Мила ми Венето

Венета Райкова е тънка червена линия, пронизваща цялото ми битие на главен редактор на “Плейбой”. Преди това не я познавах лично, само бях чувал и чел какво ли не за нея. Имах, най-общо казано, противоречива представа за тази личност.

Случи се така, че Венета ме потърси в един от първите дни, след като бях поел списанието. Не си спомням от кого беше взела телефонния ми номер – вероятно от Мартин Захариев. Обади се и ме покани да гостувам в радио-предаването й. По това време тя водеше следобедно уикендово шоу в ефира на вече несъществуващата станция “Нет”. Може да се каже, че се намираше в нещо като криза, след като беше напуснала “Евроком” и хората почти не говореха за нея. Дори феноменалната й сесия за “Плейбой”, заснета година по-рано, вече беше някак си потънала в забвение…

Но аз знаех, че в тази жена има потенциал. Може да се каже, че изпитвах уважение към Венета – особено откакто Петя Бахарова направи едно силно интервю с нея по времето, когато бях в списание “Тема”. Наясно бях, че Райкова е истински професионалист и че рано или късно ще стане истинска медийна звезда.

Та затова и с охота отидох в студиото й, в един неделен следобед. Взех такси и се озовах до паметника “Левски”. Заварих я в студиото най-старателно да си подготвя предаването и да обсъжда нещо с тонрежисьорката.

- Приготви онова парче на Лумидий, дето е хит напоследък. Също така и нещо от “Авентура”. След малко започваме – нареждаше тя, вторачена в бюлетин с новини от БТА.

- Здравейте, Райкова – казах аз с любимото си иронично-служебно фамилиарничене. Аз съм Жоро. Крайно време беше да се запознаем на живо.

- Ами да, крайно време беше – отговори Венета със също така любимата си интонация тип “махленска клюкарка”, която винаги ме трогва и умилява. Тя е царица на това да изтъква, че е “обикновена жена от народа”. А всъщност изобщо не е.

Беше облечена семпло, но стилно. Всичко по нея беше изрядно. Имаше леки розови акценти в дрехите и аксесоарите. Абе с две думи, хареса ми. Една такава слабичка, елегантна и с перманентна нотка на тъга в погледа си.

- Имаме ли време? Искаш ли да ти донеса нещо от сладкарницата?

- Да, ако може едно кафе с бита сметана и с повече захар…

Занесох й, лаваца с бита сметана във висока пластмасова чаша. Тя каза нещо от сорта че съм бил изненадващо галантен и т.н. Учудваше се, че не се държа надуто с нея.

Започнахме интервюто. Не си спомням точно за какво говорех – за предстоящите броеве на списанието, какво ще съдържа, какви теми подготвяме и т.н. и т.н. Най-интересното беше, че имаше директни включвания на слушатели. А въпросното радио “Нет” си беше едно класическо пенсионерско радио. Шефка му бе Виза Недялкова, известна още и като съпруга на социолога-бизнесмен Андрей Райчев. Една симпатична, но опърничава левичарка от старата школа, която беше решила нейното радио да бъде “радиото на обикновения човек”. Та по тази причина през по-голямата част от деня в ефира преобладаваха ретроградна музика, включително съветски шлагери, и улични анкети от типа “Днес за колко си купихте хляб и откъде?”.

Същевременно, най-парадоксално в програмата на “Нет” присъстваха и предаванията на Венета Райкова, Иван Гарелов (на него също съм му гостувал там, още докато бях в “Тема”, по въпроса за възхода на жълтата преса) и Кембъла, Бог да го прости…

Така или иначе, това радио си се слушаше от главно от пенсионери, соц-активисти и прочие пуритани, и тук-таме по някой върл почитател на въпросните водещи, който не е забравил да включи на неговата честота в правилния час.

Съответно можете да си представите що за обаждания имаше в ефира и що за диалози трябваше да водя със слушатели и слушателки. Но се справих някак си, между любимите парчета на Венета, които тонрежисьорката неуморно пускаше за разтуха от говорилнята.

Та тогава ми направи впечатление колко професионално си вършеше работата днешната телевизионна звезда номер едно. Не пропуснах да й го кажа. Всъщност, вдъхнах й доста кураж – тя имаше нужда от такъв, защото се чувстваше доста подтисната в това пенсионерско радио, пред който беше паркиран старичкият й голф.

- Венето, ти рано или късно ще се върнеш в телевизията. Това просто е неизбежно. Ще видиш. Ти си за там. И то за национален ефир.

Тя ме гледаше с онова прословуто повдигане на веждите, едно такова добродушно учудване. По онова време то беше пълно повече с тъга и самота, отколкото с днешния ни добре познат сарказъм на опитна тв акула.

После гостувах още 2-3 пъти в студиото на Венета. Носех със себе си и списания “Плейбой”, които тя, за ужас на по-голямата част от аудиторията си, подаряваше на най-активните слушатели. И всеки път й говорех, че се справя все по-добре, което си беше научен факт.

По-късно стана ясно, че Венета започва тв предаване. “Горещо”. По Нова телевизия, в праймтайма на уикенда. Обади ми се да ми съобщи това - отново по-скоро с притеснение, отколкото със самочувствие. Не беше сигурна, че ще тръгне добре. Казах й, че ще е добре, категорично.

