11 септември 2003-а
Запомнил съм датата заради годишнината от събитията в Ню Йорк. На този ден се видях с Мартин Захариев в офиса му в НДК и той ме представи на гръцките мениджъри.
Назначаването ми за главен редактор на “Плейбой” стана бързо, подозрително бързо. Аз обаче не бях изненадан чак толкова – винаги съм бил наясно, че рано или късно ще работя в това списание. Просто presentiment, както е казва.
Гърците и Мартин бързаха с назначението, защото имаха достатъчно причини да са недоволни от моя предшественик и от ситуацията в “Плейбой” към онзи момент. Част от тези причини бяха съвсем конкретни и не ми се ще да ги изтъквам тук, а друга – така да се каже принципни, професионални. Ще се спра само на последните.
За месеците след напускането на първия главен редактор на списанието – Ивайло “Нойзи” Цветков (той направи първите му 5 броя) – то много бързо се беше превърнало в досадна говорилня, в която, кой знае защо, политическата тематика имаше превес над всичко останало. Любопитните четива, статиите с чувство за хумор и най-важното – оригинално поднесената еротика бяха малки островчета в океан от скука, доминирана от интервюта с побелели старци от средния политически и интелектуален ешелон. Беше повече от ясно, че в този си вид, какъвто го заварих през септември 2003-а, списанието не го чака бляскаво бъдеще.
Самият Нойзи беше напуснал заради принципни неразбирателства с издателите – подозирам, че са били сходни на тези, заради които напуснах и аз. По ирония на съдбата, 2 години по-късно Ивайло се върна в лоното на “Атика медия” – този път като гланен редактор на списание “Максим”. Към днешна дата не съм много наясно имат ли принципни неразбирателства или не – очевидно по-скоро не.
11 септември 2001-а
По време на драматичните събития в Ню Йорк седях зад бюрото си в чисто новия офис на списание “Тема”, където отскоро работех като зам. главен редактор. Това беше един от първите дни, в които имахме прекаран интернет. Даже още нямахме телевизор и кабелна мрежа. Та си спомням, че заедно с другия зам. главен – Валери Ценков – следяхме събитията от 11-септември по интернет, от сайтовете на Би Би Си и Си Ен Ен.
Много добре помня и еуфорията, с която работехме по създаването на това седмично списание. Подобно издание – тип “Нюзуик” или немското “Фокус”, досега не бе излизало в България. Имаше само някакви плахи опити за създаването на такова, които бяха просъществували само броени седмици. А този път нещата изглеждаха доста сериозни – като се започне от прекрасния офис на “Витошка” точно над “Теранова” и се стигне до амбициозния екип, в който освен мене имаше още доста бивши кадри на “Монитор”, “24 часа” и “Стандарт” – трите най-добри вестника в най-новата история на българската преса…
Антимафиотът от корица №1
Приличам на всичко друго, но не и на антимафиот. За първия брой на “Тема” обаче се наложи да се престоря и на такъв.
Иначе са ми казвали че по-скоро мога да мина за мутра – намирали са ми прилика с Иво Карамански или пък с Митьо Очите. Като имаме предвид, че повечето девойки си падат по мутрите, това може би трябва да ме радва и ласкае. Но да не се отплесваме.
Та за първия брой на “Тема”, по ирония на съдбата, позирах най-вече с очи - маскиран с черна трикотажна шапка върху главата и с пликче “бонбонки” в ръка. Темата беше “Новата дрога” – разработка на Яна Йорданова, която впоследствие получи и журналистическа награда.
Всъщност, до последния момент имахме дебати кое да е голямото заглавие от корицата. Двамата Валериевци, главният редактор Запрянов и другият му заместник освен мене - Ценков, бяха по-склонни то да е свързано с едно разследване на Ангелина Петрова за Иван Костов, аферата “Сапио” и т.н. и т.н. Моята логика обаче беше, че тема като “Новата дрога” е далеч по-продаваема. Много повече хора биха посегнали към едно непознато ново списание именно с такава корица, отколкото към нещо, свързано с Командира, каквото и да е то. Тези, които се вълнуваха от Костов и от “Сапио”, така или иначе четат цялата сериозна преса по задължение, тъй че едва ли щяха да подминат брой №1 на “Тема”. Докато с репортажа за дрогата щяхме достатъчно категорично да заявим, че не смятаме да бъдем само политическо издание, а че просто “седмичното списание на България”.
И мисля, че успяхме. В типичния си леко агресивен стил успях да убедя и Запрянов, и Ценкича. Те, за разлика от мене, са много по-сговорчиви и склонни да изслушват събеседника. Мисля че впоследствие не съжаляваха, задето са се съгласили.
