Аз и Мими

 

(откъс от книгата “Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор)

 

….

По времето, когато пишех горната статия за Мадлен, все още я познавах твърде бегло. Изцяло служебно. Изобщо не предполагах, че ще станем толкова близки приятели, и че ще прекарам есента на 2004-а в разходки на втората седалка на червения кабрио-роудстър “Мазда” с надписи Playboy върху двете врати.

Всъщност, всичко започна пак от “Брилянтин”, където, както вече разказах, беше полята и нейната Playmate-титла. Броени дни по-късно седим там със Силва – нейна колежка от “Визаж” и моя приятелка още от ранна журналистическа възраст. Изведнъж отнякъде изниква Мадлен, в силно превъзбудено състояние. В типичния си стил разгърдена, с някаква копринена блуза и без сутиен. Гърдите й подскачат наляво-надясно като две едри риби на сухо.

- Здрасти, Жоро (тогава все още не беше започнала да ми вика Жори – нещо, което си позволяват само майка ми и най-близките жени в моя живот). Ще се намери ли някакво местенце при вас?

- Разбира се, за тебе винаги, знаеш…

- От 12 часа нататък моят приятел има рожден ден. Искам да го изненадам. Купила съм му торта, искам да я внеса тайно тук и после да я извадя, за да го зарадвам. Той е отвън, ще го извикам след малко. Съдействайте да направим постановката!

И съдействахме с каквото можахме. Галин беше приятно изненадан. Веднага се сприятелихме с него. Това беше и първото ми позитивно впечатление от Мадлен – че приятелят й е толкова възпитан и свестен мъж. Започнах да се замислям, че май това момиче не е чак толкова повърхностно, колкото съм смятал. Силва и Мими пък станаха неразделни приятелки и в следващите 2 години буквално не се отделиха една от друга…

 

По-късно същото лято се видяхме с Мадлен и на морето. Аз бях в Созопол с тогавашното си гадже журналистка, която не беше особено възторжена от факта, че Мис Плейбой на годината ми звъни и ме кани на вечеря. Оказа се, че тя е в Созопол с Галин. Четиримата прекарахме чудесно в един от малкото свестни ресторанти на този позанемарен град-курорт.

 

През есента аз вече бях свободен, Мадлен също, но и двамата не бързахме да си хващаме сериозни нови гаджета. Вместо това излизахме почти всяка нощ тримата – аз, Мадлен и Силва. Това обстоятелство, противно на всеобщото схващане, не ми носеше никакви сексуални дивиденти, а тъкмо напротив. Покрай тези двете съвършени жени аз просто не можех да забърша нищо… Та кое нормално момиче ще си помисли, че има някаква перспектива с мен, виждайки ме по средата между две 178-сантиметрови цицорести манекенки, които очевидно не страдат от излишни притеснения и комплекси?

И Силва, и Мадлен бяха наясно, че в чисто сексуален аспект те не са моят тип жени. Депресирам се от толкова перфектни жени. Либидото ми отива на кино. Чувствам се сексуално непълноценен пред тях. Предпочитам ги просто като приятелки. За секс харесвам жени под 170 сантиметра, категорично. Имало е и изключения от това ми правило, но се броят на пръсти.

Но така или иначе, цялата есен на 2004-а, и последвалата я зима, прекарахме с Мадлен по ресторанти и барове. Програмата на един типичен наш ден беше следната:

Събуждам се по обяд и отивам в офиса си, където започвам да извършвам усилена редакторско-мениджърска дейност. По това време Мими още спи. Час-два по-късно се събужда и ми се обажда. Уговаряме се да се видим надвечер, след което тя тръгва по козметички и фризьорки. По някое време се появява в редакцията, подрусвайки все по-нарастващите си цици. Довършвам си работата в нейно присъствие, после се качваме в маздата, паркирана пред бизнес-център “Прима” в “Хиподрума”. Отиваме или в “Кипарис”, или в “Перла” в Драгалевци, или в “Тамбукту”. Може и в някой сръбски ресторант, като например онзи недалеч от ИСУЛ. Там предстои чревоугодие и нонстоп смях. Следващата спирка е “Брилянтин” или “Червило”, или пък боулинга в Софияленд, където се събираме със Силва, ако тя не е била с нас още от ресторанта.

Случвало се е да ходим и в стриптийз-бар, където Мадлен естествено засенчва всички танцьорки. Бие ги и по цици, и по сексапил, и по всичко. Аз само седя до нея и генерирам завист.