И наистина така стана. “Горещо”, режисирано от един бивш кадър на “Ку-ку” и “Хъшове” - Русакиев, предизвика фурор.

Венета обаче не беше забравила кой й даваше кураж в онзи тягостен за нея период. Може да се каже, че бях спечелил доверието й – вероятно и с факта, че не бях се юрнал да я свалям още от втората ни среща нататък.

Започнахме да обсъждаме какво тя може да напише на списанието – вече като истинска медийна звезда, в каквато се беше превърнала. Исках на всяка цена да имаме автор като нея на страниците си. Убедих я да направи поредица от статии за секцията “Форум”. Същевременно мислех по какъв начин да използвам подходящо подбрани кадри от плейбойската й фотосесия. Имаше доста хора, които вече я боготворяха, и които просто не бяха обърнали внимание на тази нейна изява навремето. Исках по някакъв стилен начин да рециклирам тези кадри, да ги извадя от нафталина, да се изфукаме по подходящ начин с тях.

Венета написа няколко статии, свързани с клюките за красивите жени, с женската психика и с мъжката такава. Аз, съответно, я представих подобаващо като автор, с който списанието се гордее. Пуснах и онази легендарна нейна снимка, на която лежи по корем на пода с дистанционно в ръка, по голо дупе, с единия крак сгънат в коляното и вдигнат във въздуха. Шедьовър.

Ако трябва да съм честен докрай, очаквах повече от текстовете на Венета. За дългите години като радио- и телевизионна водеща явно беше загубила рефлексите и навиците да пише. Да говориш и да правиш интервюта е едно, а да пишеш статии, особено по-аналитични – съвсем друго.

Спомням си, че нивото на всички текстове в “Плейбой Форума” по това време беше толкова високо (Валери Найденов, Симона Мирчева, Иван Бакалов, Стоян Кирчев, Иван Попов), че някак си тези на Венета стояха леко повърхностно и малко не на място. Основните критики, които получавах за това, естествено бяха отправени от жени…

На всички тях неизменно отговарях – Венета ще пише в това списание винаги, когато поиска. Тя е легенда за нас. А ти просто й завиждаш. Нима не бях прав?

Въпросът е, че дойде ден, в който Райкова ми се разсърди. И може би с основание. Ето и цялата история.

Бях решил да стартираме една нова класация, която да стане традиционна за списанието. “50-те най-желани жени на България”. Не най-красиви, не най-сексапилни, а най-желани. Има разлика. Защото една жена може да е красива, но да не е секси, изобщо. Също така може да е красива и секси, но да не е желана – заради начина, по който демонстрира или не демонстрира красотата и сексапила си. И обратното – една жена може да не е кой знае колко красива и дори да не е секси, обаче да бъде обект на мъжки желания, по ред други причини.

Както и да е. Та в първата такава класация, която излезе през февруари 2004-а, пропуснах да включа Венета Райкова. Стори ми се, че ще е някак си тъпо да слагаме сред 50-те жени и авторка на статии за нашето списание. Щеше да има един куп хора, които да се подразнят. Отваряш и гледаш първо статия от Венета. После разгръщаш нататък и бум – виждаш я в някаква класация.

По същата логика можех да напиша и себе си в списъка на плейбоите, защото и такива правехме, всяка година. Щеше да е немотивирано може би? Не мисля. Ама не се написах, защото щеше да е тъпо.

Въпросът е, че веднага след като излезе първият списък “Топ 50 най-желани българки” (първо място тогава за Жени Калканджиева, следвана от Соня Васи и предизвикалата фурор фолк-дебютантка Гергана), Венета ми звънна бясна.

- Сърдита съм ти, да знаеш. Цял ден ми се обаждат приятели по телефона, за да ме питат защо не съм в класацията ви.

- Ох, Венето, чакай да ти обясня. Ти нали си авторка на това списание? Нали работиш за него на хонорар? Нали в същия този брой е публикувана статията ти “За свалячите и жените” – опитах се да се защитя, макар да осъзнавах, че е безсмислено.

- Ми можеше да ми кажеш. И нямаше да напиша статия за този брой. Или просто можеше да я отложиш за следващия…

Железен аргумент. Кой да съобрази, че Венета ще се окаже чувствителна по тази тема? Повече от очевидно бе, че все още бях доста слаб познавач на женската психика и особено на звездната такава… За пръв път чувах тези метални нотки в гласа й.

Казах й, че ще намеря начин да й се извиня и да поправя грешката си. Добре, да видим, каза Райкова и ми затвори сърдито.

Не си спомням как се сдобрихме. Мисля, че публикувах някакво подходящо извинение в списанието. По някакъв начин намекнах, че мястото на Венета безусловно е там, в класацията на най-желаните жени в България. Само месец-два по-късно започнахме отново да се виждаме. Ходехме на обяди в хубавия ресторант на хотел “Централ” срещу тогавашния ни офис в “Хиподрума”. Гъшият дроб върху ябълки, който приготвяха там, беше фанстастичен. По-късно нещо го развалиха. Но това е друга тема

Веднъж точно там, на една от външните маси под големите чадъри на някогашния соц-хотел “Славия”, Венета започна да споделя колко самотна се чувства. Как изцяло е отдадена на работата си (тя си пише целите сценарии абсолютно сама, не с помощта на цял екип, както е в другите рейтингови предавания) и как вече е на 30 и започва да си мисли, че никой няма да я вземе за жена.