Но възникна въпросът с какво по-точно ще илюстрираме предложената от мен тема за корицата. И се наложи да позирам като онзи синеок антимафиот.
Бонбонките в пликчето бяха осигурени от Яна. Спомням си, че ги беше купила от съответен доставчик със служебни пари, неосчетоводени.
Каква е била по-нататъшната съдба на тези амфетки – честно казано не зная. На какво ли не е подложен модерният български журналист напоследък…
По-нататък в “Тема” направихме и далеч по-забележителни корици. Като например онази с Кеворк Кеворкян, съставен от стотици малки изображения на негови собствени снимки плюс кадри от “Розовата пантера Пинко”. Впоследствие той я използва и за корица на своя книга.
Или например корицата, илюстрираща разработка за секс-туризма у нас – една от любимите ми теми, междувпрочем. Случайно или не, броени месеци по-късно станах главен редактор на българския Playboy…
Пак 11 септември 2003-а
Сега обратно към 2003-а, две години по-късно, когато за нула време навръх годишнината от нюйоркските събития бях назначен за главен редактор на “Плейбой” и представен на екипа му.
Всъщност, с част от него се познавах отдавна – най-вече с арт-директора Олег и асистента му Андрей, както и със заместник-главния редактор Христо Кьосев.
С Олег и Андро бяхме бивши колеги в “Монитор”, където в продължение на 3 години до 2001-а бях шеф на отдела “Живот/Уикенд”, а те изпълняваха функцията на т.нар. “страньори”. Те напуснаха вестника горе-долу по същото време, по което и аз, когато отидох в списание “Тема”. След оттеглянето на приятеля си Нойзи, Олег се беше превърнал в нещо като главен редактор в сянка – поради явната незаинтересованост на новоназначения такъв – Антони Георгиев – към детайлите и конкретната работа по сглобяването на всеки брой. Та именно арт-директорът, колкото и да е странно, се занимаваше със задачата да търси автори, да им възлага статии за писане, както и да редактира текстовете им и дори да ги съкращава, когато е необходимо.
Аз, разбира се, можех да продължа да го поощрявам да върши това, но никога не е било в мой стил. Захванах се да мисля някои нови рубрики в списанието, а той седна да мисли нова графична концепция. Истината е, че без помощта и мотивацията на Олег аз изобщо не бих навлязъл толкова бързо в същността на работата като Плейбой-редактор.
Спомням си, че измислях някакви нови рубрики, а той решително налагаше вето срещу онези от тях, които не се вписваха в цялостния стил. Та в крайна сметка именно в комбина с Даневски, през ония последни дни на септември 2003-а, въведохме новата линия в българския “Плейбой”. Отчасти това беше връщане към традициите, наложени от Нойзи в списанието и преди това в “Егоист”, отчасти беше преоткриване на стилистиката и интонациите, наложени от “24 часа” в някогашния му силен период и по-късно от “Монитор”. Мисля че това е най-правилният тон за едно подобно списание – леко ироничен, но все пак позитивен, елитарен, но не и дразнещо снобски и достъпен, без да е просташки или примитивен.
По ирония на съдбата, и тогава, както и сега, когато пиша тази книга, в България имаше кметски избори. Ако ви кажа, че не си спомням кой точно спечели в София, ще ми повярвате ли? Трябва да е бил Софиянски, всъщност.
Playboy по време на кметски избори
(първото ми интро като главен редактор, от Playboy #20, ноември 2003)
Освен с нов главен редактор, в броя с юбилейния номер 20 предстои да се сблъскате и с куп други неща, които може да се видят само при нас. Няма да ги изброявам, той като и без това сте ги разгледали и преброили най-внимателно, преди да се задълбочите точно в това четиво тук.“Playboy по време на кметски избори” звучи почти като заглавие от латиноамериканския магически реализъм. Аз обаче се сещам не толкова за Маркес, колкото за вафлите “Морени” и за легендарната им реклама от близкото минало (“Ние обещаваме хрупкава вафла с пресни фъстъци и винаги изпълняваме обещанията си”). В разгара на истерията около местния вот Playboy със същото постоянство ви сервира нещо приятно познато и с доказано качество – забавление за истински мъже.До последно се двоумях дали в “20 въпроса” да не публикуваме фундаменталното интервю с Куентин Тарантино от номврийския Playboy USA. Вместо него обаче ви предлагам нещо като тукашна негова версия – продуцента и режисьора с незабравимото име Халваджиян (както биха вметнали тук “Ъпсурт” – “Пич, не внимаваш ли, ще ти отмъсти Магърдич”).Колкото до Куентин, искам да припомня една култова сцена към края на втория му шедьовър, “Криминале”. Там неговият собствен герой Джими – епизодичен, както винаги – се тросва на Самюел Л. Джаксън, който се опитва да му похвали кафето. “Няма нужда да казваш, че е добро шибаното ми кафе, защото сам го купувам и отлично знам какво е то. Когато жена ми Бони пазарува, взима боклук. Аз обаче избирам само най-хубавото, за да ми е вкусно”.Бих отговорил нещо подобно на всеки, който опита да се покаже приятно изненадан от Playboy №20. Да, аз прекрасно зная, че е добър. Ако не за друго, най-малкото заради това, че умея да избирам – било то марки кафе, било то автори на статии, фотографи или стилисти – и не забравям да платя на касата. Така че просто се наслаждавайте на хубавото питие, в случай че го намирате за такова.За да не се разводнява бъдещият ни диалог, ще ви помоля да ми споделяте единствено неприятните си изненади или предварително прогнозирани разочарования. Може пък да се окаже, че ще си кореспондираме редовно.