 

По онова време Мими беше много смешна шофьорка. Паркирането не беше нейната стихия, поради което маздата беше очукана отвсякъде.

Важното е, че винаги ни беше много весело. Аз й разказвам за мои истории с жени, тя ми разказва за нейни истории с мъже. Даваме си съвети, успокояваме се и се окуражаваме. И при мене, и при нея имената са нови почти всяка седмица. Важното е да се гледа позитивно на всичко.

 

Веднъж изпаднах в конфузна ситуация в тузарския ресторант “Перла”. Трябва да е било някъде през пролетта на 2005-а. Качвам се аз в маздата на Мадлен, обут в чисто новите си панталони марка Sisley. Купил съм ги от фирмения магазин на “Витошка” с ваучер, подарен ми от колежките от “Плейбой” за рождения ми ден.

В ресторанта се шматкаме дълго, докато намерим подходяща маса. По едно време към мен се приближава салонният управител и свойски ми прошепва: “Приятел, панталонът ти е сцепен много кофти на задника…”.

И наистина – огромна цепка успоредно на джоба. Очевидно се е получила при качването или слизането в ниската мазда. Да ви таковам прехвалената марка Sisley… Колко ли човека са ме видели освен управителя…

Налага се Мими да ме прегръща през кръста с якето си в ръка, за да крием цепката, докато най-накрая ни настанят на подходяща маса. Ядем, пием и се смеем на ситуацията. На излизане пак вървим смешно прегърнати, като пияници, и се кикотим неудържимо. Мадлен ме оставя на няколко метра от входната ми врата, а минута по-късно скъпите панталони са в кошчето за боклук.

Като се замисля, тази случка най-добре олицетворява цялата противоречивост на моя живот в Плейбой, както се казва и тази книга. Да, излизах с най-шармантните жени в тази държава начело с Мадлен, без непременно това да е свързано със секс. Да, забавлявахме се пълноценно. Да, заради тях понякога бях самотен, защото много трудно намирах път към по-обикновените момичета. Да, никой не би ми повярвал че е било така. И, да, понякога имаше конфузни ситуации като тази – мис и мистър Плейбой, прегърнати в баровски ресторант, за да крият скъсаните му, но иначе уж скъпи, гащи. Мила картинка, която отстрани е изглеждала кой знае как.

 

През всичките тези дни и нощи, прекарани с Мадлен, тя нито веднъж не ме разочарова, с нищо. Нито веднъж не се показа меркантилна, пресметлива, ограничена или пък скучна, каквито са повечето манекенки. Държеше се на положение, като истинска принцеса, но нито веднъж не показа смешен или излишен каприз. Никога не е спирала да се самоиронизира. Не престана да се възхищава от мъжете като животински вид и да им се радва, не непременно с някакъв сексуален или друг умисъл. Много рядко съм я чувал да говори нещо лошо за някоя жена – само когато наистина е имала сериозно основание. Мадлен просто умее да вижда положителното у всеки.

 

Имаме безброй снимки заедно. Стотици, хиляди. Снимал съм я и прегърната с полицаите, охраняващи новогодишното парти на площада. Всички ченгета и катаджии са влюбени в нея. Снимал съм я да се целува със Силва във вече несъществуващия “Спартакус” на парти с култовия диджей Пипи. Или пък да ми показва циците си, за да видя за пореден път колко са пораснали, докато чакаме сервитьора в “Марая” в 3 през нощта. Или пък да танцува с почти гол стриптизьор, който току-що й е донесъл тортата за рождения ден в “Брилянтин”…

 

За мен Мадлен е съвършеният български секссимвол. Момиче, за което няма невъзможни неща. Олицетворение не само на женската красота (това в България е често срещано явление), но най-вече на радостта от живота. Всеки мъж, който я познава, може само да потвърди това. Би било много смешно, ако се опита да отрече или пък да каже нещо лошо за нея. Е, някоя жена може и да каже. При жените подобни реакции са разбираеми. Сигурен съм, че Мадлен не им се сърди.

 

Когато познаваш жена като Мадлен, и не само я познаваш, ами си бил неразделен с нея в продължение на доста месеци, критериите ти за представителките на нейния пол неизбежно се променят. Започваш да се дразниш, когато констатираш, че на света може да има и дребнави, сприхави, комплексирани или неискрени момичета. Приятелството с Мими е не просто привилегия, но и изпитание за всеки мъж.