- Не ми говори глупости, Райкова. Ще ти направя цял списък от кандидати за ръката ти. Себе си няма да се пиша вътре, защото искам да се направя на интересен. Брат си също не мога да включа, защото е отдавна женен. Впрочем, ти още ли живееш с майка си?

- Ами да, разбира се. С нея си живеем.

- Е тогава какво се чудиш, че не си завъдила някакъв мъж? Как точно да стане? Ти би ли отишла например някоя нощ, след излизане с някого, да спиш у тях?

- Не, разбира се. Аз не съм такава.

- Знам, че не си “такава”, и една от причините е, че продължаваш на тия години да живееш с майка си. Ти просто ще се притесниш, ако например аз те поканя у нас някоя вечер след “Брилянтин”. От друга страна, у вас няма как да заведеш един мъж - колкото и да ти се иска, и колкото добре да би се чувствала в такава ситуация. Просто у вас не е удобно… Не живееш самостоятелно. Не можеш да постъпваш спонтанно, както и когато ти се иска.

- Така е, прав си.

- Прав съм, разбира се. Аз на твое място незабавно бих се изнесъл на квартира. Това просто е първото нещо, което трябва да направиш, за да се промени личният ти живот към добро.

- Не е толкова просто. А и недей да си мислиш, че получавам достатъчно пари, за да мога да си го позволя.

- И да не получаваш, ще започнеш да получаваш. Това е другото нещо, което трябва да си извоюваш – заплащане, адекватно на работата и рейтинга ти.

- Не зная… Не съм такъв човек. Не мога да си прося по-голяма заплата – нито от продуцента ми, нито от Нова телевизия…

- И аз не съм такъв човек, но понякога се налага. Ще се научиш, Райкова. От друга страна пък, именно това, че живееш с майка си, те прави толкова добра водеща на такова предаване. Представям си как си седите вечер вкъщи, вечеряте нещо сготвено, после четете жълтата преса, гледате телевизия и клюкарите. Ти просто си перфектно подготвена за работата, която вършиш в “Горещо”. Съвършената клюкарка. В момента, в който личният ти живот се обогати, хванеш си сериозно гадже или пък се омъжиш, вече няма да си толкова добра, басирам се…

- Глупости ми говориш бе Жоро…

- Не са глупости, ще видиш, неизбежно е да се стигне и до там.

В следващите месеци се виждахме сравнително рядко с Венета. И аз, и тя имахме достатъчно работа. Е, аз и не само работа. Прекарах почти цялото лято и есента на дясната седалка на кабриолета на Мадлен, обикаляйки софийските барове. С нея станахме много близки приятели – до такава степен, че сигурно много хора си мислеха, че едва ли не нарочно съм уредил тя да спечели първата титла Playmate of the Year. А истината е, че аз дори не я харесвах достатъчно преди конкурса. Едва по време на самото шоу и след това се убедих, че няма по достойна за короната от нея… Но за Мадлен съм обещал да пиша отделна глава. Тук само споменавам как си прекарах въпросното лято на 2004-а. Нонстоп купони, всяка нощ.

Към края на годината се случи поредица от светски събития, на които се засякохме или ходихме заедно с Венета. Имахме и няколко вечери – например в индийски ресторант (о, каква ирония на съдбата), само че не в тишовия “Тадж Махал”, а в току-що отворения “Ауад” на “Черковна”. Дори едната вечер, пак по ирония на съдбата, на съседната маса вечеряха Нико Тупарев от SIA, Део и Дичката с гаджетата им. Беше в зората на феномена “Биг Брадър”…

Общо взето, вече познавах Райкова достатъчно добре. Наясно бях с комплексите й по отношение на мъжете, виждах как я притиска прекалено голямата й популярност (онази вечер в индийския ресторант дори ни направиха извънредна отстъпка, по изрично настояване на собственика, който видял Венета), как не може да се отпусне. От друга страна, аз пък не бях свикнал да излизам с жени, с които нямам никакви сексуални взамиоотношения. Или най-малкото да не са като точка от графика, макар и на по-задно място в “дневния ред”. Венета просто не беше купонджийката, която би се радвала на моя начин на живот в онези месеци.

Ходехме в “Брилянтин”, тогава в апогея на славата на този бар. Дори веднъж беше взела със себе си и близката си приятелка Кати, фолк-певицата. Тя пък дори би Венета по стеснителност. През цялата нощ не мръдна от дивана, колкото и да я подканях да стане да потанцува, че да се полюбуваме на перфектните й крака. Но не и не.

Райкова, за разлика от Кати, все пак танцуваше. Но някак си не можах да погледна на нея като на сексуален обект. Може би наистина ме респектираше с авторитета си. А чудовищната й популярност й пречеше да се държи непринудено и секси.