Георги Неделчев,
главен редактор
joro@playboy.bg
P.S. Вижте новия ни дизайн и ме дръжте в течение. Свободата на мненията и коментарите се гарантира от Сдружението за честни избори и граждански права.
Маги Вълчанова, coverstar №20
(и моя първа)
За късмет, въпросният първи брой с моя милост начело нямаше как да не бъде забелязан. След два поредни месеца без големи имена на корицата, за ноемврийския “Плейбой” номер 20 Мартин Захариев (по онова време именно той като издател, а не редакторът се занимаваше с всички cover stars) беше уредил фотосесия с Магдалина Вълчанова.
“Мис България Вселена 2000” тогава не бе такъв национален секссимвол, какъвто е сега. Но все пак си беше бивша носителка на държавната титла за красота. От няколко месеца се знаеше, че Маги има “ъпгрейд” на бюста и че това значително е подобрило самочувствието, а оттам и излъчването й. Вече бяхме виждали някои нейни снимки в модните списания, където тя позираше не просто с набъбнала гръдна обиколка, но и със самоувереност и дори арогантност в погледа, която кара всеки мъж да мечтае за тази жена.
Като цяло обаче аз не бях подготвен за това, което ми предстоеше да видя.
Спомням си първото разглеждане на снимките й. Тогава Васил Къркеланов снимаше все още на “плаки” – голямоформатни диапозитиви, и ги преглеждахме със специална лупа върху светеща маса. “Челният удар” с тялото и сексапила на Маги беше нещо, което подейства шоково и на Олег, и на мен. Самият Къркеланов беше по-скоро безразличен, но той в повечето случаи е такъв – може би защото е свикнал с тез неща.
Аз обаче тогава още не бях.
Спомням си, че останах толкова впечатлен от красотата й, колкото после и от първата си среща на живо с тази невероятно интересна личност. Маги е една от най-отраканите и интелигентни манекенки, които познавам. С чувство за хумор и самоирония, директна, направо цапната през устата. Срещата ни от началото на октомври в кафе сладкарницата на “Фритьоф Нансен” недалеч от НДК прерасна в едно от най-хубавите приятелства, които съм имал някога с жена. Доколкото такова изобщо е възможно…
Интересното е, че тя е родена на 3-и април – само ден преди мен. Разбира се, в съвсем различна година. Тя никога не пропуска да дойде на рождения ми ден, докато при мене все така се случва, че не успявам да отида на нейния. Но затова пък имам незабравими спомени от купони с Вълчанова в златните времена на БИАД.
Интересна бе случката на 35-ия ми рожден ден – първия, който празнувах във все още новия тогава бар “Брилянтин”. Всички се бяха разтанцували (то там другояче просто е невъзможно), а Маги дори се беше качила върху единия диван. Беше с някакво бюстие и дънки със смъкната талия. Не че ако беше облечена другояче щеше да е по-малко секси.
Та танцува си Маги върху дивана, а един от другите гости, моят стар приятел Наско, идва и ме пита:
- Това пък момиче кое е? Откъде се появи?
Така е то, когато най-близките ти приятели следят повърхностно списанието в което работиш.
- Как кое е бе, идиот… Това е Маги, не виждаш ли.
- Я, верно бе. Страхотна е.
- Добро утро.
След малко тя слиза и посяга към фреша си от портокал, в който има една малка Финландия. Казвам й, че не са я познали коя е, но че много са я харесали.
- О, наистина ли? – с непресторена радост и изненада реагира Маги. – Това е най-хубавото нещо, което можех да чуя тази вечер…
- Така ли? Защо?
