Редакторът на 36

 Плейбой-редакторът на 36

(редакционно интро от Playboy #38, май 2005)

„Ставаш на 36. Ще се жениш ли скоро?“, попита ме репортерът на „Нощен труд“, докато продължавах изпитателно да оглеждам масите в „Брилянтин“ и бутилките върху тях на 4 април рано вечерта.

Можех да отговоря иронично – че ако имаше вероятност да се женя скоро, вместо дузина блондинки в емоционалния епицентър на предстоящия купон щеше да бъде само една-единствена брюнетка, която периодически да ми оправя перчема със собственически жест. Или яката на ризата.

Сигурно бих предпочел да е така. Ако се беше случило, може би пък щях да мечтая за варианта с 12-те блондинки вместо със соло-брюнетката.

Понеже професията, която упражнявам от година и половина, се смята за една от най-завижданите, може смело да се има доверие на теорията ми за относителността на човешкото щастие.

Най-добре е човек да избягва фундаменталните дилеми, доколкото е възможно. И да се научи да се радва на онова, което е в ръцете му – колкото и мимолетно да е то понякога.

Ето защо, макар и все още ерген, съм доволен от настъпването и посрещането на 36-ия си рожден ден. Причините са някъде към стотина, доколкото изобщо можех да броя хората наоколо. Една от тези причини се вижда много ясно още от корицата на това списание – феноменалната Ан Джи, която беше също толкова красива и в „Брилянтин“.

От 38-ия ни брой като цяло също съм доволен, макар че по правило винаги би могло още да се желае.

Но нали вече казах – щастието е нещо много относително. То е като брюнетка, за която си готов да се ожениш в разгара на парти, доминирано от ослепителни блондинки.