Или пък наистина си падам по по-млади и по-обикновени жени. Например сервитьорки, барманки, фризьорки и продавачки. Луд съм по тях. Но да не се отплесвам.

Дадох си сметка, че излизам с Венета главно от суета. Приятно беше до тебе да върви или седи най-известната блондинка на републиката. Тя наистина е такава, без преувеличение. И най-искрено си казах, че е безсмислено да продължаваме да излизаме. Просто не беше честно, някак си не беше хармонично. Така че с Венета си останахме близки приятели, спрях да я каня да идва с мене къде ли не, а аз продължих да излизам с Мадлен и Силва…

За Коледа Райкова направи някакво феноменално издание на “Горещо”, където обсъждаше най-желаните мъже на България в компанията на най-известните жени. Спомням си, че го гледах в Русе в компанията на цялото си семейство. Излишно е да казвам, че там, както и навсякъде в провинцията, Райкова е обект на култово обожание. Легенда. Още същата вечер й написах един sms, с който я поздравих за предаването. Тя веднага ми звънна по телефона, с което окончателно предизвика завистта и респекта на брат ми, дългогодишен неин почитател във всяко едно отношение.

Стана дума за Нова година, кой къде ще я празнува.

- Аз ще съм в Брилянтин, Райкова. С компания. Винаги си добре дошла там при нас…

- Жоро, аз още не зная къде ще съм. Нали знаеш че съм ангажирана и с тоя “Биг Брадър”… Един от участниците в него, Тишо, знаеш го, ми се обясни в любов, моля ти се. Пожелал си като подарък да му гостувам. Трогната съм. Подготвила съм да му подаря вашето списание с мене на корицата и едни свои чорапи…

- Добра идея, ще бъде яко.

- Да, и ще е реклама за списанието ви.

- Безспорно.

Венета никога не пропуска да демонстрира благодарност, както и добро желание да направи някакъв жест или услуга, според възможностите си. Колкото до Тишо – личеше си, че е искрено зарадвана, задето някой я е поискал така настоятелно и така публично.

Ден преди Нова година се уговорихме окончателно - ще я чакам в “Брилянтин”, ако се окаже, че няма по-добър вариант за празничната нощ.

Тя беше доста объркана.

- Обещах на този Тишо да се видя с него утре, на вечеря. Ако ми хареса компанията му, сигурно ще остана докрай там…

- Добре, Райкова. Аз съм в “Брилянтин”. По някое време може джиесемите да блокират, но дори и да не се чуем, направо идвай там след полунощ. На входа няма да пускат външни лица поне до 2 часа, но тебе ще те пуснат.

- Добре, Жоро, така се разбираме.

Във въпросната новогодишна нощ Венета Райкова не дойде в “Брилянтин”. Както по-късно стана ясно, това беше началото на нейната голяма любов с Тихомир…

Аз, разбира се, започнах да я иронизирам още от самото начало. Просто си представях как тя се дърпа и не смее да “изконсумира” тази толкова коментирана нова връзка. Не криех антипатиите си към Тишо, но същевременно гледах да окуражавам Венета да се впусне без задръжки в авантюрата.

- Казала съм му, че трябва да чака. Засега никакъв секс. Ако издържи до Деня на влюбените 14 февруари, ще му се отдам тогава…

- Венета, ти си луда. Кой нормален мъж ще издържи толкова време?

- Ще издържи. Ако ме обича, ще издържи.

- Аз не бих могъл, признавам си. Би било под достойнството ми. А и защо поставяш секса само като удоволствие за него – за тебе не е ли такова, не ти ли се иска?

- Иска ми се, но има време до Деня на влюбените.

Уникална жена! Пълно куку!

В следващите седмици, съвсем разбираемо, спряхме не само да се виждаме с Венета, но и да се чуваме. Предполагам, че все пак не са чакали 14 февруари, за да направят онова нещо.

Същото лято се ожениха, по куриозен начин, в някакво село. После тя продължила известно време да живее при майка си, а мъжът й – отделно. Венета често го повтаряше в интервютата си – как всеки от съпрузите си се прибира в своето жилище вечер.

Тук ще прескоча известен период от време, за да не ми се налага да обсъждам семейния живот на хората. Няма да коментирам и нещата, които достигаха до мене. Не съм се и интересувал в детайли.

Никога не съм имал колебания какъв тип съпруга ще е Венета. Точно като адашката си от онзи филм “От нищо нещо”, с Анета Сотирова, Стефан Данаилов и Асен Кисимов. Каквото и да е принудена да търпи от мъжа си, тя си го обича.

“Не го наричайте идиот, той ми е мъж…”, беше казала Венетка на гостуващия софиянец, след като полуделият от ревност неин съпруг беше заклал биволицата, за да види дали наистина е изяла ризата…

Когато през пролетта на 2007-а двамата с Тишо влязоха в къщата на ВИП Брадър, бях убеден, че Венета ще използва този шанс, за да се раздели с него. Публично, пред цяла България. Каква по-добра възможност да мотивираш подобно свое решение, да потърсиш съчувствието на публиката, на почитателите си? Едно от най-големите опасения на Райкова от евентуален развод беше това, че феновете й нямало да я разберат, щели да се разочароват от нея. Както и вездесъщият й продуцент. Как да я накарам да ми повярва, че тъкмо напротив – ако се беше развела в момента, в който е усетила, че така ще е по-добре, това би вдигнало неимоверно рейтинга й?