- Ами защото ми е писнало мъжете да ме харесват само заради известността ми. Както и да се фукат с мен. Искам да ме харесват само заради това, което съм, без титлите, кориците и цялата тази суета…
- Разбирам те. Е, ето че поне един човек те харесва заради това, което си. Сигурно има и други.
Дърпат ме за ръкава за да се чукат с мен, затова я оставям. Чукам се, какво да правя. Въпросната нощ на 4-и срещу 5 април 2004-а само това правих.
Европейски модел
Магдалина Вълчанова е национален футболен талисман и “Мис България Вселена 2000”. Както сами ще видите, има и куп други причини да я причислим към модния елит на континента
(статия от Playboy #20, ноември 2003)
Погледнете ослепителната жена от снимката вляво. Открийте съвършенството на тялото й в цялата му прелест, хармонията във всяка негова извивка, скритото във всеки мускул напрежение, изяществото на позата.Усещате ли как прелъстителното й изражение ви превзема и обезоръжава?
Ако да, значи току-що сте разбрали какво означава европейският модел. Магдалина Вълчанова е перфектната еманация на това понятие. Не просто защото е носител на титлата “Мис България Вселена 2000” и е представяла страната ни на “Мис Вселена” в Кипър. Нито пък само защото отскоро е рекламно лице и талисман на националния отбор по футбол, за който всички ще стискаме палци на европейското в Португалия догодина. Маги излъчва европейска класа с всяка своя клетка, и това по никакъв начин не влиза в противоречие с обстоятелството, че има гадже американец. Всъщност, въпросният Джон е с гръцка жилка, но да не навлизаме в подробности за него, защото и без това му завиждаме повече, отколкото възпитанието ни позволява.
Освен почти болезнено привлекателна, Маги е и една от най-непринудените и стъпили здраво на земята топманекенки, за които въобще може да се сетите. Тя е от онази сравнително рядка порода жени, които никога не забравят откъде са тръгнали и къде се намират (“веднъж в едно радио-интервю споменах, че съм израснала, хранейки се с боб, и някаква слушателка не пропусна да ми се подиграе”). Не парадира нито с пари, нито с познанства, и е способна на повече милосърдие и състрадание, отколкото биха могли да се очакват от човек с нейната външност и слава.
По време на едночасовата ни неделна среща Магдалина е леко настинала (била е с влудяващо къса пола на трибуните на загребския стадион по време на великодушно загубената от нас последна евроквалификация), недоспала (самолетът е кацнал в София в 3 и нещо същата нощ) и се готви за пътуване до Пловдив, където е канена на сватба. Настроението й е приповдигнато и тайно се лаская, че Playboy е една от причините за това.
Докато пие чай с мед, Маги оживено коментира преживяванията си на хърватския стадион (“с приятелките исъпругите на футболистите им събрахме очите на местните запалянковци, според мен отдавна не бяха виждалитолкова хубави жени накуп), говори за приятеля си, който от 7 години върти интернет-бизнес у нас (“когато станах Мис България Вселена 2000 той сполучливо се изрази, че съм се превърнала в неговия любим Y2K-problem”), за Асоциацията за борба с насилствената проституция, чийто съучредител е заедно с него (“учудвам се колко непросветени хора има относно нещо толкова сериозно”), както и за предстоящото си двумесечно гостуване в ЮАР (“жалко че няма да съм тук в дните около появата на Playboy #20…”).Разказва ми зза фотосесията си за Playboy в студиото на Васил Къркеланов (той е доста претенциозен, но пък и аз му доказах, че владея доста повече от 5 пози”). Периодически толкова се разгорещява, че чак става от стола и заема типично манекенски стойки – без нито за миг да изоставя шеговития тон и самоиронията. Излишно е да казвам, че 176-сантиметровата й фигура насочва доста завистливи погледи към нашата маса в кафе-сладкарницата на “Фритьоф Нансен”.
Подсещам я за хубавия рекламен девиз “В Интернет с добра компания”, редом с който я гледахме в доста български уеб-сайтове през 2001-а. “Да, това беше един от първите ми ангажименти като рекламно лице след като станах Мис България Вселена. Подсещаш ме, че трябва да издействам от въпросната фирма нещо, което съм обещала на децата от дома за сирачета в село Разлив, Ботевградско. Зарекла съм се да им купя компютър, остава да им уредя и прекарване на Интернет”, допълва гордата притежателка на един от най-посещаваните моделски сайтове в родното виртуално пространство – Magdalina.com.
С жени като нея наистина е гордост да влезеш в Европа. Дори и да не спечелиш нито един мач на първенството в Португалия. Макар че, при толкова вдъхновяващ талисман, загубите се превръща в направо невъзможна мисия.