Епилогът на книгата

Тази година вече не съм на вълна Чък Кърия, който звучеше в колата ми в края на февруари 2007-а, когато реших да напусна “Плейбой”. Предпочитам вместо джаз да слушам хаус-сетовете на Роджър Санчес от неговото радиопредаване, както и албумите на “Дийп Диш”, Денис Ферер и други диджеи в този стил. Сигурно е от прилива на адреналин, който чувствам напоследък.

Когато минавам покрай някогашния си офис в квартал “Хиподрума”, изпитвам невероятна носталгия. Това бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Не изпитвам никаква носталгия обаче, когато се промъквам с колата из уличките покрай последния и все още актуален офис на “Плейбой” в квартал “Изток”.

В онзи бизнес-център “Прима” се чувствах на мястото си, но в кооперацията на “Чарлз Дарвин” – не съвсем. Може да е от архитектурата на сградата, а може и да е от нещо друго.

В своя живот винаги съм търсел постигането на някаква поне елементарна хармония - навсякъде, където е възможно. Когато получаваш нещо, трябва да даваш. Когато имаш права, имаш и задължения. Когато спиш с една жена, го правиш не само защото ти го искаш, а защото си сигурен, че и тя го иска. Или най-малкото изкусно се преструва, че е така. Когато носиш отговорност, ти трябва и свободата за самостоятелни решения. За да получаваш есемеси, в които почитателки гальовно те наричат мистър Плейбой, трябва вътрешно да си убеден, че отговаряш напълно и цялостно на тази квалификация.

Казано на друг жаргон, желателно е налягането на една външна среда да е сходно с налягането на средата отвътре. Иначе се получава експлозия или имплозия. И двете са нещо неприятно.

Суетата да си част от империята на заека с щръкналите уши е голяма и е свързана с много удоволствия. Най-голямото от тях обаче е свързано не с безкрайните турове по нощни барове в компанията на най-сексапилните момичета, нито в подаването на изискана черно-бяла визитка с култовото Playboy-лого върху нея. За мен тези 42 месеца бяха хубави най-вече заради усещането, че всичко това е част от работата ми. И че именно с нея, с онова, което върша зад компютъра си, а не с плейбойския лайфстайл, съм полезна част от тази митологизирана институция.

В момента, в който усетих, че от полезен елемент мога да се превърна в паразитиращ, реших, че трябва да се махна. За да запазя легендата истинска. За да мога с чиста съвест да напиша книга като тази и да разказвам на приятели какъв е бил моят живот в “Плейбой”.

Уискито “Джак Даниълс” ще продължи да има същия любим вкус за мен. Джазът и хаус-музиката в лексуса ще продължат да ми доставят все същата наслада, а на съседната седалка все така ще са кръстосани чифт красиви женски крака.

“Плейбой” не е нито просто списание, нито империя, нито нещо, с което можеш да се хвалиш или от което да се срамуваш. Това е преди всичко умението на един мъж да живее красиво, приятно и достойно.

Е, аз не съм сигурен, че съм успял и успявам, важното е че нищо не може да ме спре да продължавам да опитвам.

Къде може да се купи книгата?

 

Към 17 юли “Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор” вече е изчерпана или изтеглена от вестникарската разпространителска мрежа. В момента може да се купи от веригите книжарници “Хеликон” и “Пингвините”, супермаркети “Пикадили”, центровете Orange (”Граф Игнатиев” 18 или Sky City в “Гео Милев”, втори етаж), на площад “Славейков” или в павилионите до хотел “Плиска”, както и да се поръча от всички онлайн-книжарници. Техните адреси могат да се намерят тук

Предговор

Някъде на втората година като главен редактор на “Плейбой” вече ме сърбяха ръцете да напиша такава книга. Натрупал бях доста впечатления, имаше за разказване какви ли не случки, подтикващи към размисъл.

Преговорите с Камелия за нейната историческа корица, запознанството с Хю Хефнър, фотосесиите на Зара, Силвия и тризначките от “Биг Брадър”, кастингите за конкурсите Playmate, несбъднатите корици с Деси Слава, Пепа Секса, Теди Велинова или Мария Игнатова, сагата “Венета Райкова”, куриозите и красивите моменти, преживяни с кандидатки за слава от цяла България, че и от чужбина… Всичко това си заслужаваше да види бял свят.

Давах си обаче сметка, че е невъзможно. Не можеш да си част от някаква институция и същевременно да разкриваш неща иззад кулисите й. Нито пък да се самоиронизираш, а камо ли да вадиш наяве някакви противоречия.