Спомням си, че когато Венета се омъжи, един от най-големите й фенове – моя приятел Светльо Дукадинов, беше обобщил ситуацията по следния начин: “Край, приключвам с нея. Тя вече не е Венета. Тя е една Тишовица. На кого му пука за такава?”. Басирам се, че той далеч не е бил единственият, който разсъждава така…

Но Венета не само че не се разведе с Тишо в Къщата, а тъкмо напротив. Демонстрира по-голяма близост с него от когато и да било, а междувременно се изпокара с всички звезди на шоубизнеса вътре. Тоест направи точно обратното на това, което би било печеливша стратегия за нея. Дори и да не бе спечелила голямата награда, щеше поне да си реши проблема с Тихомир.

По-нататък се знае какво се случи. В момента, в който пиша тези редове, Венета е в процес на развод. Но може и да се съберат обратно, не бих се учудил. Тя е една трогателна жена. Типична българка от провинцията. От Попово е. Работлива, амбициозна, истински красива. Искрена е. Самокритична. Има чувство за самоирония. Готова е да търпи какво ли не, в името на някакви скрупули и предразсъдъци. Има някакво хипертрофирано чувство за морал и справедливост, което редовно й докарва куп неприятности. И същевременно е объркана, като всяка млада и хубава жена, атакувана непрекъснато от кого ли не и одумвана, одумвана до дупка.

Харесвам Венета Райкова. Винаги ще изпитвам сериозен респект към нея, възхищение, а също така и съчувствие. Не бих искал като прочете тази книга, да ми се разсърди за нещо. Не мисля, че има за какво. Мила ми Венето, нямаше ли да бъде много по-хубаво, ако беше дошла да посрещнеш новата 2005-а година с нас в “Брилянтин” тогава?

Първият Playmate-кастинг

Първият кастинг за участнички в националния конкурс Playmate of the Year се очакваше от всички с обяснимо вълнение. Начело с мене, разбира се.

По онова време – пролетта на 2004-а, основната грижа за моделите все още падаше върху издателя Мартин Захариев. Той стана и председател на журито, което ще избира 12-те финалистки и първата българска Miss Playboy.

Самият кастинг също беше организиран най-вече от него. Аз имах грижата да подбера най-достойните измежду онези момичета, които бяха изпратили свои снимки и кандидатури на адреса на списанието. Мартин пък беше пуснал вездесъщите си връзки в някои модни агенции…

В деня на кастинга едно от момичетата беше пристигнало чак от Бургас с нощен влак. Беше престояло няколко часа по градинки и кафенета, преди да дойде времето да се събираме в НДК. Стана ми жал за нея, представих си с каква умора трябва да се яви на нещо подобно.

Към 10 сутринта бях започнал да звъня на кандидатките, които се очакваше да пристигнат от други градове и тогава разбрах, че тя отдавна е в София и се чуди къде да стои и какво да прави. Дадох си сметка с какво желание и нетърпение е дошла. Спомних си я от снимките, които беше изпратила – съвсем любителски кадри, заснети доста отдалеч с апарат тип “маймунка” и принтирани на най-малкия възможен размер фотохартия.

Побързах да отида в НДК и да я взема от кафенето където ме чакаше. Още в секундата, в която я видях, бях наясно, че безсънната нощ и това безумно пътуване с влак от Бургас до София едва ли ще се увенчаят с резултата, който това момиче очакваше. Макар и мила и симпатична, беше очевидно, че тя няма шансове да се класира като една от 12-те кандидатки за титлата. Просто на онези снимки, които бяхме получили в плик по пощата, изглеждаше по-добре, отколкото на живо.

В този момент си дадох сметка за един доста съществен аспект от женската психика. Жената, независимо как изглежда, непрекъснато има нужда от външни фактори, на които да опре самочувствието си. Нито едно момиче не осъзнава и цени красотата си сама за себе си. Затворете една ослепително красива жена някъде само с един мъж, ако ще и да е най-мечтаният от нея, и много скоро тя ще загуби каквато и да било увереност в себе си.

Тя има непрекъсната нужда от нови проверки дали е харесвана или не. Подчертавам – не просто хубава, а харесвана. Има разлика. За жената не е толкова важно да е сигурна, че е хубава. По-точно, тя никога не би могла да е сигурна и достатъчно убедена в това. Но за нея е важно да получава доказателства, че е желана, харесвана и най-вече – предпочитана.

Амбициите на една жена и нейният порив да търси себедоказване са особено силни, когато става дума за конкуренция с други жени. Именно затова думи като “Плейбой” и “кастинг” имат магическо въздействие върху всяка уважаваща себе си и сравнително добре изглеждаща млада дама. Изкушението да се яви на такова нещо – стига да няма някакви външни фактори, които да я спират - е огромно.

