а в офиса изведнъж изгря истинско слънце. Илияна моментално се превърна във всеобща любимка и талисман - не само на редакцията, но и на повечето от останалите кандидатки. Тя беше “новата Деница Стоянова” - неприлично красива и чаровна, но абсолютно немотивирана да печели каквито и да било конкурси и награди. “Коя съм аз, какво правя тук, какво искат тези хора от мене? Е щом толкова искат да се съблека, ще се съблека, дано това ги направи щастливи”. Ето това излъчваше сладката Илияна и на кастинга, и на снимките и конкурса след това. В крайна сметка се класира втора, с почти равен брой точки с Мина.

И, да, тук е и Николета. До последния момент съм бил несигурен в появяването й. Ще пуснат ли семейство Лозанови своята прелестна дъщеря, ученичка в местната гимназия “Константин Величков”, да се яви на кастинг за нашето списание? Успял ли съм да им вдъхна доверие след поредица телефонни разговори, че с това мило Бритни няма да се случи нищо лошо? Ще се окаже ли достатъчно сериозна тази сладка блондинка, която никога досега не е имала подобна изява в живота си?

Слава Богу, Ники е в офиса - с безсрамно къса жълта пола и сподавена, но дяволита усмивка на лицето. Аз вече съм гледал нейни голи снимки и съм подготвен за това, което предстои да видим. Но колегите ми не са. В момента, в който Николета с нетърпелив жест съблича потника си и застава пред обектива на Къркеланов, аз гледам не нея, а техните увиснали ченета.

Гърдите й подскачат като топки за тенис. Всъщност, малко по-големи са. Това не са идеалните гърди, които сме видели този ден. Във всеки компонент от тялото е имало поне по една или две по-красиви от Николета. Но чарът на това момиче е толкова завладяващ, че за всички ни е ясно - пред нас е една бъдеща звезда. Наистина прилича малко на Бритни Спиърс, но също така и на Шарлиз Терон.

Най-милото в нея е, че изобщо не се държи надуто. Свикнала е да е център на внимание и да я ухажват, но не се смята за нещо повече от останалите. През цялото предстоящо лято на 2006-а това момиче нямаше да престане да ме изумява. Възможно ли е такава холивудска визия и такъв неземен чар да вървят ръка за ръка с толкова истинска непоквареност? Как е израсло това усмихнато същество дотук, как се е опазило от разврата, в който живеят повечето й връстнички в градовете?

От първата секунда, в която я видях, за мен Николета бе олицетворение на голямото, истинско откритие. Заради момичета като нея си е струвало абсолютно всичко, което съм правил в списание “Плейбой”. Не говоря само за времето, прекарано в Интернет-сайтове, откъдето именно изскочи и сладката Ники. Беше готино, че по някакъв начин това списание бе успяло да стане мит за нея, цел, към която да се стреми. Тя харесваше всичко, което ние правим. Уважаваше ни като някакви свои учители. Попиваше всяка дума, която бяхме написали. Емблемата със заека беше нейният любим аксесоар. “Досега никога не съм позирала гола. Вие сте първите, за които ще го направя. Умирам от срам, но мечтата ми е по-силна от това”. Николета бе наистина трогателно мило същество. Мисълта, че оттук нататък ще мога отблизо да следя живота и развитието й, ме изпълваше с особена смес от пигмалионска гордост и възбуда.

И така, финалистките бяха определени и не криеха радостта си от направения избор. На мястото на отказалата се Роси после повикахме една от резервите и “сладката дузина” беше напълно окомплектована. Имаше обаче поне 4-5 момичета, за които искрено съжалявах, че не са успели да се класират. Най вече за Тереза от Търново и Вяра от София. Те бяха готини, секси, амбицирани и симпатични, но по някакъв начин не се вписваха в цялостната 12-ица. От онзи специфичен тип жени, които харесваха повече лично на мен, отколкото на масовата плейбойска аудитория. Каква истинска драма, нали, драги читателю?

Тази година момичетата щяха да се возят към морето не с лимузините на Киро Скалата, а с автобус, изпратен от курорта “Елените”. Ние ги следвахме с няколко лични автомобила. На “хепито” край Нова Загора спряхме за обяд и там с любопитство наблюдавах как девойките се опознават и сближават. В джоба ми вече имаше и разпределение по стаите - дълго бях размишлявал как е най-добре да се комбинират.