За пред хората трябваше да играя една-единствена роля – на самоуверения редактор, умело балансиращ между имиджа на плейбой, комуто читателите завиждат (на българина завистта е любимо занимание), и порядъчен мъж, на когото може да се има доверие.

Стараех се да играя тази роля близо четири години. Накрая дойде моментът, в който вече можех да седна и да напиша тази книга.

Не я издадох по-рано не само защото все не ми оставаше време покрай новите ми ангажименти като журналист. Исках да минат и поне няколко месеца, за да преосмисля от дистанция онова, което съм преживял.

Колкото и да съм се стремил текстът да бъде овладян и балансиран, си давам сметка, че в подобен документален жанр пълна обективност е невъзможна. Внимателният читател неминуемо ще открие залитане в една или друга посока. Но такъв – със залитания – е бил и самият ми живот в “Плейбой”. Не очаквайте само мъдрост, благородство, рози и аромат на скъпи свещи.

Имената на някои героини в книгата са променени. Сами ще разберете защо. Не бих могъл да разкажа всички случки, запазвайки стопроцентов реализъм.

Успоредно с разказите за живота ми в “Плейбой”, тук ще намерите и някои мои статии и интервюта от списанието. Публикувам ги не защото кой знае колко се гордея с тях, а за да се направи някакво сравнение между ежедневието ми като главен редактор и онова, което е виждало бял свят с моето име. Ако откриете прекалено голям контраст между двете неща, няма да съм особено щастлив и доволен.

Снимките, които ще намерите в тази книга, са снимани най-вече от мен. Повечето от тях са уникални, публикуват се за пръв път. Останалите са кадри за спомен, заснети от моите приятели-фотографи Даниел Рачев, Васил Къркеланов и Алекс Ломски.

Писането на тази книга беше и своеобразен експеримент. В продължение на близо година почти всяка седмица публикувах откъси от нея в специално създаден уеб-сайт. Събраха се над 50 хиляди посещения. В някои дни в блога “Моят живот в Playboy” влизаха по над хиляда човека.

Анализирах внимателно статистическите данни. Най-голям интерес предизвикваха пикантериите. Заглавия като “Голата Жана”, “Каталог за елитни компаньонки?” и “Една нощ с Боряна” привличаха неколкократно повече посетители от “Еделвайс за недоволните”, “Да срещнеш Хю Хефнър” или пък “20 въпроса към Веселин Топалов”.

Получиха се и доста коментари, някои от които – изблици на типично българска завист, дребна злоба и комплексарщина. “Този Ники Кънчев не мога да го понасям”, “Защо си си изул гащите, за да изкараш пари за някой друг?”, “Е тази поне изчука ли я накрая?”, “Какво го споменаваш този лексус, като не е в Топ 1000 на колите”, “Кого заблуждаваш, че тиражът ви е бил толкова голям?” и други подобни в този дух. Имаше и положителни отзиви, но онези от тях, които показваха силна изненада, че съм пишел увлекателно, всъщност ме дразнеха. Защо пък трябва да е изненада?

Давам си сметка, че подобни отзиви ще има и за книгата като цяло. Няма да липсват коментари от сорта “Този защо се фука с това и това”, “Кого си мисли че лъже”, “Защо е премълчал цялата истина” и пр. и пр. Не бих могъл да воювам с хорското недоверие и с пословичния български негативизъм. Достатъчно ще ми бъде, ако “Мемоарите на един главен редактор” достигнат до възможно най-широк кръг хора.

Както ми е достатъчно удовлетворението, че най-сетне съм успял да си излея душата.

 

Сензацията Камелия

(откъс от книгата “МОЯТ ЖИВОТ В ПЛЕЙБОЙ”)

 

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти “Плейбой” бе толкова коментиран в цялата страна – при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити-истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше  моето приятелство и съвместна работа с фотографа на “Пайнер студио” Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, и че ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест – както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с “Пайнер студио”, Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, от една страна, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг – щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход – обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

- Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите, и че е голям отворко.

- Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

- Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

- И какво?

- Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

- Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

- Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от “Биг Брадър”. Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

- Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И че трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

- Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели – само те могат да наддават над този бюджет.

- Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно – свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

- Това е жалко. Мисля че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка – окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание – извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание – с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка – процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна, се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща – първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ – че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест – общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредното списание, към което ще има DVD с филм, заснет със широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и че по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата птичка.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки – президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев – пловдивският “Марица” и “Пампорово” в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки-играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището “златната рибка на поп-фолка”, което Камелия има от години.