Но да се върнем към онзи исторически първи Playmate-кастинг от пролетта на 2004-а. Няма да скрия, че го проведохме полу-аматьорски. Кой да ни научи как се прави? Да дойдат от Америка специалисти да ни покажат? Ха-ха-ха.

Мартин беше уредил да използваме една от по-малките зали на последните етажи на НДК. Качихме се там и започнахме да разместваме маси и столове, за да се оформи нещо като “президиум”, където да седи “журито”. Подредихме и паравани, зад които момичетата да могат да се преобличат. Наредихме столове, на които да седят. После отидох до бюфета два етажа по-надолу и купих стекове с фанта и кока-кола. Не, не съм ги мъкнал на ръце, докараха ни ги с количка. Междувременно кандидатките бяха започнали да прииждат – някои с родители, други с гаджета подръка, трети – с приятелки, за кураж.

Да си призная, не се чувствах кой знае колко емоционално ангажиран с този кастинг. Гледах на него като на нещо, което касае повече други хора, не мене. Усещах се отговорен най-вече за момичетата, които бях извикал от различни градове на страната – как ще се представят, дали няма да останат разочаровани от отношението към тях и т.н. и т.н. Просто етика и нищо повече. Към останалите, които бяха дошли от модни агенции или поканени от Мартин, изпитвах необяснимо безразличие. Или може би бях притеснен от новата, необичайна ситуация, в която всички се намирахме.

Захариев раздаде на всички кандидатки по един примерен договор със списанието – в случай, че бъдат одобрени за финалистки на Playmate-конкурса и станат бъдещи “Момичета на месеца”. Всички кандидатки, родители, приятелки и гаджета насядаха по столовете и забиха носове да четат. Някои излязоха на спокойствие на терасата на НДК, гледаща към “Хилтън”.

Броени секунди по-късно част от момичетата троснато си взеха чантите и си тръгнаха.

Настъпи лек смут. Гръцкият мениджър Тананис Приоволос (човекът, който дефакто управляваше и продължава да управлява финансово българския Playboy) моментално попита какво се случва и защо. Изясни се, че кандидатките се отказват, защото в договорите не е споменато нищо за заплащане, за хонорар за участието.

Както веднага ми светна, гърците за пореден път искаха да минат метър. Тънко, както се казва. Според тях авторитетът на списанието беше достатъчен, за да служи като мотивация за участие в един подобен конкурс. Без хонорар за голите снимки. Просто така, за чест и слава. И затова не бяха предвидили в договорите нищо, свързано със заплащане.

За негова чест, Танос (съкратено от Танасис, занапред ще го наричам така) реагира светкавично. “Добре, обявете моля, че ще има хонорар за участие в конкурса от 500 лева”, леко притеснено каза той на английски, в характерния си невротичен стил. Мартин веднага го преведе на всички в типичния си, школувано императивен тон.

Това обаче не успя да върне повечето момичета, които бяха хукнали да си ходят. Някои от тях изглеждаха наистина впечатляващо. Но поне послужи като достатъчна причина за останалите да не ги последват.

И, да - сред тях, слава Богу, имаше доста перспективни модели, подходящи за страниците на списанието и за бъдещия ни конкурс. Именно на този кастинг се запознахме с блондинките Румяна и Александра, които впоследствие бяха сред най-добре представилите се плеймейтки. Тук беше и Яница от Габрово, момичето с късата коса и убийственото тяло, която се класира на трето място и спечели специална награда за най-добра фигура.

Подробности от този полу-комичен кастинг тук няма да разказвам. Не е интересно. Важната информация тук е, че той не успя да попълни необходимия брой от 12 финалистки. За мен подходящите участнички, които можеха да минат през ситото, бяха не повече от 8.

Танос обаче отсече – оттук взимаме само 6. Останалите ще ги търсим допълнително.

Казах му, че ще е глупаво да се откажем от някои подходящи кандидатки, само заради хипотетичната възможност, че може да открием и по-хубави. И че ако сега отхвърлим тези момичета, ще е трудно да ги мотивираме повторно да участват. Просто ги губим и това е.

Той обаче беше непреклонен. Не знам защо беше убеден, че хубавите момичета у нас се берат като портокали в гръцка градина – още повече, че току-що около дузина такива бяха напуснали демонстративно кастинга ни.

Решено бе Мартин Захариев да пусне допълнителни връзки и да осигури още 6 кандидатки до началото на снимките за предстоящата корица. А те бяха след броени дни.

Тогава все още бях доста неопитен – все пак бях главен редактор едва от няколко месеца, а и не се занимавах пряко с издирването на моделите за списанието. Още не осъзнавах в пълна степен каква е разликата между това да си имаш работа с достатъчно мотивирани за изяви в “Плейбой” момичета и с такива, които са там по силата на някакъв договор с модна агенция. Или само заради обещания хонорар. Или просто от скука и липса на по-полезни занимания.

По-късно многократно се сблъсках с това фундаментално различие. От една страна – жена, която може и да не е “10 по десетобалната система”, може дори да не е “осмица”, но иска да изяви в максимална степен красотата си. Научила се е да я представя по най-добрия начин, или се стреми да се научи, доколкото е възможно.

