Предговор

Някъде на втората година като главен редактор на “Плейбой” вече ме сърбяха ръцете да напиша такава книга. Натрупал бях доста впечатления, имаше за разказване какви ли не случки, подтикващи към размисъл.

Преговорите с Камелия за нейната историческа корица, запознанството с Хю Хефнър, фотосесиите на Зара, Силвия и тризначките от “Биг Брадър”, кастингите за конкурсите Playmate, несбъднатите корици с Деси Слава, Пепа Секса, Теди Велинова или Мария Игнатова, сагата “Венета Райкова”, куриозите и красивите моменти, преживяни с кандидатки за слава от цяла България, че и от чужбина… Всичко това си заслужаваше да види бял свят.

Давах си обаче сметка, че е невъзможно. Не можеш да си част от някаква институция и същевременно да разкриваш неща иззад кулисите й. Нито пък да се самоиронизираш, а камо ли да вадиш наяве някакви противоречия.

За пред хората трябваше да играя една-единствена роля – на самоуверения редактор, умело балансиращ между имиджа на плейбой, комуто читателите завиждат (на българина завистта е любимо занимание), и порядъчен мъж, на когото може да се има доверие.

Стараех се да играя тази роля близо четири години. Накрая дойде моментът, в който вече можех да седна и да напиша тази книга.

Не я издадох по-рано не само защото все не ми оставаше време покрай новите ми ангажименти като журналист. Исках да минат и поне няколко месеца, за да преосмисля от дистанция онова, което съм преживял.

Колкото и да съм се стремил текстът да бъде овладян и балансиран, си давам сметка, че в подобен документален жанр пълна обективност е невъзможна. Внимателният читател неминуемо ще открие залитане в една или друга посока. Но такъв – със залитания – е бил и самият ми живот в “Плейбой”. Не очаквайте само мъдрост, благородство, рози и аромат на скъпи свещи.

Имената на някои героини в книгата са променени. Сами ще разберете защо. Не бих могъл да разкажа всички случки, запазвайки стопроцентов реализъм.

Успоредно с разказите за живота ми в “Плейбой”, тук ще намерите и някои мои статии и интервюта от списанието. Публикувам ги не защото кой знае колко се гордея с тях, а за да се направи някакво сравнение между ежедневието ми като главен редактор и онова, което е виждало бял свят с моето име. Ако откриете прекалено голям контраст между двете неща, няма да съм особено щастлив и доволен.

Снимките, които ще намерите в тази книга, са снимани най-вече от мен. Повечето от тях са уникални, публикуват се за пръв път. Останалите са кадри за спомен, заснети от моите приятели-фотографи Даниел Рачев, Васил Къркеланов и Алекс Ломски.

Писането на тази книга беше и своеобразен експеримент. В продължение на близо година почти всяка седмица публикувах откъси от нея в специално създаден уеб-сайт. Събраха се над 50 хиляди посещения. В някои дни в блога “Моят живот в Playboy” влизаха по над хиляда човека.

Анализирах внимателно статистическите данни. Най-голям интерес предизвикваха пикантериите. Заглавия като “Голата Жана”, “Каталог за елитни компаньонки?” и “Една нощ с Боряна” привличаха неколкократно повече посетители от “Еделвайс за недоволните”, “Да срещнеш Хю Хефнър” или пък “20 въпроса към Веселин Топалов”.

Получиха се и доста коментари, някои от които – изблици на типично българска завист, дребна злоба и комплексарщина. “Този Ники Кънчев не мога да го понасям”, “Защо си си изул гащите, за да изкараш пари за някой друг?”, “Е тази поне изчука ли я накрая?”, “Какво го споменаваш този лексус, като не е в Топ 1000 на колите”, “Кого заблуждаваш, че тиражът ви е бил толкова голям?” и други подобни в този дух. Имаше и положителни отзиви, но онези от тях, които показваха силна изненада, че съм пишел увлекателно, всъщност ме дразнеха. Защо пък трябва да е изненада?

Давам си сметка, че подобни отзиви ще има и за книгата като цяло. Няма да липсват коментари от сорта “Този защо се фука с това и това”, “Кого си мисли че лъже”, “Защо е премълчал цялата истина” и пр. и пр. Не бих могъл да воювам с хорското недоверие и с пословичния български негативизъм. Достатъчно ще ми бъде, ако “Мемоарите на един главен редактор” достигнат до възможно най-широк кръг хора.

Както ми е достатъчно удовлетворението, че най-сетне съм успял да си излея душата.