 

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега – и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това обаче, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на един диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден – за окончателно оглеждане на всичките 16-страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата вече бе свършена и нямаше, така да се каже, връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

- Ще го подпишем, спокойно, само че искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, като разговаряхме с гърците тогава.

- В какъв смисъл?

- Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

- Цветине, ти не помниш ли че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума…

- Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.

- Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш че не помня какво се разбрахме, пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти – джентълменска дума, джентълменска дума… Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин обаче продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

- Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица – каза Цветин. Но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей някакви последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на арт-директора и го извиках при мен.

- Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината беше у мен – и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал – “това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?” Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите…

- Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице – наставнически ми каза един от гърците тогава. И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха – тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

- Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

- Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин…

- Да не обсъждаме повече това – отсече тя с любимия ми леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах някакви угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и че не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение…

 

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар – търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото “минимални усилия и вложения, пък печалба – каквато дойде”.

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф – и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина – че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на “Плейбой”. За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък много други певици щяха да искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. “Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?”

По онова време, в “зрелия си период” като Плейбой-редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.

Третият Playmate-конкурс

…И тази година, както и миналата, когато снимахме в “Русалка”, не липсваха драми от типа “Защо съм по-лошо гримирана от еди-коя-си?”, “Защо моята прическа не е така хубава?”, “Какво правя аз тук, сред всичките тези хубави момичета?”, “Какво правят всичките тези грозни момичета около мен…” и други в същия дух. Аз обаче имах сериозна закалка от предишните сезони, затова умело парирах още в зародиш всякакви склонности към драматизиране на ситуацията. В крайна сметка се разминахме без проливане на сълзи, ако не броим депресията на Николета заради критиките на фризьора Данчо към поддръжката на косата й.

На тръгване от “Елените” отново се появи онова вече познато чувство на меланхолия и съжаление, че животът не е постоянно такъв, какъвто е бил през последната седмица.

Прибрах се в София в носталгично настроение, но и доволен. Тази година плеймейт-конкурсът се очертаваше още по-успешен от предишния.

 

 

Третият Playmate-конкурс

 

Playmate of the Year 2006 се проведе в киноцентъра в Бояна в една гореща юлска нощ. Признавам, че бях подценил колко впечатляващо място е това. До последния момент подозирах, че сме избрали рискована локация за третия си конкурс. Опасявах се не само от дъжд и вятър, от каквито страдахме година по-рано на жълтите павета. Не ми харесваше тази отдалеченост от центъра на София и цивилизацията. Въобще усещах един такъв необясним дискомфорт.

Римският декор, който американците бяха построили за суперпродукцията “Спартак”, обаче се оказа внушителен и много ефектен. Идеално място за такива мероприятия. Колко мъдро бяха решили да не го унищожават, а да печелят от даването му под наем.

Самият сценарий, написан от Иван Ангелов от “Глобал филмс”, бе изцяло в древноримски стил. Облеклото на момичетата – също.

Кетърингът беше на ниво, въпреки че в последния момент се оказа, че нямало кой да отваря бутилките с вино, които бяхме осигурили допълнително на бартер. Цяла вечер по масите циркулираше един-единствен тирбушон, с който жадната за течности и зрелища публика отпушваше шишетата с бяло и червено, замезвайки с луканки и френски сирена.

 

По онова време вече бях наясно, че Николета има най-големи шансове да спечели. Тя си беше откритието на годината. Звезда, която нямаше да залезе току-така. Стараех се обаче по никакъв начин да не намеквам, че тя е фаворитка, както и да демонстрирам предпочитанията си. Не исках някакво усещане за предрешеност, както обикновено става по другите конкурси, да убие амбицията на момичетата и да съсипе доброто им представяне на сцената.

Помежду си девойките инстинктивно търсеха предварително набелязаната връзкарка-фаворитка и се чудеха коя ли може да е тя. Ситуацията приличаше на телевизионната игра “Долен мръсен лъжец”, която вървеше доскоро по TV2 – знаеш, че не си ти лъжецът и подозираш всички останали. Или пък знаеш, че си лъжецът, но ловко пунтираш, че не си. Само дето на Playmate 2006 лъжец нямаше.

И наистина, всички се представиха отлично. Бяха много красиви, излизайки пред публиката в римски туники само с една презрамка, закривайки другата си гърда с ръка. Маниакалната перфекционистка Зорница, шефка на балет “Дива”, отново беше направила невъзможното, за да има налице пълен синхрон между девойките и прилична хореография.