 Каталог за елитни компаньонки?

Винаги, когато на едно място се съберат думи като списание, “Плейбой”, жени и модели, у доста хора възникват куп въпроси. Наистина ли това е нещо като каталог за елитни компаньонки и проститутки? Вярно ли е, че можеш да си поръчаш всяко момиче от страниците на това списание? Възможно ли е модел да се появи в “Плейбой”, без преди това да е спала с когото трябва?

Сред народа се носят какви ли не митове и легенди по тези въпроси. Тази книга е едно чудесно място да бъдат дадени поне частично удовлетворителни отговори.

Не, списанието никога не е било и няма как да бъде каталог за компаньонки. Това, разбира се, не означава, че в него не са се снимали момичета, практикуващи или възнамеряващи да практикуват най-древната професия. Това обаче са съвсем различни неща.

Защо на списанието не му се налага да изпълнява функцията на каталог? Ами просто защото има достатъчно сериозен източник на печалби, за разлика от повечето наши модни агенции. За имиджа на “Плейбой”, особено като част от една световна империя, би било пагубно, ако подобни слухове за него (приемаме, че все пак е логично да се носят и такива) се окажат дори частично верни.

Тук няма да отрека, че на страниците му са се появявали компаньонки от високите ешалони на бранша. За повечето от тях не сме имали предварителна информация, че са такива. Пък и да сме имали, какво от това. Можело е да подозираме какво ли не за тях, но никога не сме можели да го докажем, освен ако не наемем частни детективски агенции.

Единични са били случаите, в които модели са признавали пред мен неща от сорта: “Аз искам да се снимам не заради парите, а за да си направя реклама. После знам как и откъде да изкарам пари”.

Имало е и случаи, в които някоя девойка най-напред започва кариера като модел, включително и в “Плейбой”, а после, след година-две, за нея се дочува, че е “излязла на пистата”.

И в двата случая обаче списанието не е и няма как да бъде първопричина и мотив за тези женски занимания. Както често обичам да казвам, ако някой изпитва влечение към определен тип дейност, малко неща и малцина могат да го спрат. Даже и да не си манекенка, модел, секретарка или преводачка - ако просто си материалистка и обичаш всячески, или поне някак си, да използваш нещата, които мъжете харесват у теб - това не те прави много по-различна от така наречените компаньонки.

Друг е въпросът, че много момичета намират удобно оправдание за тези свои увлечения именно в професията, която упражняват. “Аз не съм такова момиче принципно, но понеже съм манекенка, няма как…”. “От агенцията ме пратиха, не беше по мое желание”. “Изобщо не харесвам шефа си, но понеже ме е страх да не ме уволни…” и така нататък и така нататък.

Често се случва и жени, упражняващи уж сериозни професии (журналистки, адвокатки, рекламни мениджърки, бизнесдами), да имат не по-малко компаньонски навици от манекенките. Когато ги чуете да заклеймяват твърде гръмогласно моделите като “леки момичета”, това в много случаи е проява на старата поговорка за крадеца, дето викал вижте крадеца. Или пък изява на най-обикновена завист - ако към тях няма засвидетелстван толкова силен мъжки интерес, колкото биха искали.

Но да се върнем на “каталога” Playboy. На една от световните срещи на главни редактори на списанието, мисля че беше в Словения, разговаряхме с бразилския ми колега по темата. При тях било често срещана практика елитни проститутки да атакуват страниците на списанието с цел реклама. Попита ме дали е така и при нас. Отговорих му, че цялата секс-индустрия в България все още е на полу-аматьорско ниво и че няма никакви изградени традиции в тази насока. После попитахме един от редакторите на американското издание - изключително готиния достолепен мъж Джеф Коен - как стоят нещата при тях.

- Няма как да контролираме тези неща. Мащабите при нас в Щатите, както се досещате, са огромни. Не можем да държим сметка за това с какво се препитава всеки наш модел.

- А често ли се случва момичетата, които снимате, после да се прехвърлят към порноиндустрията?