От друга страна – осмици, деветки и десетки по десетобалната, които смятат, че подаръкът от Бога и природата, наречен красота, е напълно достатъчен, за да се нареди животът им от само себе си.

Познавам доста въплъщения на понятието “кисела манекенка” и винаги съм недоумявал що за човек трябва да си, за да се прехласваш пред някаква геометрично правилна комбинация от черти, които не са подплатени от никакъв чар и маниери. Популярността на такива същества сред така наречения хайлайф е най-голямото доказателство, че нашият пол, господа, е пълен комплексари…

За съжаление, се сблъсках и с доста примери за трети тип жени – такива, които имат нереално високо самочувствие. Техният брой е относително малък, като имаме предвид и общоприетото схващане, че нежният пол е силно взискателен към външността си. Но когато се сблъскаш с такъв тип жена, наистина е доста трудно да запазиш джентълменския тон докрай.

Тя е способна да ти счупи телефона от звънене, да те затрупа с безумни свои снимки (които очевидно вижда с някакви различни, извънземни очи, щом като е единствената, която би могла да се хареса), да те атакува чрез твои приятели и приятелки. Готова е да седне на коленете ти, да те лъхне с ужасния си задушлив парфюм (например отвратителния Gucci Rush, и само не ми казвайте че при втората му версия се забелязвало известно подобрение), да говори на висок глас колко грозни са всички останали момичета, които някога са излизали в което и да било списание начело с “Плейбой”…

Но да не се отплесваме. За типовете женски характери ще продължа да пиша по-нататък. Тук исках само да обобщя как първият Playmate-кастинг премина при половинчат успех – поради лоша организация и византийско скъперничество. Това ни принуди да стискаме палци совалките на Мартин сред модните агенции да бъдат по-плодотворни, за да може втората шестица финалистки да е по-добра или поне да не отстъпва на първата – онази, която излъчихме в неуютната зала на НДК.

Много скоро стана ясно, че опасенията ми са били основателни. Да, трябваше да вземем поне 8 момичета от онзи кастинг, а не 6. Втората шестица, съставена от нещо като корпус за бързо реагиране на две модни агенции, не предизвикваше особен възторг. И то не защото момичетата не бяха хубави – повечето от тях бяха. Те просто не изглеждаха надъхани да стават звезди от “Плейбой”. С едно единствено изключение – Мадлен.

На нея ще трябва да посветя поне една глава от тази книга. Тя просто е една от най-забележителните жени, които познавам. Признавам си, че първоначалното ми мнение за бъдещата първа “Мис Плейбой” на България беше прибързано и дълбоко погрешно. Още се чувствам тъпо от този факт.

Мими, ти си истинска принцеса.

 

Моят живот в Плейбой

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ  

В деня, когато реших да напусна “Плейбой”, станах както обикновено по обяд. Не бързах да си включвам телефона. Говоря за мобилния, разбира се. Домашния го знаят само майка ми и служителката на БТК, която понякога ми напомня да отида да си платя сметката.

Ужасно мразя да ме засипват с оферти, подмазване и какви ли не въпроси още от сутринта. Затова предпочитам това да става най-рано от обед нататък.

 “Pozdravlenia za poslednia broi, vyrha e, osobeno klasaciata na playboite!”

“Kanim vi na otkrivaneto na nov club v Sofia, na ulica… utre ve4er. Shte se radvame da ni uvajite!”

“Imam nova fotosesia, koga da ti q pokaja? Mislish li za men na koricata?”

“Dovechera shte hodish li na nagradite?”

“Kak e Mr. Playboy, naspal li se e? Obadi mi se kogato mojesh”

“Gurcite iskat sreshta za obsyjdane na noviq broi v 16 h v ofisa” 

С лексуса към квартал “Изток” 

Винаги избирам внимателно момента, в който да си включа телефона. Да не ми предстои да ходя до банята, да си правя кафе, да излизам някъде с колата или пък да трябва да пиша някакви важни мейли. Включвам си го тържествено едва тогава, когато знам, че ще мога да прочета на спокойствие поне няколко есемеса, евентуално да им отговоря, както и да проведа поне три-четири досадни разговора един след друг.

Този ден щях да го направя едва като седна на бюрото си в офиса. Пътят ми дотам е с продължителност точно една песен – трябва само да мина от другата страна на “Цариградско шосе” и да се провра с колата по тесните улички с писателски имена, да паркирам (както обичат да казват мои приятели – правиш го като арабин в пустиня) и да не забравя да прибера страничните огледала. В дадения случай не успях да чуя дори до половината Dear Alice - една пиеса на Чък Кърия от албума The Mad Hatter.

Да слушаш нещо толкова виртуозно, изсвирено с такава гениална лекота, може да те докара направо до нирвана в елегантния японски комфорт на лексуса. В такъв момент няма как да не си мислиш че животът е хубав. Ти си мистър Плейбой, най-официално и институционализирано, електронният ти адрес е joro@playboy.bg, телефонът ти, последен модел смартфон, е пълен с около хиляда номера на красиви жени в различни възрастови групи, и в повечето случаи не се налага дори да им звъниш. Просто те имат грижата за това. Каквото и да направиш, с която и да е от тях, винаги можеш да го минеш като част от благородната си професия. Било то пред нея или пред познатите й, било то, и най-вече, пред собствената си съвест.