Николета, като най-малка измежду всички, се притесняваше най-много. В единия от туровете профуча по сцената като моторетка. Секундите с музикален фон, отредени за дефилето й, бяха едва преполовени, когато тя вече беше готова да се скрие зад кулисите. Наложи се Зуека и Рачков да я молят да врътне още едно кръгче.

Освен че аз и Къркеланов харесвахме най-много Николета, на същото мнение беше и шефът на журито Мартин Захариев. А пък преди самия конкурс Валери Божинов, който също бе в комисията, си каза директно: “Най-хубавото момиче е ето това. Приятелите ми от националния отбор говорят само за нея”. И я посочи на съответната страница в списанието. Може би очакваше да тръгна да споря с него или да му намеквам да гласува за някоя друга. По същия начин две години по-рано и Венета Райкова ме питаше за кого трябвало да бъде нейният глас и не можеше да повярва като й казах “за която искаш”.

Имаше и членове на журито, които предпочитаха Мина или пък лъчезарната Илияна. Техните точки обаче бяха недостатъчни, за да конкурират русото барби от Пловдив.

Дойде време да се обявяват победителките. Няма по-интересно нещо за наблюдаване от лицата на кандидатките в конкурс, който не е нагласен предварително. Приготвих се да гледам голямото риалити-шоу. Още когато беше обявено, че Мина е на трето място, видях как физиономията на Николета буквално се вкамени. Това сигурно е бил моментът, в който е почувствала, че може и да спечели. Минута по-късно наградиха Илияна. Сладката Ники още повече се паникьоса, че и този път не са извикали нейното име. Сега вече хем се притесняваше, че може изобщо да не е в тройката, хем беше в шок от мисълта, че като нищо големият победител ще стане именно тя. Без никой даже да й е намеквал, че това може да се случи. Без да й е поставял условия, да се е опитвал да се пазари с нея или поне да е спал с нея…

Когато видях притеснената й усмивка при обявяването на нейното име, не можех да не изпитам умиление към това момиче. Както и миналата година, сега отново имахме повторение на приказката за Пепеляшка. Красавицата от малкия град, която през целия си кратък досегашен живот е мечтала да бъде забелязана, оценена и популярна, щеше да го постигне като на кино…  

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 2

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна?

(продължение)

………………

…Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате…

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

- Какво стана, момичета, приключихте ли?

- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим – не бях наясно коя точно от трите ми говори.

- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

- Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал…

- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те… Не мога да се оправям с тях, наистина.

- Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

- Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш – отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

 

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници – с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на “Плейбой”?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на “Биг Брадър”. Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

 

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на “Плейбой”. Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

- Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа – и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

- Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

- Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от “Биг Брадър”, за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата…

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

- Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

- Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките… От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим…

- Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на “Биг Брадър”. Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на “Плейбой”?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел “Амбасадор”. Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място – благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

 

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив…

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой – Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

 

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си “Феймъс” от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата…

………………………………..

Къде сте, Вяра, Надежда и ти, Любов народна? – част 1

Къде сте, Вяра, Надежда, и ти, Любов народна? – част 1

Корицата с Еделвайс от края на ноември беше ослепително красива, както и цялата й фотосесия. За новогодишния си брой обаче се нуждаехме не от “нещо средно между Клаудия Шифър и Памела Андерсън, пък ако ще и да е рускиня с италиански паспорт”, а от някаква сензация, макар и не така визуално съвършена. Корица, която да докосне и развълнува по-широките народни маси. Наясно бях, че миналогодишният триумф с Камелия е невъзможно да се повтори. Нямахме и варианти със звезди като Маги Вълчанова, Маги Желязкова, Виолета Здравкова, Ан Джи или Лейди Би.

Затова пък имаше трети сезон на “Биг Брадър”. Към 10 декември 2006-а най-интересна за снимки беше пловдивчанката Лиляна. Тя обаче имаше шанс и да спечели шоуто, което автоматически намаляваше вероятността да се съгласи да се снима за “Плейбой”. Някак си е слабо вероятно да получиш 200 бона награда, след като си станал любимец на половин България, след което да се изкушиш и от още няколко хиляди лева, пък макар и от най-четеното мъжко списание в републиката. Друга пречка пред изявата на пловдивчанката при нас беше ветото, което можеше да наложи ревнивият й приятел Боби Ръгбиста. Казано накратко, не смятах шансовете Лиляна да се появи на януарската корица за особено високи, но бяхме длъжни да опитаме. А времето до влизането на броя в печатницата наближаваше. Машините в Пловдив трябваше да се завъртят на 17 декември. Предстоеше ми най-напрегнатата и нервна седмица, откак бях поел това списание.