- Да, има такива случаи. Не мога да кажа, че процентът е голям, но има. Един от примерите за това е Виктория Здрок - тя е украинка, заживяла в Америка още като дете. Стартира като модел именно в Playboy през 1994-а. После мина през “Пентхаус”, а в момента е едно от най-известните имена в порноиндустрията.

За да се стигне до мита “Playboy е каталог” има поне още една сериозна причина. Жените в това списание са обект на мъжките фантазии. И да не са били доскоро, в момента в който се появят там - вече стават такъв. Представени са по най-добрия възможен и еротичен начин. Някои от позите са доста провокативни.

Всеки брой на списанието се обсъжда в мъжки компании. Ако случайно някой познава даден модел или пък за свой късмет е имал нещо по-конкретно с него - не пропуска да се похвали.

Читателките пък, защото има и такива госпожици и госпожи, понякога не могат да се въздържът от завистлив или злобен коментар към своя далечна позната, която с изненада са открили на същите страници.

Ето как, неусетно и полека, се стига до разпространеното сред народните маси и някои трудови колективи заключение, че списанието е каталог на жени по поръчка. Нещо като безплатните каталози, дето ни ги пускат в пощенските кутии.

От това обаче има още една последица, която напълно затваря кръговрата. Заради слуховете, че цялата работа е една антология от компаньонки, интерес към списанието все по-често започват да проявяват и съвсем истински такива! И са си прави момичетата - в тяхната ценностна система това списание е просто таванът. От “Плейбой” по-нагоре, както би казал Големанов на Ст. Л. Костов - само небе. Затова и в един прекрасен ден сядат, и написват едно писмо до редакцията.

Има и такива, които не са компаньонки и никога не са били, но са убедени, че това списание ще се погрижи да сбъдне желанието им да станат такива. Случвало се е след края на някоя фотосесия, и след като момичето дори си е получило хонорара от нас, да ми се задава въпросът - и сега оттук нататък какво? “Нищо ли няма да правите с мен? Никъде ли няма да ме пращате? Ще ме оставите просто така да си тръгна?”.

Питам ги какво са очаквали от нас. И получавам отговори от типа “Ами да ме запознаете с някакви хора, да ми осигурявате някакви ангажименти, да ме свързвате с мъже, които питат за мен…”. Отначало ми ставаше смешно, но постепенно свикнах и престана да ми прави впечатление.

Няма да отрека - представите ми за голяма част от жените доста еволюираха, откакто се захванах с това списание. Професионалната принуда ме сблъскваше непрекъснато и фронтално с какви ли не прояви на меркантилност, безогледна амбиция, безхарактерност или просто лош морал, за който винаги ще се намери удобно оправдание.

Казано другояче - така нареченият каталог “Плейбой” не е и не би могъл да бъде първопричината за разложението на нравите. Той просто е жадувано от мнозина извинение за него…

20 въпроса към Веселин Топалов

Най-силният шахматист на планетата за суеверието в спорта, бремето да си световен шампион и бъдещето на безсмъртната игра

(Playboy #45, декември 2005)

Едва ли има друг ръководител на национална медия освен моя милост в Playboy, който да познава Веско Топалов толкова отдавна. Мога спокойно да се фукам наляво и надясно, че съм играл няколко партии със световния шампион по шах още преди четвърт век. Тогава Веско беше 6-7 годишен, а аз - с 5-6 години по-голям от него. Имахме един и същ треньор - Димитър Синабов (обаятелна личност, изключително добър човек и педагог, който наистина знаеше как да те научи не само “да ги местиш”, но и много други неща). Аз не бях от силните играчи, но все пак имах солидна подготовка, а и доста повече опит от Веско. Срещу него обаче нямах абсолютно никакъв шанс. Никога, нито за минута. В малкото партии, които сме играли заедно (в русенския шах-клуб много бързо стана ясно, че това момче трябва да се подготвя по специална програма при големи шахматисти, а не да си губи времето), просто не знаех на кой свят се намирам и откъде ми се струпват всички беди на главата.

Тогава за пръв и последен път осъзнах какво е да имаш насреща си гений в един спорт. Чувството е много особено - едновременно безпомощност, самосъжаление, но и възхищение към човека от другата страна на дъската. Нещо като близка среща от трети вид, както би казал Стивън Спилбърг.