 Какво трябва да се случи, за да поискаш да се разделиш с всичко това? Възможно ли е да си толкова луд? Нима има компромис, който не си струва да направиш, за да продължиш със същия успех да събираш всеобщата завист? Да не би според някакво тайно споразумение с дявола да си принуден да се лишиш примерно от пръста на едната си ръка, или от единия си тестис, или пък от обонятелната способност да долавяш близостта на чаша с Jack Daniel’s?

Не, разбира се. Но да, естествено че можеш да се разделиш с всичко това. 

Не, не е защото ти е омръзнало да получаваш есемеси от жени. Нито защото си решил най-сетне да се ожениш и в името на семейния мир си решил да си намериш малко по-целомъдрена работа. Нито пък защото си почувствал, че те влече към отсрещния бряг, а Brokeback Mountain ти е станал любимият филм напоследък. Нито пък защото не ти достигат пари за високооктановия бензин на колата ти и за сметките в “Ялта”, “Брилянтин” или “Син Сити”.

В своя живот винаги съм търсел постигането на някаква поне елементарна хармония. Доколкото е възможно. Когато получаваш нещо, трябва да даваш. Когато имаш права, имаш и задължения. Когато спиш с една жена, го правиш не само защото ти го искаш, а защото си сигурен, че и тя го иска. Или най-малкото изкусно се преструва, че е така. Когато носиш отговорност, ти трябва и свободата за самостоятелни решения. За да получаваш есемеси, в които почитателки гальовно те наричат мистър Плейбой, трябва вътрешно да си убеден, че отговаряш напълно и цялостно на тази квалификация.

Казано на друг жаргон, желателно е налягането на една външна среда да е сходно с налягането на средата отвътре. Иначе се получава експлозия или имплозия. И двете са нещо неприятно.

В тази книга ще се опитам да обясня как се стигна до там вече да не искам да съм мистър Плейбой, да не подарявам списания на катаджиите, които ме спират (а лексуса винаги го спират, по дефолт, защото дава всякакви надежди), да не получавам по десетина мейла с голи снимки на момичета дневно и да не журирам палави конкурси за красота, в които хората наоколо са убедени, че вече съм преспал с всяка кандидатка поне няколко пъти.

Това обяснение няма как да стане, без да разкажа своя живот в списание Плейбой, или поне най-интересните и поучителни части от него. Ще се опитам да го направя възможно най-дискретно, без излишно търсене на сензации и пикантерии. Както ще видите, нещата са си достатъчно сензационни и пикантни сами по себе си, без да ми се налага да си измислям и преувеличавам. И без да трябва да дискредитирам някого с компрометиращи факти и евтино-клюкарски спомени, както се изкушават не един и двама автори на мемоари.

 

Животът ми в “Плейбой” ме сложи на една маса, или на един диван, ако предпочитате, с няколко десетки национални секссимвола и стотици кандидатки за такива, с още толкова плейбои и пишман-плейбои. Също така ми разкри в най-пълна степен явления като завист, злоба, меркантилност, алчност и притворство.

“Тъжното е, че когато човек започне да трупа успехи, с тях почва да трупа и врагове”, ми каза мустакатият, меко казано, полковник Петко Йотов, на едно от последните светски събития в качеството ми на Плейбой-редактор. Не си спомням имаше ли някакъв конкретен повод за тези думи, но бяха точно в десетката. Бяхме се запознали току-що. Може би полковникът интуитивно беше видял в мене, костюмирания 37-годишен шеф на списанието, което снима известните жени без дрехи, олицетворението на всеобщата мъжка завист.

Но да се върнем на деня, в който реших да напусна “Плейбой”. Нетипично слънчев и топъл за края на февруари, толкова красив, какъвто и през пролетта рядко би бил. Цялото изпълнение на Чък Кърия и оркестъра му е не просто енергично, ами направо задъхано - сякаш не могат да се спрат да свирят, като отвързани. Когато влизам в офиса, солото на пианото още звучи в главата ми. Включвам си джиесема в очакване на порцията есемеси, сядам на бюрото с гръб към тихата уличка “Чарлз Дарвин” и усещам, че не зная защо съм дошъл тук днес.

Няма никаква важна работа, която бих могъл да свърша. Важна за списанието, имам предвид. Моментът е такъв, че се очаква един куп други хора да си свършат своята част от работата. Моята функция днес е да бъда нещо като чиновник, генериращ нонстоп завист и подозрения, да приемам покани за събития, повечето от които галантно отклонявам (понеже после ще се очаква да направя нещо в замяна, нали разбирате), да пиша изтощителни мейли, пълни с формалности, спазвайки специфичен корпоративен жаргон.

В такива дни усещането, че се нуждаеш от някаква промяна, постепенно започва да надделява над комфорта от еднообразното ежедневие - колкото и плейбойско да е то понякога.

 

Веднъж като ти влезе в главата мисълта, че може и да не си тук, а някъде другаде, и да отиваш с много по-голям ентусиазъм към офиса си, е много трудно да я изкараш оттам.