Стана така, че Лиляна отпадна броени часове преди финала. Победителка стана една от тризначките – Любов, в епичен сблъсък с готвачката баба Вили. Така синеоката брюнетка се превърна в мишена номер едно от моя лов на coverstars. Надявах се и Боби Ръгбиста ми влезе в положението.

В първите дни след края на шоуто беше невъзможно да се направи среща нито с Лили, нито с някой от продуцентите на “Биг Брадър”. Бяха ангажирани с интервюта по тв канали и вестници, пътуваха насам-натам.

И изведнъж, някъде на 3-ия ден, от “СИА” ми подхвърлят, че има вариант да снимаме не Лиляна, а тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо, че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг Брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета…

Трябваше да се решава светкавично. Но преди всичко – трябваше да се видя с тях трите.

Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си. Еми не е същото като с едноглава, ще знаете.

Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в “Биг Брадър” обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.

По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.

Издателите нямаха никакво колебание, че трябва да ги снимаме. Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този – русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.

Щяхме да покажем “другата страна” на ексцентричното благоевградско трио. Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.

Вече предвкусвах успеха на Коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фотосесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи…

В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.

- Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща “Мартинели”. Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне…

След половин час вече съм в “Мартинели” на булевард “България”. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.

- Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант…

- Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата…

- Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов) им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено…

- Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!

- И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.

- Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят…

……………………….

(to be continued)

Еделвайс за недоволните

 

Еделвайс за недоволните

 

Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.

Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

 

Този месец бяха запушени и устите на всички, които непрекъснато негодуваха, че за кориците си сме търсели повече сензации, отколкото красота и сексапил. “Толкова ли няма една красива жена, която да сложите? По улиците ходят много по-готини от тези, които снимате”. Това като го чуя, и направо ми става лошо. Неизменно отговарям – има хубави жени навсякъде, и то много, но и да ги сложим, ти няма да си купиш списанието заради тях. Ще си го купиш заради някоя сензация, даже и да не е толкова красива. А и още нещо – фотосесии за списания се правят не просто с хубави жени, а с хубави жени, КОИТО ИСКАТ ДА СЕ СНИМАТ. Малък, но съществен нюанс.

Същото важи и за конкурсите за красота или за Playmate. “Толкова ли няма хубави момичета по заведенията и улиците, че избраха точно тези?”. Ами избери ти бе, пич, хайде иди и избери, уговаряй ги да участват, викай ги на кастинг, мотивирай ги, изтръгвай ги от ръцете на ревнивите им богати гаджета и на консервативните им родители, опитай поне веднъж, преди да критикуваш!

Въобще, откакто попаднах в “Плейбой”, се наслушах на какво ли не мърморене и на какви ли не съвети. Особено досадно беше положението, докато още не се бяха появили конкурентни списания като Maxim, FHM и Max. До този момент на всички им се струваше фасулска работа да се прави издание като Playboy. Получавах какви ли не писма, в които ми се даваше акъл за това или за онова, или пък се правеха сравнения със западни списания, които някой любознателен читател попрегледал на бензиностанцията OMV, докато му зареждали колата.

В момента, в който Playboy се сдоби с реална конкуренция в България, се разбра, че май изобщо не е толкова зле направен. И че да поддържаш тиражи от над 30-40 хиляди се оказала не чак толкова лесна работа.

Стана така, че писмата и и-мейлите, в които ми се даваше акъл от компетентни читатели, рязко намаляха. Може би са открили някъде другаде онова, което са търсели. А може и да не са открили.

 

Въпросът беше, че през онзи декември 2006-а никой не можеше да гъкне относно жената на корицата на списанието. Но познайте дали продажбите с ослепителната Еделвайс бяха толкова добри, колкото с някоя не чак толкова хубава участничка в “Биг Брадър”, примерно?

Цялата ми редакторска кариера в “Плейбой” мина под знака именно на това противоречие. Доколко естетическите критерии трябва да доминират над търговските и доколко – обратното? От една страна ми се искаше да демонстрираме добър вкус, да възпитаваме читателите си какво е хубаво да се харесва и какво – не. От друга страна, таблиците с тиражите и продажбите непрекъснато ме притискаха да търся някакви по-комерсиални решения.