Днес Топалов е най-силният шахматист на планетата. Световен шампион от Сан Луис, Аржентина (с 10 точки от 14 възможни, без нито една загуба), по-богат с 300 000 долара, както и притежател на космическия коефициент ЕЛО от над 2800 точки (толкова досега са имали само Каспаров и Крамник). След първата половина от шампионата, когато имаше 6 победи от 7 партии, временният му коефициент надминаваше 3157 - рекорд, непостиган от нито един играч в историята на този спорт.

1. Кое е най-хубавото и кое - най-лошото в това да си световен шампион по шахмат?

- Най-хубавото е когато виждаш радостта в очите на хората, а най-лошото, че нямаш свободно време.

2.Кой е най-нелепият слух, който си чувал за себе си?

- Че ще се женя за испанка и кум ще ми бъде Христо Стоичков.

3. Защо суеверието е толкова разпространено в шахматните среди? Разкажи някакъв куриоз свързан с това.

- Може би по този начин хората оправдават загубите си. Аз не съм фаталист, но на световното в Аржентина късмет ми донесе английския шахматист Найджъл Шорт, който редовно похапваше на нашата маса.

4. Кои са ти любимите дебюти с белите фигури и защо?

- Ще отговоря само така: най-неприятните за противника.

5. А коя ти е любимата защита с черните?

- Сицилианска, защото дава шансове за победа.

6. Коя е любимата ти фигура на дъската и защо?

- Всички са ми като деца и аз се грижа за тях.

7. Карпов или Каспаров?

- Каспаров.

8. Кой е най-силният шахматист, срещу когото някога си играл?

- Каспаров.

9. А кой е най-силният шахматист, с когото не си имал възможността да се срещнеш?

- Боби Фишер.

10. Играеш ли някои от другите разновидности на шаха - т.нар. “унгарски” шах (играе се на две дъски и всеки играч може да постави на своето поле фигура, отнета от съотборника му на противников играч) или “обратен” шах (целта е да накараш противника да ти вземе всички фигури и да те матира възможно най-бързо - бел.ред.)?

- Да. И двата варианта, но като дете.

11. А игри като табла и белот?

- Знам правилата, но рядко играя.

12. Как си обясняваш българския феномен в световния шахмат? Може би защото това е един от най-евтините и достъпни спортове на масово ниво? Или с нещо друго?

- Имаме невероятни индивидуалности и школа с традиции.

13. Според теб възможни ли са някакви промени и добавки в правилата на шахмата, за да стане по-атрактивен за медиите спорт и ако да - какви?

- Софийските правила, които бяха въведени от Силвио Данаилов на турнира „М-Тел мастерс” могат да променят шаха и да го направят по атрактивен. Тяхната същност е, че състезателите нямат право да договарят помежду си реми. Това може да стане само по преценка на съдиите. По този начин партиите стават по-атрактивни и по-дълги. От това печелят само зрителите.

14. Кой е най-красивият град, в който си играл турнир?

- Без колебание - Лас Вегас.

15.С какво щеше да се занимаваш, ако не беше професионален шахматист?

- Може би пилот в гражданската авиация.

16. Кой от другите спортове следиш с най-голям интерес? Имаш ли си любимец в него?

- Футбол, тенис, но нямам любимци.

17. Разкажи малко повече за живота си в Испания - как живееш там, кои са любимите ти развлечения?

- Живея нормално. Предпочитам хората да не ме разпознават по улиците. Затова и избрах малко градче като Саламанка, където се чувствам добре и имам възможност да се готвя на спокойствие. Обичам да се срещам с приятели, да ходя по дискотеките…

18. Доколкото знаем, си почти пълен трезвеник. Не ти ли се иска някоя вечер да се натряскаш безпаметно, до козирката, и да не мислиш за нищо?

- Трудно се напивам и това е проблем. Иначе след натрупана умора ми е идвало да се напия.

19. Кой според теб е най-големият плейбой измежду най-силните шахматисти в света днес?

- Аржентинецът Мигел Кинтерос. Но не е чак толкова известен и преуспял като играч.

20. Когато си в Испания и те обземе носталгия по България, за какво най-често се сещаш - някакво любимо твое място тук?

- София, Градинката пред Народния театър. Точно там, където се събират да играят шахматисти.