Златното сечение беше да се търси някакъв баланс – на всеки 2 комерсиални корици – 1 или две “по-естетически”. Съдейки по стабилните тиражи на списанието през тези 3 години и половина, може и да сме го били намерили. А може и да не бяхме, важното е че го търсехме упорито.

“Разкажи за Лили Иванова…”

“Разкажи за Лили Иванова…”

 

“Разкажи за сесията на Лили Иванова”. “Как я убедихте да се снима?”. “Има ли много обработка на кадрите с фотошоп?”. “Беше ли капризна по време на снимките?”.

Какво по-голямо доказателство, че именно тя е най-голямата звезда и легендата на българския шоубизнес.

Моят живот се преплете с “Плейбой” близо 2 години, след като Лили се бе снимала за първия му брой. Въпреки че нямах даже и далечен допир със събитията от началото на 2002-а, най-често задаваните ми въпроси от непознати хора бяха свързани именно с нейната легендарна фотосесия.

50-те хиляди бройки от онова априлско списание днес са потънали някъде по шкафове, грижливо пазени в колекциите на ценителите. Много от тях дори са забравили, че Лили Иванова не беше на корицата на този първи брой. Фотосесията й бе на вътрешните страници, а отпред беше сложена манекенката Юлияна Кънчева. Повечето хора днес обаче са убедени, че именно естрадната прима е украсявала онази историческа първа корица. Така е останало в масовото съзнание.

 

Впрочем, планът е бил именно такъв. Тогавашният издател Мартин Захариев и първият главен редактор Нойзи са били наясно какъв удар ще е една плейбойска корица именно с Лили.

Американците, с които е било задължително да се консултира абсолютно всеки детайл от старта на списанието в България, обаче налагат забрана. Аргументите им са свързани не толкова с възрастта на Лили (по онова време тя е на 62), колкото с “недостатъчно еротичния характер” на фотосесията. Преведено на по-прост език – понеже певицата не е гола, а прикрита зад прозрачни материи.

Няколко години по-късно и американският Playboy щеше да отстъпи от това строго съблюдавано правило. И на неговата корица щяха да се появат звезди, които не присъстват с напълно голи сесии на вътрешните страници. Но за Лили Иванова изключение не е направено, сторило им се твърде голям риск за успешния старт на списанието. Какъв ти риск бе, братче… Все едно те да могат да снимат легенда като Тина Търнър, Шер или Уитни Хюстън в подобна сесия и да се откажат от корица с нея…

Без преувеличение може да се каже,че включването на Лили Иванова в съдържанието на първия тукашен “Плейбой” е историческо постижение в развитието на съвременния български печат. Дори само това да беше заслугата на Мартин и Нойзи, имената им трябва да се споменават с респект от всички главни редактори на списания още дълги години наред.

Не зная доколко е била капризна Лили по време на снимките, но едно е сигурно и днес – Васил Къркеланов е любимият й фотограф. Той е един от хората, на които тя има пълно доверие. Ако капризна е синоним на взискателна и последователна в отстояването на желанията си – да, Лили Иванова е доста капризен човек.

 

Спомням си как стана моето задочно запознанство с нея. Беше през пролетта на 2003-а, някъде около рождения й ден 24 април. В тогавашното си списание “Тема” бях написал кратка статия по този повод – нещо като неин портрет. Ден след излизането на списанието тя ми звъни на джиесема. Беше намерила номера ми чрез общ познат.

- Здравейте, вие ли сте Георги Неделчев? Лили Иванова ви се обажда.

- О, здравейте, радвам се да ви чуя.

- Исках специално да се запозная с вас, макар и по телефона, след като прочетох онова, което сте написали за мен в списанието. Текстът не е подписан, но разбрах че вие сте авторът. Рядко ми се случва напълно непознати за мен журналисти да напишат нещо така позитивно, без да търсят някакви облаги от мен или друга изгода. Поздравявам ви, Георги.

- Не ми беше трудно да напиша този текст, защото това са неща, които мисля открай време за вас.

- Това е моят номер, искам да го имате, и в случай, че искате да ме потърсите по някакъв повод, да го използвате.

- Благодаря ви, оценявам жеста.

- Аз също благодаря и ви желая приятен ден. Дочуване!

 

Не е имало повод да използвам номера, който Лили ми даде. А и сигурно оттогава си го е сменила многократно.

След този разговор се е случвало още няколко пъти някой да ми споделя изненадата си, че е споменат с добро от журналист, когото не познава лично. Ето в такава медийна среда живеем, драги читатели.